«Не искам да бъда ничий проект!» — отчаяно избухна Татяна, готова да се бори за своята независимост в свят на чужди очаквания

“Не искам да бъда ничий проект!” отчаяно извика Ралица, готова да се бори за своята независимост в света на чуждите очаквания.
Време е да се научиш да избираш себе си сред всички тези претенции.
Ралица излезе от зъболекарския кабинет в девет часа вечерта. Прекара деня с тринайсет пациента и една благодарност под формата на буркан мед от баба Мария, на която извади зъб. В автобуса миришеше на печени пилета и безизходица. Трепереше от умора като стара пералня на центрофуга.
Ключът се завъртя в ключалката със познатия скърцащ звук, сякаш самата врата стенеше от досада. Ралица си свали обувките и почти настъпи върху старателно подредените мъжки цървули нови, лаковани. Георги се беше прибрал. Чудесно.
От кухнята се носеше гласът на свекърва ѝ. Натегнат като чорапи след коледно натрупване.
“Тя вече колко години кара тази си кола? Все едно трябва да я сменя скоро, а на момчето поне ще има с какво да се вози. Ти като мъж въобще мислиш ли да вземаш решения, или пак ще седиш като мебел?”
Ралица замръзна в коридора. Сърцето ѝ лупаше. От обида ли, или от желание да удари някого с тази “мебел” по главата.
“Не искам да бъда ничий проект!” повтори тя в себе си, стисната от яд.
“Мамо, нали знаеш Рало Тя е горда. От ония ‘сама си спечелих’ тип. Аз ѝ казах семейното имущество е общо, а тя гледа настрана.”
“Аз на твое място отдавна щях да съм си подал дарствена! Колата е купена в брак! Всичко може да се върне по съд!”
Ралица не издържа. Влезе в кухнята.
“Добър вечер, скъпи! Какво се случва тук? Семейно съвещание зад гърба ми? Или среща на акционери без миноритарен дял?”
Стефания Иванова се сепна и намръщи като че ли чаят й в чашата беше закипял точно сега.
“Просто говорим как да помогнем на Гошо. Той е възрастен мъж, а без кола в днешно време е трудно. А ти като член на семейството би могла да проявиш разбиране.”
“Аз като член на семейството,” Ралица пусна чантата си на масата, “приемам по петнайсет пациента на ден. И да, за тази кола аз платих. Докато вашият син пишеше в тефтерчетата си великите си бизнес планове за сервиз в София.”
Георги излезе от стаята. В ръката си държеше банан, в очите банална равнодушие.
“Рало, защо правиш сцена? Не е за винаги. Само докато не си купя нова. Максимум година.”
“Година, Георги, не е ‘само’. Това са около четиридесет хиляди километра и сто двадесет нервни срива, ако паркираш както обикновено.”
Той се изправи. Висок, с вече оредяваща коса и белег на брадичката някога го намираше за чаровен.
“Рало, стига си драматизирала. Никой не ти взима колата. Просто временна дарствена. После ще я върнем.”
“Да, и ипотеката на апартамента е ‘временна’, и бракът ни, изглежда, също. Всичко е временно, освен твоята майка в моята кухня.”
“Аз съм между чука и наковалнята!” избухна той. “От една страна си ти със своите принципи, от друга моето семейство! Брат ми е без кола, а ти се държиш сякаш това парче желязо е по-важно от всички нас!”
“Не аз го разбивам. Ти избра да бъдеш мебел, както каза майка ти. Аз не съм част от интериора. Аз съм човек. С лична карта. И с кола, която няма да дам. Това е. Край.”
Стефания Иванова тръсна чашата в масата.
“Ето я благодарността! Приехме те като наша! А ти Дърта кльощавица! Заработваш пари и вече си господарка! А Гошо какво да спи под моста?”
“По-добре под моста, отколкото на мой гръб. Той не е инвалид. Има крака, има ръце. Фабриките не са затворили.”
“Аз какво, някакъв неудачник ли съм? Да работя във фабрика? Мамо, чу ли, тя наистина го мисли!”
“Вие всички вече играете в една и съща пиеса!” извика Ралица. “А аз повече няма да бъда клоун в този цирк.”
Тишината падна като зимна шапка върху ушите. Тежка, гъста, с миризма на изстинала кюфтета.
Ралица бавно се приближи до шкафчето, извади регистрацията, ключовете, личната карта.
“Колата е моя. Парите са мои. Няма да има дарствена. Ако опитате да ме заобиколите, ще се видим в съда. Там ще ви извадя и зъболекарската застраховка.”