Не давам неговия дом
Защо дойде?
Стоеше вратата Силвия. С ръце на касата сякаш не в стая, а в живота не ме допуска.
Здравейте, Силвия Петкова.
Питам, за какво си тук.
Петя не отговори веднага. Погледна към прага, към малкото парче килим, което тя лично бе купила някога от подлеза до Централна гара тъмносиньо с бяла ивица. Още стоеше там, проскубано, но не изхвърлено.
Мога ли да вляза?
Пауза дълга, а Силвия не мръдна. След малко се върна към кухнята нищо не каза, но можеше да се брои за покана.
Влязох, затворих вратата. В антрето миришеше познато, но различно. Преди цигареният дим от якето на Любо, което висеше вдясно. Сега само байково яке и стара шапка.
В кухнята Силвия вече блъскаше чайника; очевидно не смяташе да черпи. Просто ръцете ѝ търсеха работа.
Видях светлина в прозореца казах. Минавах.
В десет вечерта минавах?
Автобусът закъсня. Чаках на спирката.
Тя сложи чайника и се обърна. Погледна ме както се гледа човек, на който отдавна не вярваш, но още не си го окончателно прокудил.
Хайде, събличай се рече. Щом си влезнала.
Окачих палтото на същата кука под шапката, после се дръпнах и го преместих отдясно.
Седнахме срещу себе си на масата. Силвия наля чай, нищо не предложи, просто сложи чаша пред мен. Захарта бутна без да пита. Тези движения са навик, тест за гостоприемство правиш ги, защото така се трябва, дори да се съпротивляваш.
Как си? попитах.
Добре. Обви с двете ръце чашата. Както винаги.
Гледах пръстите ѝ на възрастна жена, кокалести, с петна от времето. Но я държаха чашата по-стегнато, отколкото това добре допуска.
Исках да поговоря казах.
За какво?
За разни неща.
За документите ли пак?
Почаках.
И за други неща.
Силвия отпи чай и го сложи с лек трясък, който беше малък, но можеше да значи много.
За документите с нотариус ще говориш. Каквото имах, го рекох.
Знам.
Тогава за какво повтаряш.
Не отговорих като на въпрос. Опитах си от чая твърде горещ.
Отвън ситен дъжд шибаше по прозореца, онзи късен октомврийски, който непрекъснато виси. Фенерът срещу блока се люлееше и хвърляше движеща се сянка на перваза.
Тая кухня съм я знаел. Вече сякаш живях тук. В левия чекмеджето съхраняваха връзки за пазарски торби и стари батерии, които Любо никога не изхвърляше може пак да потрябват. Под мивката кофа стои само когато тече тръбата, а тя капе всяка есен. До хладилника има цепнатина, където някога ни се затъркаля една стотинка и три пъти влачихме линийка, за да я измъкнем, и Любо се смееше, и Марио се смееше, и аз.
Марио. Три месеца…
Донесох сладко казах. От дренки. Оставих го до вратата, не знам дали видя.
Силвия махна с поглед към антрето, после към масата пак.
Видях.
Обичаше го.
Обичах… Обичам.
В този глагол имаше точност сякаш и тя не вярва на кое време живее сега.
Понякога и на мен се случваше така започвах изречение за Любо в сегашно време, после се сепвах и мълчах.
Чух, че в Раковски при Таня ще ходиш рекох.
Не съм тръгнала. Още не съм събрала сили.
Отлагаш…
Все дребни неща остават с ръка махна неопределено.
Погледнах я. Няма дребни неща, и двете го знаем. Квартирата я е страх да остави сама. Или се бои, че като се върне всичко ще е празно. Може да я плаши и това, че Таня ще я съжалява, а тя не може да го преглътне.
Силвия Петкова казах, тихо и сериозно , не заради документите съм дошъл. Честно.
Честно… повтори тя, неясно дали вярва или просто повтаря думите ми.
Знам, че ти е гневно на мен.
Не съм ядосана.
Добре.
Не разбирам… с жив, нечакан тон. Как можеш? Минаха шест месеца. Ти живот, аз си стоя.
Не казах ти грешно мислиш. Само мълчах.
Видях те… продължи тя. Станка от втория етаж видяла. С някого те видяла на кафе, август месец.
Колега. По проект работехме.
Колега.
Да.
Силвия стана и застана до прозореца, с гръб към мен и към дъжда.
