ЕЛА, ЯРИНА… По пътя към манастира й прилоша Край Ярина омекнаха краката, потъмня й пред очите, а трябваше да се изкачва по тясна пътека в планината – сили нямаше. Ярина се отклони, приседна изтощено, после легна направо върху тревата. Приятелката ѝ Олга подпъхна под главата ѝ своята раница. Минаваха хора, гледаха с любопитство лежащата Ярина и търпеливо се качваха към старинния български храм. Някой предложи хапче. Ярина го сложи под езика без да попита какво е – беше ѝ все едно. …Малко ѝ олекна. Но вече не искаше да се катери нагоре. Слязоха с Олга покрай планинската рекичка и се върнаха в хотела си. Ярина легна в леглото си със същите дрехи. Беше унила и объркана: „Защо, Господи, не ме допусна в Твоя храм? Затвори ми пътя. Изпречи ме и рече: ‘Яринке, постой настрани, нека безгрешните вървят към Мен. А ти, грешнице, полежи насред пътя и си помисли за живота си…’” – Ярче, ще пием ли по чай? – Олга я погледна притеснено. – Благодаря ти, Олге, не ми се пие… по-късно – въздъхна Ярина и затвори очи. „Вземи я, Олга… еех, грешна! Смени мъже, рошави любовници, деца няма и не съжалява. Но пак тръгна към манастира – и не от друго, а от страх от ада. Всеки иска в рая – ама и да си живее, а накрая да се покае, че да му простят… Само че не всеки успява… Жал ми е за нея – добра приятелка, винаги ще подкрепи, но никой не може да обуздае буйния ѝ характер. Себелюбива, горделива – ако не ѝ угодиш, избухва. Но… понякога възглавницата й става мокра от сълзи. На четирийсет и четири все така се лута в живота, без пристан… А колко иска да обича! Любов не от този свят – страстна, всепоглъщаща… Укорява ме: ‘Един мъж имаш, две деца, роднините не ти дават мира, денонощната кухня – скука! Около теб мъжете се навъртат, Ярче! Опитай какво е истинската любов. Все ще се върнеш при своя Игор. Но ще знаеш какво значи огън, страст… Излез от своето семейно блато, разшири хоризонтите, приятелко! Няма да съжаляваш…’ …Не ми се иска вече такива страсти. Честно! Имаше го моя Женя. Обичах го до полуда… Две години бях с него, мъжът ми усещаше, но мълчеше… Дори мислех да напусна Игор. Любовникът ме подлуди, нямах сили да се въздържам. Срещите – до тръпка, до сърцебиене… Но успях да го оставя. Обичайки. Върнах се при семейството. Понякога се питам, защо? С Женя беше щастието – малко, но безкрайно… А къде са чувствата към Игор? Отдавна ги няма. Сам си ги пропи, мили мой… Тогава бях напълно объркана. На Олга не казах и дума – още мисли, че съм света вода ненапита… А Господ не ме пусна в храма… Беляза ме… …Трудно беше да забравя Женя. Душите ни бяха сродни, разбирахме се от половин дума, разбирахме се с поглед… Такива страсти веднъж се случват… Бих ли повторила? Бих!… ех – размишляваше 45-годишната жена. – Олга, сипи чай – Весело прегърна приятелката си Ярина. …И в главата ѝ прозвуча ясно: „Разбери се със себе си, детето ми. Измий душата си. Аз те обичам. Полюби и ти себе си. И ела…”

ТИ ЕЛА…

По пътя към манастира ми стана лошо.
Краката ми омекнаха, пред очите ми потъмня. Трябваше да се изкача по тясната пътечка нагоре, а сили нямаше.
Седнах настрани от пътеката, уморено се отпуснах, после легнах право върху тревата. Приятелката ми Златина сложи раничката си под главата ми.
Хора минаваха покрай нас, с любопитство ме гледаха легнала и продължаваха търпеливо към стария манастир.
Някой ми предложи хапче. Приех го без въпроси, пъхнах го под езика, все ми беше едно какво е.
…Стана ми малко по-леко.
Но да се качвам повече не ми се искаше.
Слязохме със Златина надолу към планинската река, тръгнахме покрай нея обратно към хотела.

