Двор за едно куче
Снегът тихо падаше вече трети час равномерен, без вятър. В двора на панелната девететажка преспите стигаха почти до бронята на старата Лада, която собственикът така и не премести на платения паркинг. На детската площадка люлките скърцаха от редките пориви на вятъра, макар че нямаше никой. Само от третия вход приглушено се чуваха басите на музика някой проверяваше уредбата си преди новогодишната заря.
Пенка Симеонова стоеше до прозореца на двустайното си жилище и премяташе краищата на кухненска кърпа между пръстите си. На котлона къкнеше супа, на масата в купа се охлаждаха нарязани картофи за салата. Все забравяше, че вече трябва по-малко продукти, но пак белеше като преди за петима. После се сещаше и въздъхваше с досада, но ръката ѝ не ставаше да реже по-малко.
Зад прозореца се движеха хора: жена в пухено яке теглеше елха, клоните рошеха снега; двама тийнейджъри с еднакви черни якета пуснаха пиратки край гаражите, подскачайки след гърмежите си. Пенка сбръчка чело всяка година едно и също. Но не можеше да откъсне очи зрелище под прозорците, волно-неволно.
Телефонът ѝ, стоящ на перваза, проблесна. Чатът на входа пак се беше разбудил: Колеги, кой е паркирал на мястото за инвалид?, Къде може да се намери хубава скумрия? На кой му трябва дрелка за час? Пенка ги прехвърли равнодушно, остави телефона под саксията с мушкато скумрия вече беше взела, дрелка не ѝ трябва, а за мястото ѝ беше малко неудобно да чете, кола никога не бе имала.
В това време, откъм първия вход, Антон се опитваше да паркира служебната Киа между пряспата и чуждо БМВ. Колата пищеше така, че сякаш целият двор чуваше паркинг-сензорите.
Ще влезеш… хайде, ще влезеш измърмори той, върти волана.
Днес го бяха пуснали по-рано онлайн корпоратива напълно игнорира, оправдавайки се с ужасен интернет. Имаше само една цел: да вземе поръчаната от преди седмица пица от куриера и да довърши сериала до полунощ. Без гости, без Да вдигнем за старата година. Тази година му беше омръзнало от хора.
Телефонът на таблото мигна с ново известие: Съседи, не правете заря под прозорците, децата се плашат. Антон присви устни миналата година сам тичаше с фойерверки, а сега дори чуждите гърмежи го изнервяха. Явно остарявам, помисли си, и загаси двигателя.
Във втория вход, петия етаж, семейството на Пищолкови украсяваше елхата. Най-малкият, Сашко, се опитваше да закачи пластмасова звезда на върха, подскачаше, но все не стигаше.
Тате, вдигни ме измънка той, стискайки звездата.
Сега, сега каза баща му, вадейки тава с печено пиле от фурната. Твоята звезда ще почака. Майка ти каза, че има още салата да се реже.
Майка му, Калина, с престилка на ягодки, за пореден път проверяваше списъка на телефона. Дразнеха я трохите по пода, недовършената гирлянда, бормашината на съседа отгоре. Обеща си да направи всичко по-рано, а пак търчи с парцал и нож.
Мамо, ще излезем ли после навън? Сашко залепи чело до стъклото. Какъв сняг падна
Ще видим отговори майката. В шест са Коледните елхи по телевизора, в осем баба ще звъни. Къде ти за навън.
Сашко въздъхна и продължи да рисува кръгове по запотеното стъкло. Отдолу се чу нов гърмеж и той подскочи.
Снегът валеше. Към шест вече беше тъмно, лампите светнаха, прозорците наоколо проблескаха с разноцветни гирлянди. До кофите за боклук се натрупаха кутии от мандарини, бутилки от боза и шампанско. Мъж по анцуг изнесе стар стол и го захвърли направо в пряспата.
Първа забеляза кучето Пенка Симеонова. Отиде до прозореца да провери дали чистачите не са оставили торби с пясък пред входа тогава го видя: тъмно петно върху белия сняг. Петното се движеше и трепереше.
Пенка присви очи, сложи очилата.
Между люлките и пързалката седеше куче. Средно, с къса рижа козина, тъмен нашийник без светлоотразителен кант. Кучето свиваше лапите под себе си и се оглеждаше. От време на време се свиваше на топка при поредния далечен пиратски гърмеж.
