Спомням си онзи ден, когато решихме да тръгнем от София към село Костенец, където майка ми Зоя Петровна ни чакаше с обещаното да почиваме и с три торби млади картофи, а до тях и старо ръждясало където, от което цялото автокамера се пълнеше с миризми на бензин.
Мирослава, съпругата ми, се навъртя подозрително към мен, който държеше волана като че ли беше пилот в Формула 1, а не шофьор на семейния ванов по късо полски пътек. Симеон нервно надпръсна педалите, избягвайки следващата дупка, пълна с мътна пролетна вода.
Мирчо, спри, извика тя. Майка ми искаше само да ни донесе някакъв прехвърлян, а не цялото това оборудване. Тя винаги сама копае тихо в градината си, за да й е радост. Ще разтоварим, ще поставим мангала, ще изпечем месо. Аз вече мариновах шепа от гърдите с лук и кефир, както обичаш. Ще се отпуснем и ще слушаме птиците.
Тя погледна към прозореца. Зад стъклото се протягаха сиви, безжизнени полета, още не напълно изсъхнали след зимата, покръстени с извитите панелни къщи на съвместното стопанство Енерджи, а над тях мрачни облаци. В главата й се натрупваше злокобно предчувствие Зоя Петровна никога не обичаше думата отдих, а един безделник за нея беше като болка в гърба, сравнима едва ли с радикулит.
Къщата на Зоя Петровна посрещна нашето прибиране с лай на соседския пес Тико, и мирис на суха листва. При порта, опряла се на дръжката на лопатата като на бойна пръчка, стоеше самата майка. На нея бяха избледняли спортни панталони със следи от износени колене, стара военна куртка, обвързана с рапа, и гумени ботушки върху вълнени чорапи. Беше като генерал пред голямото сражение.
На добър час! изкрещя тя, отваряйки скърцащите порти. Мислех, че ще дойдете само за обяд. Слънцето е високо, земята се суши, а те спите! Паркирай колата до сеното, там ще е полесно за разтоварване.
Симеон спря колата в двора, а Мирослава, облечена в светли деним шорти, нови бели кецове и лека ветровка, излезе, студена от влажния вятър. На главата й беше спретнато късо стилизирано късо, на ноктите прясно боядисан маникюр в нюанс френска роза, направен за майските празници.
Добър ден, Зоя Петровна, поздрави тя учтиво, изваждайки от багажника плик с продукти. Как е здравето ви?
Зоя Петровна я прегледа със смес от съчувствие и презрение, спирайки се върху белите кецове.
Здравето е според възрастта, пробурна тя. А ти, Мирослава, се правиш на красива, като на парад. Тук не е подиум, а работа. Въземете старите ботуши и моята армейска куртка, иначе ще се замърсите.
За какво? попита Мирослава искрено. Идваме само да изпечем шишарки и да се насладим на въздуха. На мангала ще стоя, там е чисто.
Зоя Петровна издаде звук, напомнящ крик на раздразнена патица.
Какви шишарки? Какъв въздух? Май е май! Днес е май денят подхранва! Шест стокари не са изкопани, картофите вече прорастват, бутилките им са по пет сантиметра, трябва да се садят веднага! Съседка Вероника вече всичко е посадила, а ние като последни оставаме. Симеон, вземи лопатата, а ти, Мирослава, смени дрехите и се захващай с железните градински лопатки. После ще копаем ями.
Симеон, вече разтоварил картофите, погледна съпругата със съжаление. Знаеше, че идва буря, и се вмъкна в рамо.
Майко, се споразумяхме Идваме да се отпочинем, седмицата беше тежка, мрънна той.
Ще се отпочинете в отвъдения свят! отряза майка. А докато живеете, земята трябва да се обработва. Картофите сами не ще се засадят. Искате ли през зимата да гладувате? Пазарните са пълни с химикали, отрови. Тук е нашето, без ГМО, без изкуствени добавки!
Тя подаде лопатата на сина, а пред Мирослава хвърли ръждясали градински градини.
Напред. Аз ще маркирам лехите за моркови.
Симеон тяжко вдиша, свали куртата и остана в старата тениска, след което се отправи към градината. Той винаги се предаваше пред натиска на майка си това беше неговата дългогодишна стратегия за оцеляване: полесно е да направиш, отколкото да слушаш нотирания тон седмици наред.
Мирослава остана до колата, гледайки градинските градини, разположени до бели кецове, след това към съпруга, който вече вмъкна лопатата в влажната, тежка пръст, и към майка, която ги надзиравше като кончар.
В душата й се задействаше нещо. Пети години от брака се опитваше да бъде добра златна мома. Тя караше Зоя Петровна на прегледи, даряваше й микровълнова и хлебопекарска печка, търпеше безкрайните ѝ съвети за борщ и гладене. Дори ходеше на тази проклетa къща да събира ягоди, въпреки алергията си към оси.
Но този ден чашата на търпението се разтече. Тя спомни вечерта в офиса, където работеше до девет, мечтайки за тишина пред огъня. Точно за това се записала на маникюр, за да се почувства жена, а не товарен кон.
Не, заяви тя твърдо.
Симеон замръза, с лопатата в ръка. Зоя Петровна се обърна бавно, веждите й се вдигнаха, готова да скрие се под шапка.