Марио толкова те обичаше каза, без да се обърне. Може би повече, отколкото мислише.
Знам.
Не съм убедена.
Стиснах чашата. Вътре пак се залюля, като сянката на фенера.
Не казвам, че си лоша каза тя . На 42 си, животът е пред теб. Аз съм на 68, имах син. Само един.
Знам.
Сега го няма. И ето идваш със сладко…
Това звучи жестоко, но беше вярно. Дори усетих благодарност за тая точност.
Не знам какво друго казах. Не умея без думи и сладка. Да дойда с празни ръце е още по-зле.
Силвия се обърна и се вгледа в мен.
Плака ли? Пред да влезеш?
Малко…
На стълбите?
Да.
Нещо в лицето ѝ се отпусна много леко. Седна пак.
Глупави сме и двете каза.
Това беше първият напълно искрен момент.
Мълчахме. Дъждът се усили.
Разкажи ми казах. За завещанието. Какво те засегна. Без адвокат, само ти.
Погледна ме с лека изненада. Сякаш не очакваше някой да я изслуша по нейния начин.
Жилището е тук каза тя. Нашето. Аз и Иван години събирахме пари осем години почти, за да има Марио стая. Той беше млад, искахме да има свое. Ти също живя тук, не е лошо. Но беше негово. А сега
Според завещанието е мое казах.
Не бяхте женени.
Шест години заедно живяхме.
Знам. Сложи ръце на масата. Но мисля, че той би искал да знам. Не да съм чужда.
Той написа завещанието, сама.
Знам Може би е така правилно. Първо много се ядосах. Сега не е яд, просто не знам…
Кое не разбираш?
Казала си на Станкината дъщеря, ще се изнасяш. Ако ти е много сама в толкова стаи. Защо държиш апартамента, ако е така?
Погледнах я.
Това казах, когато бях на ръба лятото. Не знам още какво ще правя.
Ако продадеш… почна тя.
Не възнамерявам.
Ако все пак… Би ми казала първо? Не на чужди?
Тогава разбрах, че това е важното. Не квадратните метри и левове. А нито да не бъда чужда, да има нишка от сина към нея.
Първо на теб ще кажа. Обещавам.
Кимна. Наля си още чай.
Яла ли си днес?
Сутринта.
Сутринта… стана и отвори хладилника. Имам супа. Ядеш ли?
Ям.
Докато я грееше, гледах гърба ѝ и се чудех в друг живот, щяхме ли да станем ближки? Да празнуваме заедно, да ходим за гъби, или пак така отдалечени щяхме да сме не дозряло приятелство, не чужда омраза.
Супата беше обикновена: морков, лук, фиде, малко магданоз. Без показност.
Добра е, казах.
Недей да хвалиш, отвърна.
Ядеше, после тихо:
Той те търсел в болницата. Знаеш ли това?
Замръзнах.
Как?
Замина тогава април. Каза, конференция. Докато беше на изследвания, все питаше кога ще дойдеш. Казах не знам. А той все: Днес ще дойде. Утре ще дойде. Вдругиден.
Оставих лъжицата.
На следващия ден се върнах.
Знам. Гледаше ме. Не укорявам. Само да знаеш.
Защо казваш?
Не знам. Да не остане само при мен.
Беше откровено. Усетих сухота в устата. Отпих от чая отдавна изстинал.
Не ми казваше, че се бои рекох. Мислех, приема спокойно. Мислех, че му помага, ако не се суетя.
Не обичаше да го жалят.
Точно така. Мислех, че правилно постъпвам.
Може би си. Прибра чиниите. Може би не. Кой сега ще каже.
Това кой сега ще каже натежа над всичко.
Помогнах да носим съдовете; не бе молила, стана само.
Стояхме на мивката, тя миеше, аз бърсах. Толкова обичайно че сигурно и двете си мислехме едно и също.
Седнахме пак. Извади бисквити от шкафа, не специални, а от Хлебарницата трохица в края на пакета.
Станка ми вика, да се запиша на нещо каза тя. Пенсионерки рисуват по четвъртъците в читалището.
Ти искаш ли?
Не знам. Смешно май.
Що смешно?
На моята възраст…
На твоята възраст е най-добрето време казах.
Гледа ме леко с насмешка.
Като социална асистентка.
А ти сякаш век живееш.
68 е числото, не 100.