Пенка неволно долепи длан до стъклото.
Господи, милото изтръгна й се.
Постоя още минута с надежда, че някой всеки миг ще излезе собственик, деца, тийнейджъри. Никой не слезе. Кучето се изправи, замърда, подуши един сугроб и пак седна. Снежинките се трупаха на гърба му.
Телефонът изпищя. В чата: Куче във двора, някой изгуби ли? Снимка прилагам. Снимката ясно изглеждаше, че е правена от съседен вход същото куче, малко размазано.
Започнаха коментари: Не е нашето, Ние имаме котка, Сега всички ще решат, че аз съм го прибрала, Нека чистачите го изгонят, място замърсява. Някой прати емотикон с рамене вдигнати.
Пенка сбръчка вежди. Погледна към шал-а върху стола, към супата, към картофите. После пак към кучето.
Не може така, каза на глас, и тръгна да се облича.
Антон, качвайки се по стълбите с пицата, също чу пискането на телефона. Погледна екрана същата снимка на кучето.
Някой да слезе, да провери написа съседката от първия вход, вечно оплакваща се от шум.
Антон щеше да прелисти, но се спря. На снимката кучето наистина беше изгубено. Сети се за снега, за това как трепери.
Айде де, измърмори той. То не ми се яде още.
Обърна се и се върна долу, псувайки се за мекосърдечието си.
Във втория вход Сашко пак залепи чело до прозореца.
Мамо, ела, куче! извика. Седи само!
Майка му погледна.
Сигурно е бездомно. Не пипай, рече. Излезеш ли, ще докараш бълхи.
Студено му е, настоя Сашко.
Саше, салатите не са довършени, въздъхна майка му. Помогни на баща си.
Сашко постоя още малко пред стъклото, после изведнъж реши.
Само за минутка, каза и хукна за якето.
Къде бе?! извика майка му, но вече обуваше ботуши.
Долу на вратата се засякоха с Пенка Симеонова. Тя, закопчавайки палтото, държеше старо каре на квадрати и някаква купичка.
Здравейте, задъхано каза Сашко, опитвайки да се измъкне покрай нея.
Къде така? попита строги тя. С пантофи ли си?
Той погледна наистина, по пантофи.
Опа изчерви се.
Бегом обратно, обуй ботуши. Ще измръзнеш. рече тя, но гласът и беше нежен. И ти ли при кучето?
Кимна мълчаливо.
Е, браво, усмихна се Пенка. Само обувките тогава.
Когато излязоха пред блока, вече шапките им бяха поръсени със сняг. Кучето, щом ги видя, се изправи, напрегна се, но не избяга. Душеше въздуха, опашката надолу, без да подгъва крак.
Ах, милото, промълви Пенка, клекна и разтвори карето. Кой те е изпуснал в такова време
Сашко стоеше объркан, искаше му се да го погали.
Може ли? попита тихичко.
Не знам, призна Пенка. Да не ухапе.
Кучето направи крачка, душна края на покривалото, после ръката на Пенка. Мокрият му нос се докосна до пръстите ѝ. Тя внимателно го погали по врата. Кучето не се дръпна, само потрепна от далечен гърмеж.
Я виж го, добър е, рече тя на Сашко. Погали го по хълбука, не по главата.
Сашко протегна ръка и докосна козината. Тя беше топла, леко влажна от снега.
Трепери, каза.
Ей сега, Пенка разтвори карето и го загърна. Кучето се отдръпна за миг, после сякаш разбра, че това е топло, присви се и позволи да бъде завито. Снегът почна да се топи по платa.
Към тях се приближи Антон, носещ пластмасов контейнер.
О, грижите се вече, усмихна се смутено. Тук… намирам наденица. Не се побра в пицата.
А вие кой бяхте? присви очи Пенка.
От седма, над вас, Антон, отвърна той.
А, вие дето почуква нощем по клавишите, каза Пенка с лека закачка.
Работата ми е такава, вдигна рамене той. Може ли да ѝ дам?
Давай, но внимателно.
Кучето, навито в карираното одеяло, помириса, внимателно взе парчето, сдъвка и впери поглед в Антон.
Не е бездомно, каза той. Бездомните са по-плахи. И има нашийник.
Може да е избягало, поклати глава Пенка. При фойерверките доста животни се плашат.
Сашко извади телефона.
Ще пиша в нашия чат, каза. Леля Гергана все знае всичко.
