Цената на втория шанс
В съня ми всичко беше криво, градът се разтягаше като шнурка, а въздухът миришеше на печени чушки и озон. Христо стоеше срещу Камелия, наведен, с ръце, които се огъваха като пастърма над огъня. Настойчиво я убеждаваше с пресипнал, вял глас, сякаш думите са разноцветни балончета, които се страхуваше да спука.
Хайде, кажи ми! Обещавам, че няма да се ядосвам думите му ехтяха и се разпадаха, а очите му хвърляха сянка подозрителна, опасна като стар обратен завой на Шипченския проход. Камелия потръпна. Под тежестта на този поглед всичко трепереше сякаш маратонка се изплъзваше по калдъръма във Велико Търново. Такава усмивка беше хлъзгава и лепкава.
Още повече тогава бяхме разведени рече той почти незабележимо.
Камелия въздъхна тежко, сякаш дърпаше тепавица. Дразнещото чувство все едно цигулари свиреха фалшиво на опустялата ж.п. линия до Елин Пелин се пропълзя по жилите й. Толкова й беше писнало: едни и същи въпроси ден и нощ, седмица след седмица.
Ни-как-во. Нищо не е имало! Престани да ме питаш всеки Божи ден едно и също изстреля тя малко по-силно, отколкото искаше. В главата й прелетя горчива мисъл като бездомна фантомна котка: Защо се съгласих отново? Всички й казваха хора като Христо не се променят. Но понякога ти се струва, че любовта можe да ремонтира и най-ръждясалите панти на човешкия характер.
Изведнъж гласът на Христо се превърна в стържене мекотата му избяга навън по чешмата, остана само остра сянка, която не се опитваше да се скрие.
Е, ще питам Катя тогава категорично каза той. Дъщеря ни няма да ми лъже.
Тези думи пробиха бронята на Камелия, като игла в старо одеяло. Кръв нахлу в лицето й, гласът й затрепери от гняв:
Пробвай! Само не забравяй, че тя е само на пет. Цяла година беше при кой ли не! изправи се тя като бор на прохода. Мисълта, че ще въвлече малко дете в дрязгите си, я разяряваше като порой в Родопите. Трябваше да работя, за да й осигурявам всичко! Какво ти пука, с кого съм се срещала?! Това вече си е моя работа! Христо, стига ми един път вече си тръгнах и знаеш ли, втори път ще е още по-лесно!
Христо се вкамени, сякаш сън в който всичко се разтваря. По лицето му трепна неувереност, но после хищна усмивка се спусна:
Имаш ли левове за билета си?
Но като видя как Камелия пребледня, се опули и бързо добави:
Извинявай, не исках да кажа това. Просто настойчивостта ти ме смая. Казах, няма да ревнувам помисли, моля те.
Още преди думите да се изгубят между двата килимя, Камелия грабна възглавницата от дивана и я запрати по него. Възглавницата плавно се спусна във въздуха, удари го по ревността и се разпадна на пухчат бобен облак. Христо беше на път да каже нещо жлъчно, но тогава вратата се отвори Катя, с розово рокличе на волани, нахлу в стаята.
Детето хукна към баща си с крясък: Папа, папа, върна се! Липсваше ми!
Христо хвърли на Камелия поглед, пълен със самодоволство ето, виж кой е любимецът тук. После лицето му омекна, гласът му заглъхна стана майски дъжд, не сърдит гръм:
Хайде, Зайче, да поиграем вдигна Катя на ръце, хвърляйки я към тавана от смях. Мама нека си почине, изморена е.
Камелия стоеше на мивката, впила пръсти в кухненската кърпа така, че ставите й побеляха като безцветна халва. Вътре всичко й се превиваше сякаш я загръщаха тиквени листа, остри и горчиви. Превърна и дъщеря ми срещу мен прониза я мисълта. Държеше се, но повърхността на сълзите бе като софийска утрин напрегната и неспокойна.
Край! До тук го търпях! Дойде ми до гуша! Вече бе взела решение след седмица ще вземе удостоверението за курса, ще стегне багажа и ще замине. Накъдето и да е, само далеч! Христо греши не беше вече онова момиче без пукната стотинка. Вече живееха в XXI век остани вкъщи вече не е клетва, а врата. Работа се намира, и дори можеш да избереш коя да караш.
Тя се отдръпна от мивката и тръгна към прозореца. Гледката хищно, калпаво плетиво от коли, хора и боксови круши, витрини втъкани с жълта светлина.
Поне градът е хубав прошепна си Камелия. Тук дипломите се броят, няма да е трудно да намеря свястна работа. Във всеки град.
За първи път от месеци вътре й просветна не отчаяние, а увереност. Всичко вече беше подредено. Оставаше само още малко да вземе документа. После ще събере багажа и ще надуха новия си живот като балон…
***********************
Защо се върна към старото? Камелия не знаеше може би очите на Христо, когато я убеждаваше, че се е променил, пламтяха като охра в залез над Ягодинската пещера. Обеща всичко ще оправи, ще стане най-прекрасният съпруг. За да повярва, просто й трябваше много, за да не повярва.
