А аз мъжа си не обичах.
А колко години бяхте заедно?
Живяхме Виж, събрани сме в седемдесет и първата година от брака.
Как така не обичаш, след толкова време?
На скамейка до кървавото гробище седяха две почти непознати жени. Двете работеха като гробарки в различни късове на селския гробищен полигон, докато случайно не се натъкнаха в разговор.
Мъж? попита Ивана, посочвайки снимката на надгробния камък, където фигурираше мъж в сиво облекло.
Мъж. Седем години Не мога да се приспособя, тъга ме преследва, силата ми е изчерпана. Тъй като обичах го силно, докосна черния шал, който бе завързана около врата.
Момент на мълчание, след което Ивана издиша дълбоко и каза:
А аз мъжа си не обичах.
Ружа се обърна, заинтригувана:
А колко години бяхте заедно?
Живяхме Погледни, в седемдесет и първата година от брака.
Как не обичаш, след толкова години?
Със злоба за него избрах друг. Харесваше ме един младеж, но той се завърна към приятелката си. Аз реших да се оженя за бързина, а той, Юрко, беше като мишка. Той винаги следваше, харесвах го и
И какво стана?
Още от сватбата почти избягах. Селото се смазваше, аз плачех. Младостта ми се изпразни, а той се появи като вълк късо, кървав лице, късо косо и вързани ушички. Костюмът му седеше като седло на крава. Усмихва се, щастлив, не спуска очите си от мен Чувствах се виновна.
Какво след това?
Започнахме да живеем при неговите родители. Те, както и той, ми издухваха последния дъх. Бях пълна с гордост, очите ми бяха сливови, косата в китиета, гърдите ми се разкъсваха от роклята. Всички знаеха, че не сме съвместими.
Сутринта се събуждах с мръсни обувки, защото майка на Юрко ме принуждаваше да ги мия. Явно се изправях пред него, виках към майка му, и всичко това защото се съжалях върху себе си. Не го обичах И нищо не се получи кой би харесал сноха такава?
Юрко предложи: Хайде да отидем на Тракия, да спечелим малко. Ще се разделим от родителите, ще бъдем сами. А аз, късо казано, исках къде-небъде само вятър в главата.
Точно тогава започна голямата железопътна кампания Тракия. Не можех сама, но Юрко се проби, включиха ни в отряда и тръгнахме първо към Пловдив, а оттам към Родопите.
Когато се качихме на влака, жените се качиха в един вагон, а мъжете в друг. Юрко остана без провизии, аз имаше раница, а в вагона нямаше проход.
Нямайки работа, бързо се сприятелих с други жени, всичко беше общо храна, разговори, смях. На станцията Юрко се появи, попита за храна, усети, че се срамя, но успя да ме успокои: Всичко е добре, имаме достатъчно.
Той ме убеди, че там има достатъчно храна, макар да бил срамежлив и скрит. С минутка забравих за него.
Когато пристигнахме, ни разпределиха в барачна къща тридесет и пет жени и момичета в една стая, мъжете в отделна. Доста време ни обещаха семейни помещения, но аз се правех за заета, заетa, заетa, за да не се доближи към мен.
Реших, че ще се разведа. Децата не се появиха, а двата години, които прекарахме заедно, бяха без любов. Няколко пъти, от жалост, останах в същата барака с него.
След това се появи Григор, чернобров, с вълнообразен чел. Работихме заедно, аз бях бетонерка, живеехме весело, имаше добро снабдяване чешко бира, портокали, колбас, който никога не виждах у дома. На нашите бараки пристигнаха концерти, танци, но наймного ме привлече Григор.
Дъщерята ни представиха, той се влюби в мен. Юрко се намеси, но аз сказах: Ще се разведа с теб. Получихме отделна стая в барака, но преградите бяха тънки.
Григор се опитваше да ме задържи, но Юрко винаги беше наблизо. Любовта ни се смесваше, но в един момент Григор и Калина започнаха да се подхлъзват, а той ме обвиняваше, че съм бременна, като че ли това беше грешка.
Случи се бойка между него и Юрко пред станцията, които не разбрахме. Юрко беше увреден и го откараха в болница. Аз отидох, ругайки шофьора Сашка, защото не можеше да се справи.
В болницата, когато го видях, той лежеше с лице синьо, кракът му беше с гипс. Попитах: Защо се намесих? Той всмукна: За теб
Тогава осъзнах, че без него няма как да продължа. Децата ни, Макс, се раждаха с тежки проблеми, но Юрко се грижеше, носеше подаръци от работа, викаше: Имам жена, бременна.
Постепенно се върнахме в Забайкальско, но този път Юрко беше тих, получи работа като инженер в машиностроителна фирма, ставна бригадир. Ходеше с подаръци от фабриката сладкиши, колбаси, вино.
Когато в родилното отделение видях Гришовото дете черноброво, сърцето ми се разтрепера. Юрко се усмихна, почти плачеше, когато взехе бебето.
Годината след това родихме момиче Мария, наречена на майка й. Не изпитвах към Юрко нито любов, нито омраза, просто желае да ме подкрепя, да почиствам дрехи, да ми прави чай, дори когато жена ми миеше мъжеските бельо, а той се усмихваше: Водата е студена, но ще издържиш.
Синът ни, Максим, в тринадесет години се записа в полицейско училище, а аз се запознах с милиционер, който му помогна. Юрко, слаб и нерешителен, не можеше да го наказва, а аз понякога го натисках, за да не краде от щандовете.
Тогава Юрко получи стипендия за обучение в София, докато аз и децата живеехме във Варна, където получихме уютен апартамент.
След години, докато се разхождах в парка, една жена в сивото си яке ме попита: Какво плачеш? Отговорих: Животът е странен, като листо, което падна.
Тогава реших да се върна в родния си къс, да погледна към гробовете, да се помисля за всичко. Слънцето падна, листата полетяха, а жената с черен шал се усмихна и каза: Щастието не изисква да бъдеш сам, то се появява, когато го приемеш в сърцето си.
Този миг ме научи, че истинският смисъл на живота е да обичаш и да бъдеш обичан, дори и след всичките изпитания, които ни поднася съдбата.
