Всички помагат, но само ти си ни специална
Веси, слушай, може ли да дойдете днес у нас? с надежда попита сестра ѝ. Моят замина, а сама с децата ми е скучно.
Веселина потърка челото си, а в ума ѝ се въртяха какви ли не оправдания, всяка по-нескопосана от предишната. Да каже, че има спешна работа Ралица няма да повярва, беше събота. Ако се оправдае с умора ще започнат разпити, съвети и поучения. Веселина стисна устни, пое дълбоко въздух и събра мислите си преди да отговори.
Рале, няма да стане днес, опита се да вложи колкото може повече съжаление в гласа си. Елица не е добре, седим си вкъщи, не излизаме.
Последва тежко мълчание, а после от отсрещната страна се чу тежка въздишка.
Толкова съжалявам, проточи Ралица. Щяхме да си поговорим, децата да поиграят…
Веселина обърна очи към тавана, доволна, че сестра ѝ не я вижда. Децата щели да си играят. Да, разбира се… Елица пак щеше да обикаля след по-малките, докато възрастните пият кафе на масата.
Жалко, наистина кимна Веселина. Като се оправим, ще ти се обадя.
Ралица още малко се повъздиша, пожела на Елица бързо оздравяване и затвори. Веселина постави телефона на масата с особено чувство. Дрънченето на този разговор трая цели четири минути. Сестра й не попита дори веднъж как е самата Веселина нито за работата, нито за настроението, нито за здравето. Ралица се обади само за едно дали ще дойдат. Трябвала ѝ безплатната детегледачка и толкова!
Вратата на стаята се отвори и Елица надникна внимателно.
Пак ли леля Ралица звъня? попита тя.
Веселина кимна и остави телефона до дивана. Дъщеря ѝ се сви до нея, кръстосала крака, с изражение на лицето между раздразнение и облекчение.
Мамо, не искам вече да ходя у тях каза Елица твърдо.
Веселина повдигна вежди и изчака. Елица стисна устни и започна да говори бързо, сякаш всичко ѝ беше тежало.
Постоянно ми натрапва малките смръщи се тя все ме кара да ги гледам, да тичам подире им, да ги забавлявам.
А най-големият е само на пет! добави вече ядосано. Не съм им бавачка, мамо.
Веселина погледна деветгодишната си дъщеря и неволно се усмихна. Елица умееше да назовава кога нещо не ѝ харесва, да си защитава мнението и да го казва на глас. Веселина изпита гордост.
Спокойно погали я тя по косата. Повече няма да се повтори.
Елица се усмихна и излезе.
Веселина остана загледана в тавана, мислите ѝ препускаха.
Странно семейство се получи. Ралица беше четири години по-млада, но вече имаше четири деца. Четири! Веселина поклати глава. Самата тя имаше само една дъщеря и все още толкова неща ѝ предстояха да ѝ даде: време, сили, обич. А там четири наведнъж.
Потърка слепоочия и притвори очи. Ралица винаги смяташе, че възпитанието на децата ѝ е задължение на всички около нея. Родителите им, Надежда и Петър, бяха първите, които поеха товара. После се включиха свекъра и свекървата, съседите, роднини и приятели. Цялата голяма фамилия се грижеше за децата на Ралица. Всички, освен самата Ралица.
Веселина се усмихна тъжно. Тя мислеше различно. Към помощта на майка си прибягваше само в краен случай ако самата тя боледуваше, ако на работа не смогваше и я грозеше уволнение, ако наистина не можеше да се справи сама. Във всички останали моменти се справяше. Беше й трудно, особено в първите години, но издържа. Дъщеря ѝ порасна добра, умна и самостоятелна.
А Ралица всяка година ставаше все по-нагла.
Отхвърли тежките мисли и стана от дивана. Засега се беше измъкнала от сестра си малка победа. Пред нея се изправяха обичайните съботни задачи, недопускащи отлагане. Влезе в кухнята и започна да вади съдовете от миялната.
…Дните преминаваха в обичайната въртележка между работа и домакинстване. В петък вечер телефонът завибрира, на екрана светна Ралица. Веселина въздъхна и отговори.
Веси, как е Елица? Гласът на Ралица звучеше престорено загрижено. Оправи ли се?
Всичко е наред, Веселина се облегна на стената. Бяга из вкъщи както винаги.
Прекрасно! Ралица засия. Тогава трябва да дойдете у нас за уикенда, с преспиване!
Веселина пак запря поглед към тавана знаеше, че я чака нов рунд преговори.
Тук ми е толкова скучно сама, заоплаква се Ралица. Децата се цупят, мъжът ми е в командировка…
Рале, с преспиване няма как да стане Веселина поклати глава. Но в събота сутрин можем да дойдем на гости.
Последва мълчание, недоволство звънтеше в слушалката. Но след минута Ралица все пак прие дневното гостуване.
…Съботната утрин беше сива и хладна. Веселина тръгна сама облече яке и излезе. Пътят до сестра ѝ в София отне половин час с автобус и още десет минути пеша.
Ралица отвори вратата и загледа гърба ѝ търсеше Елица.