Пиши, пиши, усмихна се Пенка.
След минута, в общия чат се появи съобщение: Открихме куче на двора, рижаво, завито в одеяло. Чие е? Прикачи снимка кучето вече малко по-спокойно, с видимо ухо изпод плат.
Отговорите заваляха: Не е нашето, Прилича на онова от съседния блок, Може да е от три входа по-надолу?, Провери във фейсбук групата на района!
Каква е тази група? измърмори Пенка, гледайки Антон, който четеше.
Фейсбук група за загубени домашни любимци, обясни той. Ще кача там.
Снимката замина с бележка: Намерено рижаво куче, с нашийник, без етикет. Кв. Изток, ул. Яворов.
А ако не се появят стопани? тихо попита Сашко.
Ще се намерят, каза Пенка, макар не беше убедена. Не може да са така безотговорни.
Могат, прошепна Антон. Но първо да се надяваме.
Снегът продължаваше. Кучето се е поотпуснало, вече не трепереше толкова, само подскачаше от гърмежи. Покрай тях повя мирис на печено месо от някой прозорец и кучето подуши нагоре.
Трябва му топло каза Пенка. Ще изстине отвън.
Вътре, във входа? предложи Антон.
Ще ни изядат, въздъхна тя. Ще мрънкат, че внасяме бълхи, кал…
Нашият килим е калпав, намеси се Сашко. Може у нас.
Сашо! разнесе се майчиния глас отгоре. Какво правиш там?
Мамо, тук има куче, извика той. Замръзва!
Да си ходи у тях си, отвърна майка му. Влизай, ще измръзнеш!
Сашко погледна Пенка.
Влизай, каза тя нежно. Ще поостана тук.
Сашко се затътри към входа, гледайки през рамо. Кучето го изпрати с поглед.
Антон се обърна към Пенка.
Може би… при вас? смутено предложи той. На първия сте, няма много стъпала.
А аз ще се оправя ли? изненада се тя. Имам си нов килим… и супа!
Ще помогна, отвърна Антон. Имам и старо одеяло, ще сложим за постеля.
Тя въздъхна.
Добре, реши. Не мога го оставя така.
Двамата, от двете страни, подвикнаха на кучето. То се поколеба, но усети наденицата у Антон, и тръгна, накуцвайки по заледените стъпала. Одеялото се влачеше по земята.
Входът миришеше на мокра гума и белина. Някъде горе трясна врата.
Тихо, тихо, шепнеше Пенка, сякаш кучето я разбира.
До апартамента си кучето помириса вратата. Тя отвори и отстъпи.
Влизай, каза тя.
Кучето влезе предпазливо, оглеждайки. В коридора се изтърси, космите му се посипаха на плочките. Пенка отстъпи, но се стегна и започна да стеле стар вестник при парното, сложи и купичка с вода. Кучето изпи няколко лакоми глътки, после седна.
Тя приседна до него и леко го потупа по гърба.
Е, приятелю, ще гостуваш ли малко?
Кучето въздъхна.
Междувременно, в чата се появи коментар: Соседи, кучето е у Пенка Симеонова от първия етаж, втори вход. Ако някой знае стопаните, свържете се с нея или с Антон от седми. Познатата активна съседка всичко записа.
Десетина минути след това звънна първата врата. Пенка попи ръце и отвори. Момиче по вълнено яке, с тъмна коса.
Добър вечер, рече тя. От трети вход съм. Чух, че имате куче моите познати изгубиха такова.
Заповядай, въздъхна Пенка.
Момичето се наведе към кучето.
Не, не е то, каза тя. Техният има бяло петно на гърдите… Но ще пиша в тяхната група!
Благодаря, кимна Пенка.
След това дойде съседка от четвърти етаж, вечно недоволна от шум. На прага, без да сваля обувките.
Направих коледни бисквити, изчерви се тя. Помислих, че ви трябват с кучето. И на децата им е интересно, че имаме приют.
Благодаря, учуди се Пенка. Елате!
Не, че бързам, махна тя с ръка. Ако трябва, пишете, ще донеса още нещо.
Постави пакетчето на шкафчето и си тръгна.
Антон се върна с одеяло и стара хавлия.
Ето, подреди ги той край парното. Сега му е по-меко.
Кучето помириса, легна и въздъхна.
Вижте го как се намести, усмихна се Антон. Сякаш винаги е било тук.