Легнах си без да се преобличам, чувствах се тъжна и объркана. Защо Господ не ми позволи да стигна до Божия храм? Спря ме по пътя. Сякаш ми каза, “Подмини, Яна, остави безгрешните да влязат. А ти, грешнице, легни тук, помисли за живота си…”
– Яна, да пием чай, а? загрижено попита Златина.
– Не ми се ще, Злате, по-късно. затворих очи и въздъхнах.

Само да вземем Златина, например Ох, тя си е грешница. Бракове, сменящи се любовници. Няма деца, и не съжалява. Честно казано, не знам как съвестта ѝ издържа. Но пак дойде в манастира сигурно я е страх от Ада… Всеки иска в Рая, ама цял живот да весели, а после накрая да се покая. Най-добре в последния си ден

Само че, може и да не стигне времето…
Жал ми е за нея. Добра е, винаги ми подава ръка. Никой не може да укроти избухливия ѝ характер. Обича само себе си, своенравна. Мръдне ли нещо извън нейния план край с тебе. Незаменими няма.

…Понякога възглавницата ѝ е мокра от сълзи. Четирийсет и четири стана, а пристан не намери. Все се лута и плава из вълните
А иска любов! Истинска, силна, изгаряща.
Вечно ме кори. Вика ми: Само един мъж, две деца, безкрайни роднини, кухня по цял ден скука ужасна!
Виж се, Яна, само мъже около теб, вкусила ли си любовта? Все ще се върнеш при твоя Станислав, той ще те приеме всякаква. Но поне опитай страст, огън.
Спри с това семейно блато! Освободи се, няма да съжаляваш.”
…Не ми се иска такива страсти! Честно казано, вече не ми се иска.
Имаше го моят Петър. Обичах го лудо.
Не зная защо съдбата ни събра. Две години бях с него. Мъжът ми се досещаше, но мълчеше.
Правех си дори сметки да напусна Станислав. Петър ме омая, отказът ми беше невъзможен срещите ни бяха до тръпка, до разтреперване… Запали ме, ох, как ме запали
Не се разказва
Ала успях да го напусна. Обичайки го…

Върнах се в семейството. Понякога се питам защо? С Петър беше малко, но истинско щастие.
Станислав…
Отдавна чувствата изчезнаха, но ги е имало! От тях ме болеше дъхът…
Остана ми само жал… Ти съсипа любовта ми, мъжо. Не се сърди…
Заплетох се ужасно тогава. Но на Златина нищо не признах. Тя още мисли, че съм света вода ненапита. Е, да

А Господ не ме пусна в храма
Беляза ме

Болно беше да забравя Петър. Между нас беше сродство на душите, с поглед се разбирахме.
Не вярвам да го изтрия от паметта си. Много дълбоко и разрушително беше всичко
Такова само веднъж се случва в живота.
Искаш ли пак, Яна? ИСКАМ! Ех, тебе… – мислеше си 45-годишната жена…

-Злати, сипи чайче усмихнах се, прегърнах приятелката си.

А в главата ми някак ясен и съвсем близък глас изрече: Погледни в себе си, мила. Отмий душата си. Аз те обичам. Научи се да обичаш себе си. И елаМирисът на чая се смеси с щурците отвън и с лекия полъх, който раздвижи завесите. Златина ми подаде чашата, седна до мен и сложи ръка върху рамото ми.
Всичко преминава, знаеш ли прошепна тя. Остава само това, което сме били една за друга.
Усмихнах й се, почувствах топлината й и внезапно сякаш нещо тежко се смъкна от гърдите ми.
Злати, ти си ми като сестра признах. И сигурно Господ гледа по-навътре от портите на манастира.
Тя кимна, очите й се напълниха със светлина.
Навън звездите се появиха изведнъж, все едно някой ги нареди, за да ми напомни: понякога храмът е мястото, където двама души спират настоящето, за да се погледнат истински.
Дишах дълбоко, усещах собствената си сила, която бавно, упорито се връщаше. В тази вечер, сред аромата на чай, бях простила на себе си.
Стиснах ръката на Златина.
Какво ще кажеш утре пак да опитаме? попитах.
Тя се засмя през сълзи:
Щом си до мен, навсякъде бих тръгнала.
И аз знаех, че вече няма да се страхувам от пътя защото храмът, в който не бях допусната днес, беше вече в сърцето ми.