Какво каза? попита майка с неверие.
Казах не, Зоя Петровна. Не ще копая, не ще разбивам купчина, не ще правя ями. Дойдохме да се отпочинем. Симеон ще помогне, защото обеща, а аз пас.
Ти си лудо? разстроена извика майка. Цялото семейство работи, а ти ще седиш като барин? Бялите ти ръце се боиш да замърсяш?
Точно, потвърди Мирослава спокойно. За този маникюр платих тридесет лева. И аз имам само една гърба. А картофите, Зоя Петровна, можем да ги купим. Есен десет чувала, без зрънца, чисти, ще е поевтино от лечение на херния.
Купувате?! извика майка, като че врабчетата скочиха от близкото дърво. Не е въпрос на пари! Това е нашето! Трудът освещава! А ти, ленива, с бяла ръка? Синът ми в робство даде, а ти седиш на шията му?
Аз съм главен счетоводител, каза Мирослава. И печеля, ако се осмеля, повече от вашия син. Няма да седя на шията му. А за робство Симеон е възрастен, той решава сам. Ако иска да копае, нека копае. Аз ще чета книга.
Тя отвори багажника, извади сгъваем туристически стол, одеяло и книга. Демонстративно мине покрай замръзналата майка, избра слънчев участък на тревата единственото свободно място, и се настани удобно. Постави слънчеви очила, разтвори роман и се потопи в четенето.
Над градината се разнесе звеняща тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Зоя Петровна.
Симеоне! вика най-сетне майка. Чух ли какво казва жената ти? Ти мъж ли си или кърпа? Прикажи й!
Симеон избри пот от челото, погледна безразличната Мирослава, после майка, и каза:
Майко, тя е истински уморена Нека го направя сам. Трябва да копаем само три стоки за картофи.
Три?! Шест! Още съм изчистила зад сеното! Копай! А с тази кралица ще поговоря след това. Ще й направя отпуск.
Работата избухна. Симеон, скърцайки, обръщаше слоеве пръста. Зоя Петровна, забравила за радикулита, се втурваше по градината с ярост, като ухапала осенска клонка, вкарвайки картофи в земята с такава сила, че изглеждаха клечки в сърцето на вампир. Със сила, за да чуят съседите, коментираше всичко:
Ох, синко, трудно ти е! Ох, само ти работиш! Не късмет с жена, ох! При Петрови момичето золотце, трактор кара, крава дои, а нашето шухерка градска! Тъпа!
Мирослава листна страница. Й ѝ беше всичко равно. Откри магическата сила на не. Слънцето грееше, птиците пееха, а мърморенето на майка звучеше като фон на радио шум.
Две часа минаха. Симеон беше прозъклост, тениската му потъмня от пот, лицето му зачервено. Завиждаше на съпругата, която си пиеше минералка от красива бутилка.
Симеоне, почивка! нареди майка. Отиди, изпий компот. Аз на верандата подготвих.
Той се отправи към къщата. Мирослава остана в столчето. Майка излезе на верандата с чашка, обръщайки се отзад.
Майко, а Мирослава да пие? попита тихо Симеон.
Тя има свои запаси, отвърна майка. Тя е независима. Нека пие от кладенчето, ако не иска да работи. Кой не работи, не яде! Това е казал Ленин!
Мирослава се усмихна за себе си. В чантата й имаше не само продукти за масата, но и сандвичи, плодове и термос с кафе. Извади ябълка и я хрумна с удоволствие.
Майка почти се задохна от компота си.
Късно пред обед, на градината се появи съседка баба Ванска, местен коментатор и съдия на нравовете.
Здравей, Зоя! изсвири тя, минавайки през огради. Сади ли? Бог да ти помага! О, а защо Симеон сам копа? А младата къде е? Болна ли е?
Зоя Петровна изправи се, схваната за кръста.
Ох, Ванско, не питай! Горе ми е, а не невестка. Тя седи, слънце се наслаждава! Маникюр пази! Аз с него разкъсам жилите, за да нахраня семейството, а тя книги чете. Какво срам!
Баба Ванска погледна Мирослава.
Това е ли? Седиш и не правиш нищо? Мисля, че младите трябва да помагат. Ние, в нашето време…
Здравейте, Ванско Ивановна! възкликна Мирослава без да се вдига. Прекрасно време, нали? Вие също не засадихте картофи тази година? Чух, че засадихте тревна? Много е европейски!
Баба Ванска се зачуди. Тя всъщност тази година отдаде градината под наем на узбеци, а сама посади цветя, защото децата й забраняваха да се натоварва.
Ами здравето вече не е същото, пробърка тя.
Аз съм за здравето! подкрепи Мирослава. Зоя Петровна също предложи да наеме култиватор, но тя е героична жена, нужда от подвиг!
Майка избледня от гняв. Нейното публично нападение не успя.
Иди оттук, Ванско, не пречи на работата! изръмжа тя. И ти, Симеоне, не стой като колона! ОТогава Симеон, задържайки дъха си, се завъртя към Майка Зоя, прошепне тихо: Нека оставим тази почва за следващото лято и се върнем у дома, където истинският ни отдих е с теб и нашата малка, но щастлива семейна къща.
