30април2026 г.Дневник
Миреле, не се обиждай на мен, няма да живея с теб,казах аз.
А може би ще опитаме, Симеоне?Мирела почти без да мигне се усмихна, а бузите й се поро́хнаха.
Всичко вече казах, Татяна
Ивана Петрова се роди, докато аз бях в първи клас. Помня майка й известната в околността красавица Лилия, с кръгла корема, и гордия й баща Юлиян. Често Лилия изкарваше от вратата детската количка, в която толкова исках да погледна Тогава това ми се струваше истинско чудо.
Аз пораснах, а Ивана също. Станала беше малка девойка в ярка розова рокля с голяма панделка вързана в късата й коса. Събираше се с приятелките си до градинския двор, където построяваха къщички от кънки. Аз ги наблюдавах от прозореца на къщата срещу улицата, точно пред къщата на Петровите.
Симеоне, провери Ивана, моля!помоли Лилия един ден. И аз се съгласих, затова почти цяла година се грижих за първокласничката Ивана. Първоначално отиваме заедно на училище, но тя скоро започна да ми разказва истории от уроците и да споделя случки от деня. Уроците й завършваха по-рано и тя търпеливо чакаше кога ще се освободи аз.
Понякога се връщах у дома в компанията на съучениците, а тя ходеше сред тях. Привикнах да я чакам пред вратата сутрин и, когато излезеше, вземах я за ръка и заедно тръгвахме към училище.
Следващата септемврийска година Ивана тихо ме помоли да й позволя да ходи с приятелките си. Тогава момичетата минаваха напред, а аз следвах на разстояние, готов да се намеся, ако е нужно. И едно такова момент се появи. На пътя се появи гъска, която с шипящо кихане вдигна шията и разперва крила; девойките се уплашиха. Аз се поставих между тях и птицата и с вик преминахме безопасно.
Годината след това заминах да уча в големия град Пловдив, където имаше десетокласен курс, и се връщах у дома само уикендите и ваканциите. Ивана почти забрави кой съм минаваше мимо, скъсваше очи и не ми се поздрави.
По-късно започнах обучение за навигационен офицер в училището в София и посещенията станаха редки.
Мамо, кой е това, Ивана?запитах, докато вечерях. От вратата на Петровите излезе висока, статна юна красавица.
Това е нашата Ивана!майка ми се усмихна, поглеждайки навън.
Как успя да се появи?попитах искрено.
Времето е дошлотъй нежно въздъхна тя, виж, колкото по-голямо е вълнението, толкова по-ценни са даровете от родителите!
Понякога я виждах скрита зад тиквените завеси. Тя изнасяше кофи от кранчето, а ветровете вдигат шапка върху нейната коса, като виеща кърпа.
Една сутрин Ивана, облечена в строг костюм, отиде да полага изпит. И аз отново исках да я придружя. Последната капка беше гласът, който чух, докато помагах на баща си да поправя ограда: С такъв глас можеш да стигнеш до края на света!
Един ден, докато излизам от вратата с кофи за вода, я срещнах край кранчето.
Здравейте!първо поздрави Ивана, отново разтърсвайки сърцето ми.
Здрасти, Ивко,аз, малко се замръзих, отговорих.
Кофите се пълнеха бавно, а аз не можех да измисля какво да кажа. Тръгвах със скрита тъга, като че ли за пръв път се влязох в истинска любов.
След това дойде призивът и разпределението се назначих в арктичния град Русе, където работех като навигатор.
—
Следващия път се връщах у дома с надежда. Мечтаех да призная чувствата си към Ивана тя вече беше в подходяща възраст. Първият ден се уплах от работния натоварен график. Баща ми, както винаги, изготви план за оптимално използване на допълнителната работна сила.
Сутринта на втория ден отидохме в горите за дълго парче, за да сечем дърва, после ги накъсаме и складирахме в барикадата. Прибързахме да заменим долната част на банята трябваше да поправим косяка на вратата и пода. На края баща реши да подмени и пода в краварницата Така две седмици прелетяха.
Аз редовно поглеждах към заключените съседски порти. Понякога излизаше Лилия, понякога Юлиян, а Ивана не се появяваше.
Мамо, защо Ивана не се вижда?попитах един ден.
Тя учи в града, в Пловдив,отговори майка ми.
Тогава отново се завърнах в Русе без да знам къде е тя. През следващата година я видях само веднъж, но това не ме задоволи. Оставих се наблюдател зад тиквените завеси. Със Ивана вървеше висок и сух селски младеж, който си разказваше шеги и се смееше над собствените си вицове, а тя му се усмихваше с леко надмено съжаляване.
Разбрах, че Ивана се е омъжила за него и живеят в големия град Враца. Често, когато посещавам родителите, чувам нейния глас
Симеоне, спри да страдаш, вече не си дете,мамо ми шепне, сякаш вече е разкрила моята болка.
**Урок:** Не трябва да се задържаме в сенките на миналото; пораснах, а с него и разбирането, че истинската сила се крие в приемането и вмъкването на новото в сърцето, без да се губим в носталгията.
