Ех, ти малко палячо! Колко ме изнерви! викаше Радка на двугодишния Стефанко.
Борис! Не мога повече по този начин. Защо трябва да гледам чуждо дете? Скоро ще имаме наше! обърна се Радка към съпруга си.
Раде, ама той е моят син продума уплашено Борис.
Точно! Твой и на тази Ванка. Тя си тръгна, живота си прави, а аз сега трябва да чистя след него! Между другото, на такъв месец ми е трудно да го гоня. Стига! Или се разделяме, или го оставяме в
Борис се страхуваше да не загуби Радка. Не си представяше живота без нея. Освен това очакваха и свое, общо дете. С Радка се събраха преди година, когато Борис се разведе с бившата си жена Ванка. Тя водиха лек живот, затова мъжът не издържа и я напусна. Стефанко, синът им, тогава беше на девет месеца. По волята на съдбата, след развода Борис веднага срещна Радка. Влюби се в нея до уши. Тя беше упорита, винаги всичко трябваше да е по нейния начин. Но поне не се мотаеше и вкъщи всичко вървеше, не като бившата Ванка, си мислеше Борис.
След година се появи бившата му Ванка, предаде му сина и се отрече от него. Борис нямаше избор трябваше да го приеме. Радка този ден беше на гости при приятелката си дълго, а когато се върна и разбра какво става, вдигна скандал. Но тогава все пак остави Стефанко да остане. Момчето тежко понасяше раздялата с майка си, плачеше и викаше за нея. Радка се раздразваше все повече, но гледаше детето през деня, докато Борис беше на работа. Това не продължи дълго. И когато Радка му каза или аз, или синът, той взе момчето и го заведе при сестра си Елисавета.
Лизо, извинявай ме Но би ли могла да го приютиш Стефанко за малко? Радка трябва да си почине, измори се. Хормоните й са на воля. оправдаваше жена си Борис.
Борис, как така? Бедното дете току-що го изостави майка му, а сега и баща му не го иска? възмутено отвърна Елисавета.
Искам го! Не говори така! Просто Радка е в труден период. Щом се успокои, ще си го взема обратно.
Добре, остави го. Всеки случай твоята Радка не го обича. съгласи се Елисавета.
Благодаря ти, сестро! Няма да забравя добротата ти. Радостен, Борис прегърна сестра си.
Елисавета също беше омъжена и беше в отпуск по майчинство с малкия си син, който тогава беше на година. Съпругът й, Никола, прие Стефанко не разбираше безчовечността на родителите му и го възпитаваше като свой син.
Скоро Радка и Борис имаха дъщеря. Борис все по-рядко посещаваше сестра си и Стефанко, затънал в новото си семейство. С времето момчето спря да го нарича татко. Сега за него Никола, съпругът на Елисавета, беше баща му. Когато Стефанко навърши три години, сестрата повика Борис на сериозен разговор.
Борис, мина година откакто Стефанко живее с нас. Твоята жена още ли не е дошла на себе си?
Ами, Лизо, и така всичко е добре. Пращам ти пари за него. Освен това Стефанко вече е свикнал с вас.
Да, тайно пращаш пари, за да не знае твоята Радка възмутено отвърна Елисавета.
Само не ми издавай. Със свел поглед, Борис отговори.
Трябва да го запишем в детска градина. Скоро и аз ще започна работа. Какво ще правим? Ето какво или взимаш детето, или пишеш отказ и ние с Никола ще го осиновим.
Добре, Лизо
Какво добре? Какво решаваш? объркано попита сестра му.
Ще напиша отказ
Скоро така и стана. Борис се отрече от сина си, а Елисавета и Никола го осиновиха и го възпитаваха като свой. Времето течеше, Стефанко вече завършваше училище. Не знаеше, че Елисавета и Никола не са му истински родители, а още по-малко подозираше, че чичо Борис е биологичният му баща.
Здрасти, чичо Борис. Отворил вратата, Стефанко видя на прага чичо си.
Здрасти, Стефан. Майка ти тук ли е?
Да, вътре. Добре, тръгвам на тренировка.
Здравей, Лизо. Борис поздрави сестра си с тревожен глас.
Здрасти, братко. Пак ли си дошъл да ми разправяш как те гложди съвестта? Няма да слушам за страданията ти към сина това беше твой избор. Времето не се връща.
Да знаех как ще се получи Сега съм сам. Радка ме напусна. Дъщеря ми изобщо не ме търси. Може ли да прекарвам повече време със Стефан? Знам, че съм виновен. Давай ми шанс да оправя нещата малко.
Искаш да му кажеш всичко? избухна Елисавета.
Не, де! Тогава напълно ще ме отхвърли.
Елисавета не пречеше на връзката им. Борис все по-често канеше момчето у дома, подаряваше му неща и се стараеше да бъде с него колкото може повече.
Когато Стефанко се върна от казармата, остана удивен от подаръка чичо му Борис му подари нова кола.
Чичо Борис, ти си най-добрият чичо на света, но не мога да приема такъв скъп подарък.
По бузите на Борис се стичиха сълзи. Прегърна младежа и каза:
Стефан, моля те, вземи я. Винаги съм искал син А ти ми го замени. Ще бъда много тъжен, ако откажеш.
М