Обещанията си останаха обещания първият месец бе златен: помагаше с дъщеря й, готвеше, посрещаше я с усмивка. После отново се разпиля като петмез по софийски асфалт: упреци, подозрения, въпроси Къде беше?, С кого?!, На кой звъня?.
Ревност това беше причината, поради която се разведоха първия път. Христо не я ревнуваше той я дъвчеше на ревност, посипваше я на закуската си! Тя не можеше да работи във всеки офис има поне по двама-мъже, а това бе рецепта за скандал. Не можеше да посети родителите си съседът бил ерген, още и се усмихвал непрекъснато. Абе, портата държал два пъти това бил намек! присмя се на себе си Камелия в съня си.
С женските си компании се прости накрая приятелките спряха да я търсят: Как така не можем да пием кафе един час?!. Oстана сама като магарешки бодил на Кайлицев връх.
Вечерята уморена, още мирише на супа от тиква и копър. Христо заяви небрежно:
Време е за второ дете.
Замря с лъжицата във въздуха. Току-що бе изтраяла половин час, умувайки как Катя да изяде три лъжици супа момичето се кривеше, цупеше се, завъртя чинията и се разсмя. Камелия избърса бъркотията и погледна Христо. Той вече бе отлетял далеч от реалността, все едно плува над Орлов мост.
Видях, че пишеш на сестра си. Защо тези курсове за квалификация? Нито ще работиш, нито ще ходиш някъде.
Камелия се вкопчи в покривката, за да не изчезне в нищото.
Искам да се развивам. Не разбирам кое е лошото прошепна.
Имаш прекалено много свободно време прозина се като змийче Христо. Ще родиш син, другите глупости ще отпаднат.
Студена паника. Второ дете? Тя едва се справяше с едно! Всеки ден беше маратон от успокояване, хранене, игри Трябваше спешно да вземе мерки, в съня си дори започна да крои планове как да крие хапчета в захарта!
Последната капка дойде, когато й забрани да отиде на юбилея на брат си. Не там има мъже няма да ходиш!. Молби, обяснения, викане всичко се разтече по плочките на банята.
И не издържа.
Докато Христо беше навън за работа, тя събра вещите си. Позвъни на брат си, а той веднага разбра. Сигурно в съня й той караше грозен бял микробус под прозорците на панелката. Заминаха безшумно, оставяйки бележка Прости, вече не мога. Искам Катя да расте на спокойно място на кухненската маса.
Подаде документи за развод същия ден.
Съдът някъде в Пловдив, но в съня всичко бе меко като кълчища и пълно с праскови. Христо искаше срок за помирение говореше громко и ядно, обвиняваше я във всичко възможно. Съдията възрастна жена, с бели коси като вълчи сняг, го спираше, слушаше внимателно Камелия.
Не виждам шанс тази фамилия да живее мирно прошепна жената. Съчувствам ти, Камелия. Пет години такова напрежение е подвиг.
Камелия кимна, а главата й се изпълни с лекота, като въздух в междублоково пространство след лятна буря.
След развода замина при родителите си. Настанаха дни на цапани куфари из тесни стълбища и пътуване с Катя, която цялото време искаше да гледа облаци, приличащи на козички. Първата нощ у дома почувства, че гърбът й се изправя тежестта на бетонна плоча се стопи.
Записа се на курс по графичен дизайн стара мечта, Христо винаги я смяташе за глезотия. Сега Камелия работеше с цветове и букви, очите й хвърчаха между монитора и листа като шарени пойни птици.
Започнаха нови приятелства две жени от курсовете, майка от детската площадка, даже и на срещи за кафе стана да ходи. Чувстваше се свободна, както не се е чувствала от години.
Вечерите обичаше да седи на верандата при родителите си, да пие чай от мента в своята любима чаша на Фолклорните фестивали. Отстрани Катя си играеше с братовчеди гоненица, къщички от върбови клони, хранеха гълъби с трохи хляб. Смехът на дъщеря й беше толкова звънък, че затопляше въздуха.
Ей така се живее мислеше си Камелия. Без крясъци, без шепот на страх, без да броиш стъпките по пода. Само щастие, само обикновени дни, в които детето ти се смее.
Всичко се подреждаше: курсове, нови поръчки, малка квартира наблизо до родителите Но след година той Христо отново се появи като счупен смог. Сънната търговска улица в Бургас се закрадна в ума й: пазар, зелени ябълки за баница, очите й ровят по плодовете Тогава хладен поглед, който пронизва гърба. Обърна се Христо стоеше на пет метра, сглобен от сенки и стари навици.
Променен бе, по-слаб, лицето му оточено. Само погледът си беше същия пробиващ, мътно-зелен като шише от Шуменско пиво.
Камелия само това предупреди. Търсих те.
Животът й се сви до размера на хартиена кесия с ябълки. Държеше я като броня.
Защо?
Промених се. Истина е. Осъзнах какво загубих. Без вас не мога
В съня сякаш багрите на старите им вечери се разляха танц под дъжда, Катя в количката; Христо четящ приказка под миндера… Спомени, болка далечни като влакове по вечер.