Да не му е уроки пошегува се Пенка, но отвърна с усмивка.
Дълго на котлона супата изстиваше, салатата недорязана. Пенка гледаше в телефона: нищо ново във фейсбук групата. Само някой попита има ли кучето чип или татуировка.
Чип? повтори тя, като непозната дума.
Малък транспондер под кожата, обясни Антон. В клиниката ще проверят, но сега може би са затворили.
Някои работят до осем, написа някой в чата.
Нашата до девет, друг добави.
Мога да го закарам, каза Антон. Колата е пред блока, 10 минути до клиниката.
В такова време? усъмни се Пенка. Кучето едва сега се стопли.
Ако има чип, лесно ще открием стопаните, настоя той. Иначе ще ви остане по-дълго.
Тя погледна кучето. То вдигна умни очи към нея, в които се отразяваше лампата.
Ами ако стопаните му не са читави? прошепна тя. Ако го бият…
Ще видим тогава, отвърна Антон. Най-напред да разберем кои са.
Пенка се замисли, после кимна.
Добре. Ще дойда и аз. Не го оставям.
И аз! показа се Сашко, подслушвал зад вратата.
Ти къде! ахна майка му, излязла след него. Пилето е във фурната!
Мамо, моля ти се, ще бъда тих. Ще му разказвам приказки!
В колата ли? засмя се Антон.
Е, нека дойде, умилостиви се Пенка. Детско е.
Майката въздъхна и се предаде.
Само шал и шапка без дупки!
След десет минути вече пътуваха тримата с кучето, което едва се качи на седалката. Антон включи отоплението, чистачките търкаха ледения сняг.
Как се казва? попита Сашко.
Не знаем, отвърна Пенка. Засега просто… Куче.
Това не е име, възрази Сашко. Да му измислим.
Не свиквай, рече нежно тя. Може да го открият стопаните довечера.
До клиниката наистина стигнаха за десет минути. На улицата почти нямаше коли таксита с гирлянди и малко забързани частници. Над входа светеше лампа, вътре бе уютно.
Навреме сме, въздъхна Антон.
Вътре, на рецепцията, миришеше на лекарства. Момичето на гишето листеше телефона.
Добър вечер, започна Антон. Намерихме куче и искаме да проверим за чип.
Минута, ще извикам ветеринаря.
Настаниха се на пластмасови столчета. Кучето легна до крака на Пенка, главата на обувката ѝ. Тя го погали по ухото.
Все едно винаги си е било мое, изненада се тя от мисълта.
Влезе ветеринар в зелена престилка.
Здравейте, кой е нашият герой?
Вкараха кучето вътре. Лекарят извади малък уред.
Да видим за чип, каза. Дръжте го спокойно.
Антон и Пенка от двете страни, придържат. Уредът писна.
Има чип, потвърди ветеринарят. Сега ще проверя номера.
Въведе числата в компютъра.
Регистриран е, промълви. Мъжко, три години, казва се Ричо. Стопанката му живее на съседната улица. Ще се обадя сега.
Пенка почувства стягане в гърдите радваше се за Ричо, но някак странно ѝ домъчня.
Значи Ричо… преглътна тя.
Хубаво име, одобри Сашко.
Ветеринарят набра номера, чака.
Не вдига… ще звънна пак.
На втория опит вдигнаха.
Добър вечер, ветклиниката Вита. Вашият Ричо е при нас, намерен във вашия квартал… отдръпна слушалката, някой изпищя отсреща.
Да, добре е, стоплиха го, донесоха го до тук. Може да дойдете да го вземете до 21 ч.
Затвори.
Казва, че е избягал от пиратка по време на разходка. Търсиха го из целия район. Ще дойде.
Е, хубаво, каза Пенка, очите ѝ се насълзиха неочаквано.
Браво, че не сте се подминали, добави ветеринарят. Малко хора го правят.
Може ли да почакаме стопанката? попита Сашко.
Разбира се.
Седнаха пак на столовете; Ричо легна до краката на Пенка. Тя го галеше, опитвайки да запомни топлината.
Е, Ричо, след малко ще дойде своята собственичка.
Радвате ли се? попита Антон.
Да, разбира се, добре е, че има кой да го търси… Но понякога е хубаво да бъдеш нужен, дори и на куче.
Антон кимна. Сети се за празното си жилище, за пицата и сериала, които не му се сториха толкова важни изведнъж.
