Всички роднини изпращаха старата баба Пенка. Никой не си правеше труда да прикрие колко им е омръзнало да я имат в дома си. Говореха на направо, без никакъв срам или вина. Радваха се, че най-сетне дойде пролетта значи тя ще си тръгне на село и дълго няма да се връща.
Внуците гледаха към нея равнодушно, а снаха ѝ Мария дори не се опитваше да скрие неприязънта си. Синът ѝ, Георги, все беше по командировки, а когато беше вкъщи, се държеше също толкова студено, колкото и останалите. За тях баба Пенка беше просто поредната грижа, товар, който трябва да понасят. А тя усещаше това с цялото си сърце, търпеше мълком и броеше дните до пролетта единствената ѝ надежда, единствената малка радост.
Тази година топлината дойде необичайно рано. Баба Пенка често седеше на пейката пред входа, грееше ръцете си на слънце и гледаше чистото бледосиньо небе. Беше дребничка, облечена в вехто палто и износени ботуши като мокро, крехко врабче.
В дома ѝ не намираха топлина за нея, но съседите от блока се държаха човечно. Поздравяваха я, питаха я как е, помагаха ѝ да се качи по стъпалата до петия етаж. А децата от съседния вход понякога ѝ носеха тежката торба с покупки, щом я видеха да се влачи от магазина.
Въпреки годините си, баба Пенка не стоеше без работа. Вареше, переше, чистеше вършеше всичко из къщи. Ала снаха ѝ Мария, щом се връщаше от работа, неизменно възкликваше:
Щом си цял ден у дома, прави всичко сама!
Внуците почти не разговаряха с нея. А когато си водеха приятели у дома, баба Пенка тихичко се оттегляше в стаята си. Защото веднъж чуха тежките думи:
Бабо, излагаш ни пред другите.
Тя не се караше, не обсъждаше. Просто замълча. А нощем, когато всички в къщи заспиваха, тихо плачеше от самота и от обида.
На деня на заминаването, откараха я до гарата с такси. Багажът ѝ беше нищожен една стара торба и малък вързоп събрани дрехи. Бавно, подпирайки се на бастуна, тя се придвижваше по перона. Седна на една пейка, почина. Когато влакът пристигна, тихичко стана и се качи във вагона.
Баба Пенка седеше до прозореца и гледаше напред с кротки, добри очи. Когато влакът потегли, извади от торбата смачкана снимка. На нея синът, снахата и внуците ѝ. Всички усмихнати. Напоследък виждаше тези усмивки само на този снимка. С мъка целуна снимката и я прибра обратно.
Като слезе на своята гара, тръгна бавно по пътеката към селото. Някой я вдигна с каруца почти до самата къща. Скърца старата портичка и тя пристъпваше по познатата от детство пътека, която водеше към дома. Тук всяко кътче ѝ беше мило. Тук се чувстваше нужна ако не на хората, то поне на тези стени, на стария плет и на кривото стъпало пред вратата.
Това село бе целият ѝ свят. Тук се беше родила, тук отраснаха децата ѝ, тук погреба мъжа си. Тук бе преминал почти целият ѝ живот с радости, с тъги.
В дома си баба Пенка отвори капаците, разпали печката и седна до прозореца на старата пейка. Гледаше напред и се връщаше спомени назад. Някога тук седяха нейните деца. Тук, на тази маса, вечеряха. По земята тичаха босите им крачета. В паметта ѝ отекваше звънкият им детски смях. Тогава беше нужна, тогава беше майка най-скъпата, най-обичаната.
Слънцето, както и тогава, надничаше през прозореца. Пролетта беше топла и близка до сърцето ѝ. Баба Пенка се усмихна тихо и умирено.
На сутринта вече не се събуди. Тя остана там, където винаги е искала да бъде в своя дом, на своя българска земя.
На масата останаха стари фотографии. Отгоре една по-нова, намачкана. Тази, на която са усмихнатите ѝ най-скъпи хора.
Докато сме живи, имаме време. Да кажем благодаря. Да поискаме прошка. Да кажем на близките си, че ги обичаме.
Защото, когато човек си отиде не се връща. А в сърцето може да остане болка, която трудно се носи.
Затова живейте с вяра. Бъдете истински. Правете добро от сърце. Обичайте и ценете онези, които са до вас.
И не отлагайте топлите думи за утре защото утре може и да не дойде.