Къде е Елица? сбърчи чело.
Заета е Веселина прекрачи прага. Има контролно, учи.
Лицето на Ралица се изкриви като след лимон. Дразнещо затвори вратата и скръсти ръце.
Дъщеря ти стана голяма инатлийка Ралица сгърчи устни. Не идва, не звъни, не пише.
Веселина свали якето и го окачи. Вътре се чуваше тропот и викове децата на Ралица вилнееха. Веселина се обърна и я погледна в очите.
Омръзна й да бъде бавачка у вас каза тихо.
Ралица избухна като съчка върху жежки въглени. Лицето ѝ почервеня, очите пламнаха от гняв.
Така е нормално! повиши тон. Големите да помагат за малките!
Не, не е нормално Веселина не отстъпи. Още повече за чужди деца.
Какви чужди! размаха ръце Ралица. Това са ѝ братовчеди!
Тя е само на десет, Рале Веселина стисна юмруци. Детето ми не е прислужничка.
Ралица се приближи заплашително. От детската долиташе плач, но тя дори не отвърна глава.
Така ще се учи! посочи към Веселина. Да знае как се гледат деца!
Не ѝ е нужно! вече викна Веселина. Няма си собствени братя и сестри!
Точно затова! Ралица повиши още глас. Да се учи с моите!
Веселина отстъпи, невярваща на ушите си. Ралица дори не се опита да скрие намеренията си.
Слушаш ли се изобщо? поклати глава Веселина. Използваш детето ми за безплатна бавачка!
И какво? Ралица се озлоби. Сама не мога да се справя!
Защо тогава ражда четири?! изригна Веселина, преди да се спре.
Ралица се задъха от възмущение, лицето ѝ стана пурпурно, жилите по шията изпъкнаха.
Ти имаш почти голяма дъщеря! изписка. Може поне през ден да идва да помага!
Тези думи преляха чашата. Нещо се счупи вътре у Веселина всички трупани години обида избиха.
Прекали, изпсъска Веселина. Задължаваш всички да поемат твоя отговорност.
Просто моля за помощ! не отстъпи Ралица.
Не, изискваш го! Веселина сграбчи якето. Смяташ, че светът ти е длъжен!
Ами родителите ни помагат! Ралица тропна с крак. Свекърва ми също! Само вие ми отказвате!
Родителите ни вече не са млади Веселина закопча якето. Имат нужда от покой, не да се грижат пак за бебета.
Те са щастливи! Ралица се опита да я хване за ръкава.
Веселина се дръпна, отстъпи към вратата. Ралица остана насред коридора, пламнала от гняв.
Повече няма да идваме, отвори вратата Веселина. Търси си други детегледачки.
Излезе, без да се обърне назад към крясъците. Вратата се затръшна с трясък.
…На вечерта се обади майка им. Веселина видя Мама и отговори.
Веселинке, какво си направила? Надежда викаше почти през сълзи. Ралица се разплака! До нервна криза я докара!
Мамо, просто ѝ казах истината Веселина се отпусна на дивана.
Каква истина? гласът на майка ѝ стана строг. Че не искаш да помагаш на сестра си?
Да помагаш и да си слугиня са различни неща Веселина стисна телефона.
Тя е сама с четири деца! Мъжът ѝ все на работа! Тежко ѝ е!
Това си е неин избор не отстъпи Веселина. Не наш и не на Елица.
Елица можеше да подскача понякога със сестричетата! майка ѝ не спираше. Всички помагаме на Ралица според възможностите, само ти си специална!
Не прекъсна я Веселина. Моята дъщеря няма да бъде бавачка за чужди деца!
Не са чужди! почти изкрещя Надежда. Те са ви семейство!
Веселина стана, отиде до прозореца; навън се спускаха здрач и уличните лампи проблясваха една след друга.
Мамо, ако ти и тате сте готови да дадете живота си за децата на Ралица ваше право. Аз не съм длъжна.
Егоистка си! мина майка ѝ на въвеждение.
Имам свое семейство каза Веселина без трепване. Съпруг, дъщеря. Не живея за сестра си.
Затвори, без да изчака отговор. Остави телефона.
Топли ръце я прегърнаха. Елица се притисна към майка си, опря глава на рамото ѝ.
Мамче, чух всичко прошепна.
Веселина се обърна и я прегърна силно, вдишвайки уханието на детски шампоан.
Всичко правя заради теб прошепна и ще продължа.
Елица вдигна очи, усмихна се с толкова благодарност и любов, че на Веселина ѝ стана топло.
Знам, мамо стисна ръката ѝ детето. Благодаря ти.
Застанаха заедно до прозореца, прегърнати, и гледаха вечерна София. Далеч някъде, Ралица със сигурност се оплакваше на свекърва си, а майка им звънеше на роднините и я изкарваше жестока. Но тук, вкъщи, царяха топлина и покой.
Веселина взе решение и нямаше да се откаже. Дори и да ѝ костваше отношенията със сестрата и майка ѝ. Елица беше по-важна нейното детство, нейната свобода, правото ѝ да бъде дете.
