В онези далечни времена, когато съдбата изпитваше силата й, Боряна чу как Иван й каза със студен глас: Боряна, между нас всичко свърши! Искам истинско семейство, деца. Ти не можеш да ми дадеш това. Вече съм подал молба за развод. Имаш три дни да си събереш нещата. Ако си тръгнеш, остави ми знак. Аз ще стоя при майка си, докато подготвя апартамента за детето и за майка му. Да, не се чуди, новата ми любима е бременна! Три дни, Боряна!
Боряна остана безмълвна, чувствайки как земята се свлича под краката й. Какво можеше да му отговори? Пет години се бяха борили за дете, но трите бременности приключиха с трагедии. Лекарите я уверяваха в здравето й, но всеки път нещо се объркваше. Тя живееше здравословно, а през бременностите беше още по-внимателна. Последния път припадна на работа и линейката не успя да пристигне навреме…
Вратата се затръшна след Иван, а Боряна, изтощена, се свлече на дивана. Нямаше сили да събере нищо. Къде да отиде? Преди брака живееше при леля си, но тя почина и апартаментът бе продаден от братовчед й. Да се върне в селото Ясен при бабината къща? Да наеме жилище? А работата? Въпросите рояха в ума й, но времето минаваше.
На сутринта вратата се отвори и влезе свекървата Елена Иванова.
Не спиш? Добре че не, каза тя сухо. Дойдох да се уверя, че не взимаш нищо, което не ти принадлежи.
Не възнамерявам да взема старите чорапи на сина ти, намръщи се Боряна. Искаш ли да преброиш моите вещи?
Колко нахална си! А някога беше толкова кротка. Аз му казах на Иван още след първата бременност, че никога няма да можеш да родиш.
Това ли дойде да кажеш? Тогава мълчи и гледай.
Защо взимаш сервиза? разтревожи се свекървата.
Той е мой, от леля ми, спомен от нея.
Ще бъде празно тук без него!
Не е мой проблем. Но поне ще имаш внук.
Вземай само каквото ти принадлежи!
Лаптопът, кафемашината и микровълновата са подаръци от колеги. Колата купих преди сватбата. Синът ти има своята.
Имаш всичко необходимо, но деца не можеш да направиш!
Не е твоя работа. Изглежда такава е била волята Божия.
Не съжаляваш ли? Може би си го направила нарочно?
Говориш глупости. Не мога дори да мисля за това без да ме заболи.
Боряна погледна наоколо нейните неща бяха изчезнали. Четката, гримът, чехлите Забравила беше нещо важно. Присъствието на свекървата я дразнеше. Спомни си статуетката на котката, спомен от баба й. Вътре имаше тайно място с обеци и пръстен не ценни, но скъпи на сърцето. Иван я смяташе за дреболия. Дали я беше изхвърлил? Боряна отвори балкона.
Какво търсиш там? прозвуча гласът на свекървата. Хайде, вземи си нещата и си върви!
Намери котката, всичко беше непокътнато. Сега можеше да си тръгне.
Ето ключовете, довиждане. Надявам се да не се видим повече.
Боряна отиде в офиса. Беше в болничен отпуск, но поиска отпуск.
Подкрепяме те, каза шефът. Но без теб е трудно. Три седмици ще ти стигнат?
Сега, след всички тези години, спомням си как Боряна затвори очи и усети как ръката на Павел я стисна леко, знаейки, че след толкова болка новият й живот едва започваше.В онези далечни времена, когато съдбата изпитваше силата й, Боряна чу как Иван й каза със студен глас: Боряна, между нас всичко свърши! Искам истинско семейство, деца. Ти не можеш да ми дадеш това. Вече съм подал молба за развод. Имаш три дни да си събереш нещата. Ако си тръгнеш, остави ми знак. Аз ще стоя при майка си, докато подготвя апартамента за детето и за майка му. Да, не се чуди, новата ми любима е бременна! Три дни, Боряна!
Боряна остана безмълвна, чувствайки как земята се свлича под краката й. Какво можеше да му отговори? Пет години се бяха борили за дете, но трите бременности приключиха с трагедии. Лекарите я уверяваха в здравето й, но всеки път нещо се объркваше. Тя живееше здравословно, а през бременностите беше още по-внимателна. Последния път припадна на работа и линейката не успя да пристигне навреме…
Вратата се затръшна след Иван, а Боряна, изтощена, се свлече на дивана. Нямаше сили да събере нищо. Къде да отиде? Преди брака живееше при леля си, но тя почина и апартаментът бе продаден от братовчед й. Да се върне в селото Ясен при бабината къща? Да наеме жилище? А работата? Въпросите рояха в ума й, но времето минаваше.
На сутринта вратата се отвори и влезе свекървата Елена Иванова.
Не спиш? Добре че не, каза тя сухо. Дойдох да се уверя, че не взимаш нищо, което не ти принадлежи.
Не възнамерявам да взема старите чорапи на сина ти, намръщи се Боряна. Искаш ли да преброиш моите вещи?
Колко нахална си! А някога беше толкова кротка. Аз му казах на Иван още след първата бременност, че никога няма да можеш да родиш.
Това ли дойде да кажеш? Тогава мълчи и гледай.
Защо взимаш сервиза? разтревожи се свекървата.
Той е мой, от леля ми, спомен от нея.
Ще бъде празно тук без него!
Не е мой проблем. Но поне ще имаш внук.
Вземай само каквото ти принадлежи!
Лаптопът, кафемашината и микровълновата са подаръци от колеги. Колата купих преди сватбата. Синът ти има своята.
Имаш всичко необходимо, но деца не можеш да направиш!
Не е твоя работа. Изглежда такава е била волята Божия.
Не съжаляваш ли? Може би си го направила нарочно?
Говориш глупости. Не мога дори да мисля за това без да ме заболи.
Боряна погледна наоколо нейните неща бяха изчезнали. Четката, гримът, чехлите Забравила беше нещо важно. Присъствието на свекървата я дразнеше. Спомни си статуетката на котката, спомен от баба й. Вътре имаше тайно място с обеци и пръстен не ценни, но скъпи на сърцето. Иван я смяташе за дреболия. Дали я беше изхвърлил? Боряна отвори балкона.
Какво търсиш там? прозвуча гласът на свекървата. Хайде, вземи си нещата и си върви!
Намери котката, всичко беше непокътнато. Сега можеше да си тръгне.
Ето ключовете, довиждане. Надявам се да не се видим повече.
Боряна отиде в офиса. Беше в болничен отпуск, но поиска отпуск.
Подкрепяме те, каза шефът. Но без теб е трудно. Три седмици ще ти стигнат?
Сега, след всички тези години, спомням си как Боряна затвори очи и усети как ръката на Павел я стисна леко, знаейки, че след толкова болка новият й живот едва започваше.
