Баба Мария Валчо не обичаше, не признаваше.
Не наш е, не наш, казваше Анка Иванова в магазина на другите баби.
Мире, как не твой? Погледни го, цял твой Ваньо излезе.
Не мога, бабички. Умът ми го знае, че е син на Ваньо, но сърцето не го приема. Ето внуците от дъщеря ми да, ги обичам. А от сина не мога. Да и не е израснал при нас. Макар че тича, бръщолеви нещо, бабо, бабо Ама не мога! Като го погледна чиста Копривщенска порода, не мое, не родно.
Ама наистина е така, бабички, каза друга жена. Ето моята майка, покойна, целуваше Милката навсякъде, гали я, всичко за нея правеше, а децата на Юрка, брат ми, като че ли не й харесваха. Ну, внуци са си внуци. Юрка се обиждаше, питаше. А тя му отвръщаше: Не се обиждай, синко, от дъщеря знам, че са мои, а от теб извини.
И при нас е така!
И при нас
Ох, баби, и аз съм със същия грях. Внукът от дъщеря ми какъв красавец, да си го гледаш! Очички, носче, ушки, ямочки по бузички. С деда не му се наглеждаме. А от снаха не мога. Знам, че е син на сина ми, ама не го понасям. Освен че е в тяхната порода, още и вечно соплив и мръсен. Казвам й да гледа детето, а тя се изкривява Нямам време! На твоя син му трябва чистота в къщи и топла храна. Кога да гледам още едно дете?
Аз й казвам: А другите как? Те даже работят! Ето бабичките преди време отиваха на добив в четири сутринта. Аз замесях тесто, оставях го на масата да втаса, печката вече топла оставаше само да сложа хляба, а аз трябваше да тичам на сутрешна дойка.
Събуждам Антоничка, а тя спи на крака. Веднъж я оставих с деда вече беше слаб. Мислех си, ще помогне на момичето да сложи хляба.
Сърцето ме подведе помолих Дуня да ме замести и се върнах в къщи.
А тя спи, бедната, тестото се разтегнало по цялата маса, почти пада на пода, коса й се залепила, спи ми дъщеря, сладко главичката на ръка. Ох!
Дядо, какво правиш? питам. Аз какво? отвръща. Защо не гледаш хляба? А защо да го гледам? Няма да избяга.
Обърна се и си тръгна, даже по гащи. И той се излага
И разговорът за внуците от синовете плавно премина в друга тема.
Анка Иванова тихо си тръгна, разбирайки, че не е сама много жени не обичат внуците от снахите си.
А Валчо, обратно, се бореше за бабината любов. Струваше му се, че така ще бъде по-близо до баща си. Баща му беше тръгнал на север. Още откакто Валчо беше малък. Отишъл да работи там и не се връщаше. А той, Валчо, го чакаше и обичаше. Писма му пишеше и ги носеше на баба Анка.
Майка му казваше, че само старата вещица знае къде дяволите носят неговия безпътен баща. Но Валчо знаеше, че майка му го обича. Просто от яд, че не я взе със себе си на север, говореше така за него и за баба Анка.
А как щеше да я вземе? Валчо къде да го сложи? Трябва да разбере.
Понякога майка му викаше, че той и баща му й съсипали живота. Щеше да се омъжи за Ваньо Спиридонов, да му роди куп деца и да се търкаля като сирене в масло.
Валчо опита да сложи сирене в масло и да го търкаля с камиончето, което баба Анка му беше подарила за рождения ден ох, как викаше тогава майка му Искаше да го изхвърли. Но Валчо се закачи за подаръка. Струваше му се, че го е дарил баща му. И беше така камиончето сигурно беше скъпо, баща му беше пратил пари на баба Анка за подарък. Валчо вече не пишеше писма. Скри ги под дюшека всичките, дето ги беше написал и никога не беше пратил. Вместо това започна да полива цветята пред къщата на баба Анка, макар че тя не го викаше. През есента набра най-успелия краставичен буркан от майка си и го остави на прага й с думите: За теб, бабо, от баба ми. Баба Анка го видя, замълча, после влезе и затвори вратата. Но на другия ден бурканът беше на масата в кухнята отворен, с лъжица до него. И оттогава, когато Валчо минаваше по улицата, тя понякога се появяваше на вратата, сякаш случайно, и гледаше да е облечен топло.
