Сватбата се отклонява! викаше в съня си Марина, докато вечерята се превръщаше в мъглено блюдо.
Майка й почти се задави, чувайки неочакваното известие.
Маринко! Ти в съзнанието си ли си? Вече купихме булчинските рокли, пръстените, запазихме ресторанта Твоят Станко чака тази сватба като запалена светкавица Кажи, че шегуваш се, трепереше майка й.
Не, мамо, не шегувам се. С Тодор ще заминем за Мюнхен. Наистина, затвори Марина безмълвно.
Хм Кой Мюнхен? Там всичко е чуждо и непознато. Други хора, друга земя. Ще се изгубиш за копънец! Дръж се, дъще! Този Тодор вече ти пръсна главата! Навръщто е женен! Децата има! Той е почти на пенсия! Станко те обича! Той е като роден брат! Не обиждай любовта, настъпваше майка й, изпъстрена със страх.
Нищо, ще се справя, отговори решителната Марина.
След две седмици Марина и Тодор излитат към Германия. От детството Марина мечтаеше да види през един единствен прозорец как живеят другите. Тя полираше френския до блестяща точка, владееше английски безупречно и започваше испански никога не знаеш къде съдбата те вкарва. След завършването си работеше в туристическа агенция като преводачка. Там се срещна с Тодор, който я включи в обиколка на чуждестранни гости. Той я хвани от пръв поглед.
Марина беше разговорчива, усмихната, не особено красива, но беше млада. Беше 23годишна, докато Тодор вече имаше 46. Първоначално тя отмъстуваше на нежните ухажвания на чуждия кавалер, не очаквайки, че той ще й предложи брак след седмица запознанство. Марина не сподели с Тодор, че в късно време ще се ожени за Станко.
Тя се чудеше какво да направи. Шанс да се омъжи за чужденец се появява рядко, а да го изпусне невъзможно! Ще има нов живот, пълен с радости и приключения, мислеше Марина, благодарна на бъдещия си мъж. Станко ще остане със сълзи, но времето ще излекува.
По телефона Марина съобщи на нещастния жених всичко. Станко, разбирайки, изпрати пожелание за семейно щастие и се потопи в дълъг, мрачен поход на самоунищожение.
Тодор и Марина се приземиха в Мюнхен. Марина задъхваше от щастие, сякаш гледа към слънце, което се превръща в луна. Тя искаше да прегърне целия свят. Как да задържи тази птица на радостта?
Тодор я заведе в огромен къщовиден дворец, където ги посрещнаха двамата му сини Мартин и Иван. (В следващия сън Марина ще се ожени за Иван и ще бъде безмерно щастлива.) По-скоро от стаята им излезе бившата съпруга на Тодор Силвия, изящна и поддържана жена.
Ти с ума си излязла, Тодо? изкрещя Силвия, наричайки го домакин. Кой е тази девица? Каква е причината да я вкараш при нас?
Да, тази млада ще живее тук. Напомням ти, че това е моят дом. Марина скоро ще е моя съпруга. Не я обиждай, Силвия, се извини Тодор с леко усмихнато лице.
Марина се почувства раздвоена. Семеството живееше заедно, въпреки че била разрушено. Силвия държеше всичко на въжето, но в съзнанието на Марина вече се е заселил Иван не Станко с неговите сълзи и обещания, а вечна, чиста и космическа любов.
Иван, 24годишен, приличаше на майка си. Хубавият младеж веднага се влюби в непознатата, която Тодор донесе от някъде. Между тях се прокара неописуемо усещане, душите им трепнаха, желаеха да се хвърлят заедно в бездната на неизживените чувства.
Тодор каза, че ще отложи сватбата. Не даде причина. Марина послушно се съгласи, защото не искаше да се връща у дома. Получи уютна стая в къщата и с Тодор се запъти в топли, невинни отношения. Силвия игнорираше Марина така, сякаш я не съществуваше.
Три месеца минаха, разказваше сънът. За това време Марина се спозна с Иван. Той й откри тайните на семейния живот. Оказа се, че Тодор обича Силвия и тя отговаря, но една голяма кървавка ги разтърси. След време Тодор реши да подбуди Силвия, като заяви, че ще се омъжи за нова жена идеална била Марина.
Когато бившите се помириха, Иван отведе Марина до летището, купи обратно билети и я остави с късмета си. Чухмяйки признанията на Иван, Марина избухна в истеричен смях.
Така! Оказах се невеста под наем! Бях избягала от жених преди време. Иван, какво да правя?
Маро, не мога без теб! настъпи Иван.
И аз, вдиша Марина, облекчена.
Как можех да ти се изповядам, знаейки, че ти си невестата на баща ми? Не знаех за забавите на родителите. Хейл ми разказа. Бях щастлив като дете. Сега жената, в която се влюбих, е свободна!
Бих ли се оженила за баща ти? попита Иван.
Ах, Ваню! Още от първия ми поглед всичко се промени! Бих отказала баща ти, се усмихна Марина.
Двамата се прегърнаха като близки роднини. Марина прости Тодор и Силвия. Въпреки всичко, в тази нелепа история имаше светлина Иван я намери! Бог следи и подрежда втора половинка на другия край на земята.
Щастието е под краката ти. Иван и Марина се ожениха. Той се уплаши, че тя ще избяга обратно в родината, затова не отлагаха детето. Марина роди син, а след две години дъщеря. Иван я обгърна с безкрайна грижа, а семейството потъна в щастие.
Междувременно Тодор и Силвия се примириха, защото всяка обида има срок. Те се грижиха за внуците си с нежност.
Получи Марина писмо от майка си, изпълнено с тревога. Майка я покани да дойде в къщи. Марина реши да тръгне без децата, оставяйки ги при баба Силвия.
Тя се втурна към майка си, усещайки зловещо чувство.
Майка я посрещна в сълзи и изкрещя:
Ох, Маринко! Станко загина! С колата се разби! Остави малка дъщеря три години!
Тя разказа за новото подаръче, което Станко искаше да даде кукла, кръстена Полина, но животът му бе вече близо до края.
Марина изслуша спокойно майка си, помисли и каза:
Успях, мамо. Ще осиновим дете от неговото името. Иван ще ме подкрепи. За всичко трябва да отговаряме, мамо, знаеш ли?
Сега, моля те, нахрани ме. Уморих се и глада ми е, искам кисело ябълко или солен краставичка. Бъдещите майки ядат за двама! подмигна Марина на майка си, като в съня се разтегнаше до безкрайност.