Може и вие да си вземете някого… неуверено предложи той.
Не харесвам котките, отсече тя, но не със зло. А и отговорност е. Днес си силен, утре… кой знае.
Днес намерихте сили, отбеляза Антон.
Тя го погледна, после се усмихна.
А ти? Могъл си да подмине всичко.
И на мен понякога ми се иска да съм нужен, призна той спокойно.
Замълчаха. В коридора тихо, само някъде далече куче лая.
След двайсетина минути влетя жена с дълго пухено яке, без шапка, със зачервени бузи.
Ричо! извика тя.
Кучето скочи, размаха опашка, хвърли се към нея. Тя го прегърна.
Господи, мислех си най-лошото. Благодаря ви, благодаря! гласът ѝ пресекна.
Тя се обърна към Пенка, Антон и Сашко.
Вие ли го намерихте?
Ние, тихо кимна Пенка. Седеше на снега под нашите прозорци.
Благодаря ви, не знам как да се отплатя той ми е като дете…
Важното е, че се намери, каза Антон. Следващия път по-здраво повод, а?
Ще го пазя! закле се тя. Живея на Борис Ангелов. Ако ви потрябва нещо… кола, услуга…
Не ни трябва нищо, просто го пазете, усмихна се Пенка.
Жената целуна Ричо още веднъж и си тръгна.
В коридора стана празно.
Да тръгваме? предложи Антон.
Да, време е, съгласи се Пенка.
Навън снегът рехавееше, въздухът си оставаше леден. Тримата се прибраха в колата. Сашко не спираше да разказва героизма им.
Само не преувеличавай, засмя се Антон. Не си го вадил от пожар.
Ама замръзваше, настоя Сашко.
Замръзваше, съгласи се Пенка.
Когато се върнаха, фойерверките започваха. Небето проблясваше зелено и червено.
Мама ще ме убие, сети се Сашко. Толкова изчезнал.
Аз ще ти кажа дума, предложи Пенка. Че аз те взех.
И аз ще дойда, каза Антон. Колективна отговорност.
Влязоха във втория вход. Лъхна ги на печено месо и мандарини, от някъде звучеше новогодишна песен.
Майката отвори ядосано.
Най-накрая! Но видя съседите зад сина си и примълча.
Аз го започна Пенка.
Ходихме във ветеринаря, прекъсна я Сашко. Търсихме стопанина. Намерихме я!
А пилето? попита майката, тонът ѝ вече не бе строг.
Пилето чака, кучето нямаше да чака, намеси се Антон.
Погледна ги всички сърдито, но промени мнението си.
Елате на чай за минутка. Имаме салата.
Не, ще ми изстине супата, отказа Пенка.
Пицата ме чака, добави Антон.
Поне чай не се отказа майката. Скоро е Нова година, а не се знаем както трябва.
Погледнаха се.
Пет минути, примири се Пенка. И без това вкъщи е тихо.
В жилището на Пищолкови беше топло и бекетно. Елхата светеше, масата с коледни салати, пиле, купа с мандарини. Телевизорът шепнеше за годината.
Аз се мислех, че сте строга, призна майката, Калина, към Пенка. Направихте веднъж бележка на Сашко за топка в коридора.
Вие вечно с музиката, отвърна Пенка. Ама, май се преживява.
Засмяха се.
Антон наблюдаваше и неусетно му олекна сякаш пространството се изпълваше с въздух.
Майката погледна телефона си.
Пишат в чата за кучето. Благодарности на втори вход за спасения Ричо! Предлагам група за помощ при изгубени животни. Нашата активистка, разбира се…
Може и това да е хубаво, усмихна се Пенка.
Ще се запиша с ентусиазъм Сашко. Ще съм доброволец!
Първо уроците, засмя се майка му.
Антон провери чата: вече тече обсъждане обяви, случки с изгубени котки и хамстери. Някой недоволен за кучета в стълбището, но други го смъмриха.
Вижте, показа екрана. Канят в полунощ на двора с чай, за снимка, заедно със, ако дойде, кучето.
Ама кучето си е у дома, очуди се Пенка.
Стопанката ще дойде, ако успее поясни той. Искала да види спасителите.
Аз в полунощ?! измърмори Пенка. А исках да лягам.
До полунощ има два часа отбеляза Калина. Ще ядем и ще си починем.