Дай ми шанс. Само един. Ще докажа, че мога да бъда друг, честен.
Някак не помни как Христо успя да я убеди. Катя плакнеше по баща си като река след суша. Детето рисуваше трима мама, татко, тя, всички ръка за ръка… Сърцето на Камелия се късаше всеки път, когато видеше дъщеря си да чака таткото пред прозореца.
Договориха се няма да се женят повторно засега. Без брак, без контрол, ще работя, ще общувам с който искам. Ясно ли е? Христо кимна ентусиазирано твърде ентусиазирано.
Той ги премести на другия край на страната към Русе. В началото беше празнично и хубаво, но после Камелия забеляза дребното коварство. Всички нейни приятели, роднини, колеги останаха далеч, далеч. Христо винаги се намираше в стаята, когато говореше с майка си по телефона: Да ги чуем утре сутрин ще са будни! Или в събота? уж невинно.
И главата му се беше оплела около подозрението като йерусалимски бодил. Годината без него в съзнанието му беше като криминален роман.
Имаше ли някой? Просто ми кажи. Не се сърдя само истината.
Нито дума, нито обяснение не минаваха. Проверяваше й телефона, пита винаги: Кой беше? Какво говорихте? Защо толкова дълго?
Съвпадения, бе мрънкаше той ядно.
Вечер, когато Катя спеше, бурята стигна връх.
Пак с някой си пишеш! Христо изтръгна телефона, докато тя отговаряше на съобщение от Мария.
Дай телефона! скочи Камелия, с чувство на унижение, ръцете й трепереха. Това е Мария! Ще излизаме с децата! Разказвала съм ти…
Приятелка, а? А защо тогава пращаш емотикони? Хитруваш?
Какво ти става?! викна тя, но после затисна устата иначе Катя ще се събуди. Шепнешком: Защо не ми вярваш? Аз повярвах, дадох ти шанс, а ти пак си същия! Пак този контрол, същите страхове…
Христо замръзна, после лицето му се върна в ледник.
Ако няма какво да криеш, покажи съобщенията рече. Че какво криеш?
Не Камелия извади телефона. За пръв път се изправи сага, пролет и река в едно. Край. Казах ти, няма да търпя това! Договорката е нарушена.
Къде ще идеш? Пари нямаш, работа нямаш Квартира не можеш да наемеш!
Грешиш в този миг Камелия беше сама планина. Изкарах курсове по графичен дизайн, портфолио си имам. Мария вече ми намира първи проекти. Вече не ме е страх. Ще се справя.
От детската стая се разнесе гласчето на Катя:
Мамо? Защо викаш?
Камелия хукна при детето, прегърна я с всичка сила.
Нищо, слънчице прошепна топло. Просто реших, че ни чака ново приключение. Ще отидем някъде, където има много зеленина, слънце ще тичаш по ливадите, ще играеш на люлките до насита. Искаш ли?
Катя се усмихна сънливо, сгуши се.
Христо стоеше, изкривен на прага, аражиран от сянка. Само недоумение в очите му.
Наистина ли ще си тръгнеш? попита тихо.
Да каза тя твърдо, прегръщайки детето. И този път завинаги. На мен и Катя ни трябва мир. С теб не можем да го имаме. Прости.
***********************
Христо ги загуби. Пробва всичко молби, заплахи, обвинения. Нищо не го спаси Камелия беше категорична. Всеки контакт: Приключихме. Няма връщане назад.
В началото Катя страдаше питаше и питаше: Папа? Ще дойде ли? Иначе Камелия направи всичко своята дъщеря да се почувства сигурна: нова квартира до огромен шумен парк, светли стаи, цветни възглавници и килими със слънчеви цветя. Обстановката помагаше на детето да забрави.
Камелия записа Катя в школата по рисуване до тях. Детето се хвърли към молива, намери приятелки, затича се по парковите алеи, взе мама с нови рисунки, нови истории.
Първоначално Христо звънеше всеки ден. Чуваха се Катя разказваше за рисунките, за разходките, за песните. После обажданията оредяха през ден, после по-рядко, после само по вайбър: Хубав ден, принцесо!” и дребни левчета за курсове колкото да отбие номера.
Камелия най-после пое глътка истински въздух вечерите й с Катя бяха мирни, весели, свободни. В парка хранеха патици, сушаха златни есенни листа за проекти, пуснаха хвърчило, което Катя самичка си избра на сергия някъде между Варна и Бургас. Детето тичаше, смееше се с онази сияйна усмивка, която Камелия бе забравила, че съществува.
Всеки път, виждайки тази щастлива безгрижност на дъщеря си, Камелия знаеше: направи правилния избор. Тежко бе да намери работа, да подреди хаоса, да стане отново стабилна. Но свободата, спокойствието, топлината си заслужаваха. Заедно с Катя откриха свой свят пъстър, чист, нежен. Там страхът и ревността нямаха място. Точно както трябваше да бъде макар и само в съня й.
