Вълкът изрови гроб пред семейството си… Това, което се откри вътре, изненада всички…
Севдарин хвърли кръста и започна да копае земята като луд. Всички селяни стояха около него, уплашени. Бяла парцалка се показа от пръста. Някой извика. Някой се прекръсти.
И тогава се чу вик.
Мария… дишаше.
Бледа, отслабнала, със сини устни… но жива. Очите й се отвориха бавно, миглите трепваха, докато снегът падаше върху лицето й. Възкръсна! прошепна някой претъпкан глас. Но старият врачкар Никола Иванов, който стоеше близо, се сви и прошепна: Не е тя…
Севдарин ръмна и стъпи между мъжете и трупа. Назад! извика Иван, пробивайки си път през тълпата. Вълкът знае кого пази…
Но Мария проговори. С глас, който не беше неин. Дрезгав. Странен. Твърде тих…
Къде… синът ми…?
Хората отстъпиха. Някой падна на колене. Някой избяга.
Стоян направи крачка напред:
Мария? Аз съм, Стоян… ти…
Погледна го. Нищо човешко не беше в този поглед.
Севдарин ревна по-силно, приближи се до Иван и удари раницата му един талисман с лапата си.
Духът… влезе в тялото. Тя умря. Но друг се завърна прошепна Никола, гледайки надписите на гроба. Вратата е отворена…
Иван извади бавно торбичка от джоба си. Врачкат протегна ръка:
Само той. Само вълкът знае как да я затвори сега.
Севдарин напредна, право към Мария. В очите му светна страх за миг. Истински страх.
И тогава вълкът скочи.
Един вой се разнесе по снежното поле. Светкавица. Тишина.
Когато хората се свестиха, гробът беше празен. Нямаше труп. Нямаше вълк. Само амулетът лежеше до кръста, а земята беше равна, недокосната.
Стоян падна на колене. Лицето му беше без сълзи. Само празнотата се виждаше.
Заведе я там, където й беше мястото. И тръгна с нея каза Никола тихо. Защото понякога ти трябва някой, който знае как да отвори врата, за да я затвори.
А някъде в дълбините на гората, сред виещия вятър, все още се носеше самотен вой…
Беше ли сбогом?
Беше ли предупреждение?