Цял живот съм била заета мъж, после Марио, работа, чаках внуци, не стана… Нищо не мога просто ей така. Да рисувам ей-така не го умея.
Може би трябва.
Лесно се приказва.
И трудно не съм по-различен.
И ти в читалище ли ще се запишеш?
Не. Но и аз не знам какво да правя, като остана сам. Имам работа, приятели, после се прибера, и мисля, че ей сега Марио ще влезе, ще се заяде, и светът ще си влезе в релси.
Пауза.
Много си приказваше каза тя.
Да.
Мамо, като малък си мислех, че таралежите са таралежки деца. Луди глави…
На мен ми разказваше, че слон по монголски било заан, и звучало сякаш човек се заинати.
Смееше се кратко, изненадано, както човек не си е очаквал.
Отде ги измисля тия неща…
Четеше много.
С книга от петгодишен. Не можех да го извадя от стола.
Показа ми снимка на вила сте, той осемгодишен, чете, всички на двора играят.
Помня. Гледаше някак в нищото. Иван поливаше градината, Марио си четеше. Мислех си, що за дете. После мирясах.
Какво четеше?
За капитани, за кораби… Море не бе виждал, само на шестнайсет за пръв път. Дълго гледа морето, Иван го пита: Е, хареса ли ти? На книга бе по-голямо, рече.
Усмихнах се. И Марио ми бе казвал, но малко по-различно.
Цяло детство разправяше за Иван споделих. Липсваше му баща ти.
Иван Петров почина шест години преди да срещна Марио.
Да, липсваше.
И на тебе липсва?
Всеки ден. Спокойно, без горчивина. Свикнах, ама не ми мина.
Не е противоречие казах.
Промълчахме.
Разкажи ми още за Марио малък помолих. Много не знам, той не обичаше спомени.
Гледаше ме.
Защо?
Знам, че има кой да разкаже. Засега.
Излезе, върна се с кутия картонена от онези, които се пазят по гардероби.
Това е неговото. Пребирах го септември. Част раздадох, част оставих.
Отвътре тетрадки, малки играчки, рисунки. Взех една тетрадка 2-ри клас, Марио Иванов, 2 клас.
Господи…
Ами това си казвам и аз.
Листяхме, тя разказваше. Как на шест години се научил да стои на глава и седмица ходил със синина. Как довел котка Иван я намрази, после обикна, после котката сама се изнесе Марио рече, котките си знаят живота. Как на 14 поиска да стане програмист ще работя по чехли и не излизам.
Работеше по чехли казах.
Сбъдна.
Стана почти полунощ, когато отместих книга и видях часа.
Трябва да тръгвам. Последният автобус…
Остани. Силвия изненадано дори за себе си. Ще опъна канапето.
Неудобно е.
На кого?
Погледнах я. Гледаше настрани, все едно предложението не от нея дойде.
Добре. Благодаря.
Докато опъваше канапето, аз миех чашите, гледах се в черното стъкло отражение на кухня, лампа, моя силует. Помислих, че преди три месеца дори не вярвах да има такъв разговор тая супа, тетрадки, това остани.
Понякога разчитането с роднина след загуба не се решава с адвокат. Трябва просто да идеш с домашно сладко или с празни ръце и да почакаш.
Може би днес нещо се раздвижи.
Стаята беше същата, където сме спали двамата при Силвия; диван омекнал от едния край, същото одеяло, което тя нарича кафявото, макар че е керемидено.
По рафта книги на Иван, избелели. Тютюн, Бай Ганьо, история. Една тънка, чужда. Приближих: Писма от никъде, непознат автор. Открих отвътре: На мама за рожден ден. Чети бавно. Обичам.
Затворих книгата, върнах я на мястото ѝ, гледах дълго.
Отвън тишина кърши дъска на гардероба, тече кран. Живот малък, тих.
Сутринта Силвия вареше каша. Влязох нищо не пита, сипа овесена, посолена както скоро не бях ял. В стъклена чаша имаше и портокалов сок, какъвто не очаквах.
Навън октомврийско сиво, мокър асфалт.
В колко ти почва работа?
В десет. Ще стигна.
Близо е. На метро ли?
Да.
Трета станция, помня.
Помниш? изненадах се.
Марио е казвал.
Ядох кашата. Майка ми готвеше такава солена, забравен вкус, сега върнат.