И заря ще гледаме! възкликна Сашко.
И пак ще видим кучето, неочаквано се зарадва и Пенка.
Към единадесет всички се прибраха по домовете си.
Пенка стопли супата, изяде я с телевизора за компания. Недовършената салата вече не беше важна.
Тя улови себе си как слуша дали няма да чуе стъпки или лаене зад вратата но беше тихо.
Антон, вкъщи, запали пицата, хапна едно парче. Проследи чата уговориха се: без пет дванадесет сбор на двора с термоси.
Майката посрещаше новата година, Сашко нетърпеливо питаше кога ще излизат навън.
Първо камбаните, после двора, каза тя.
Когато телевизорът започна да брои секундите, отвън вече пукаха пиратки. Снягът искреше в светлината на фенерите, хора се появяваха като сенки зад прозорците.
Честита Нова година, прошепна си Пенка, вдигна чаша компот, чукна телевизора, изключи звука и грабна шала.
В коридора срещна Антон.
Честита, усмихна се той.
На теб също. Да тръгваме?
В двора имаше група съседи едни с термоси, други с чаши. Деца тичаха, оставяйки следи. Зарята трещеше, въздухът ухаеше на барут.
Ето ги спасителите, вика активистката. Сашко къде е?
Ето ме! извика момчето.
Саша се втурна навън, с Калина след него и термос.
Направих с лимон, каза тя. Налейте.
Формира се кръг, пиеха чай, разказваха истории. Някои за котки, други за бурите.
А Ричо кога ще дойде? нетърпеливо Сашко.
Иде! глас се чу.
От арката се появи жената с пухено яке, водейки рижото куче. Щом видя спасителите си, то замаха опашка и хукна.
Може ли да го докосна? попита тя.
Разбира се, клекна Пенка.
Ричо дотича, бутна ръката ѝ. Тя го погали по врата, по познатата козина.
Благодаря ви още веднъж, каза жената. Не вярвах направо…
Не е нужно, прекъсна я Пенка. Важното е, че го обичате.
Обичам, кимна тя. Ще го пазя.
Съседите един по един идваха, галеха кучето, запознаваха се. Накрая активистката предложи обща снимка.
Аз не излизам добре… мрънкаше Пенка.
Няма страшно смееше се съседката. Няма да е за списание.
Подредиха се: деца отпред, възрастните назад, Ричо в средата. Един дигна чаша с чай във въздуха.
Блясъкът на снимката кратко ги освети.
Готово, каза съседката. Пращам в чата.
За миг двора блесна. После само лампите и рядка заря.
Пенка дълго стоя с пластмасова чаша в ръка. Гледаше Антон, засмян над шега. Калина наместваше шал на Сашко. Жената с Ричо разказваше нещо.
И изведнъж осъзна, че дворът, който винаги ѝ се беше струвал просто пространство между блоковете, стана нещо друго. Не магически, а сякаш този ден прокара нишка, която свърза хората.
Пенка, извика Антон. Ще си у дома утре?
Защо?
Решихме да направим кутия със съобщения за изгубени животни край входа. Ще помагате ли с надписа? Вас ви бива с думи!
Ще измисля нещо, обеща тя. Ще напишем: Ако някой се изгуби, ще помогнем да го открием.
Не само за кучета, добави Сашко. И за хора също.
За хора е по-трудно, усмихна се майка му.
Но може да опитаме, добави тихо Пенка.
Зарята затихна. Хората се разотидоха по домовете си, пожелавайки си лека нощ.
Пенка се прибра, свали шала, остави чашата в мивката. На масата лежеше недорязана салата, до телефона.
Отвори чата. Там вече беше снимката им от двора. Под нея Честита Нова година, съседи! Нека тази година всеки си има дом и обич.
Гледа дълго, после загаси телефона и застана до прозореца. В двора бе тихо, валеше рядък сняг. По площадката личаха пресни следи, до входа две момчета гасиха последните пиратки.
Пенка подпря чело на студеното стъкло.
Честита Нова година, двор, прошепна.
Някъде долу излая куче. Дали беше Ричо, или друго звукът се понесе по стените, отрази се в прозорците и изчезна в нощта.
Тя се отдръпна от прозореца, загаси лампата и си легна със странно спокойствие. Домът ѝ вече не беше толкова чужд. И това си беше най-тихият и истински подарък в онази снежна, българска нощ.