Искам да ти покажа нещо каза. Извади плик: Намерих го, разчиствах. Негово е, от казармата. Писмо, не за теб е, само да видиш как пишеше.
Разгънах три страници ситен почерк. Четох бавно, както пишеше в оная книга от рафта.
Пишеше за мъглата зад бараката, до стария топол; написал, че понякога е важно да има нещо, което просто стои. За това, че му се ядат мамините тутманици. Мълчеше си за страха.
Може ли да го препиша? Или снимам?
Погледна ме.
Вземи си го каза, след пауза. На мен не ми трябва вече.
Твое е.
Петя… първи път каза името ми: Вземи.
Прибрах писмото в чантата.
Миенето на съдове сякаш вече не беше чуждо.
Заминавай при Таня, казах. Квартирът няма да избяга, а тя чака.
Обади ми се миналата седмица, призна: Обидена е, че не отивам.
Ходи.
Ще видим.
Силвия Петкова…
Ще видим.
Мога да идвам… Не често, но понякога.
Затвори крана, взе кърпата за ръце, дълго гледаше в мивката.
Идвай каза накрая. Суп ще сваря.
С фиде?
Гречка искаш ли?
Фидето е добре.
Така да е.
Облякох се. Изпрати ме до вратата. В антрето взех якето, раницата, върнах се.
Благодаря за нощта.
Хайде, върви, че ще закъснееш.
Взех дръжката на вратата, после се спрях.
Онази книга, от рафта. Чела ли си я?
Започнах… Бавно.
Той е писал чети бавно.
Видях. Значи ме е познавал.
Кимнах, отворих.
Довиждане.
Довиждане.
След затварянето, чух как щракна ключът със закъснение, сякаш чакаше да отмине.
На стълбите миришеше на влага и боя. Крушката на втория етаж мигаше, но не угасна. Слизах бавно.
Навън сивото на октомври, хората бързаха, някъде крещеше клаксон, гълъби маршируваха по тротоара. Всичко познато и съвсем нито малко, нито голямо.
Отидох към метрото и мислех помирението не е миг, а процес; няма магически ключ.
Може би просто е това супата, тетрадките, нощта на чужд диван, хавлия в ръцете, писмо на дъното на чантата.
Не знаех как ще нарека отношенията ни със Силвия не свекърва и снаха, не просто познати, не дружки, а нещо между с общи спомени и любовта към един човек, всеки по свой начин.
Писмото беше в чантата. Реших вечерта ще го прочета пак у дома, на лампа.
Слязох на метрото. Вагонът потегли.
На две спирки от моята написах в Viber: Пристигнах. Благодаря за кашата.
Отговор дойде двадесет минути по-късно, на работа вече.
Моля. Сладкото сложих в шкафа.
Прочетох прибрах телефона. Съблякох якето.
В коридора смях от колега. През прозореца се виждаше бледосиво небе. Може до вечер да просветне. Може и не. Октомври все такъв.
Тръгнах на съвещание.
В петък вечер, след три дни, позвъни Силвия. Тъкмо загрявах вечерята.
Тръгвам при Таня каза без поздрав. С утрешния влак.
Добре казах.
За десетина дни.
Разбира се.
Пауза.
Не ти преча, че се обадих?
Не. Рада съм.
Ами, добре.
Поздрави Таня.
Ще предам. Петя…
Да?
На рафта в стаята, където спа. Вземи си книгата, като дойдеш. На Марио беше. Тя е твоя.
Стоях до печката, държах лъжица. Вече завираше.
Добре казах. Ще я взема.
Е, хубава вечер.
Щастлив път.
Замълчахме секунда.
Довиждане тихо каза тя.
Довиждане.
Намалих котлона, сложих лъжицата. Погледнах през прозореца вечер, лампи светят.
Някъде в Раковски Таня чакаше и може би вече мислеше какво ще сервира. В стаята стоеше книга чети бавно. В чужд шкаф буркан сладко от дренки.
Това е останалото. Не нотариалните актове, не метри и документи. Точно това сладко в чужд шкаф. Писмо в плик. Фраза, казана неловко, а точна.
Взех лъжицата и разбърках супата.
Днес знам когато дълго не смееш да простиш или да поискаш прошка, не чакай големи думи. Просто опъни чуждия диван, остави сладко или измий съдовете. Понякога това е достатъчно да си останем хора.
