Не се прави така – да живееш отделно от жена си – Аз съм Оля, жената на Иван – тихо прошепна разплакана жена, държейки здраво за ръка момче. – А това е нашият син – Павел. Людмила Николаевна с недоумение гледаше към снаха си, която никога не бе виждала на живо. – Исках просто да знаете… Ако ви потрябва нещо… Или ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – все така тихо промълви Оля. – Какво мога да искам от вас?! – изпепели я с поглед Людмила Николаевна. – Защо дойдохте изобщо?! За наследството ли?! Снахата се опита нещо да каже, но тя не ѝ позволи. – Не те познавам и нямам желание да те познавам! Добро момче си отгледахме с мъжа ми, макар и малко своенравен – целият в баща си, който за жалост почина, когато Иван беше на 15. Но тогава вече синът ми Людмила Николаевна ми помагаше във всичко, а работа в селската къща – бол. Мъжът ми успя да построи голяма къща, дворът ни е немалък, имаме кокошки, прасета, крава – само се върти! И все пак – Иван замина за града да учи професия – стана заварчик. – Какво, бялата му ръка ли, да върти листи в офис? А на добрите заварчици знаеш ли колко плащат? – отсичаше Людмила Николаевна на “доброжелателите”. Нищо – здрава съм аз, сама всичко вкъщи управлявам, на сина му трябва да учи, да си гради живота, семейство да има. Иван се изучи, изкара армията, намери работа в града и се ожени за Елена. Още от училище бяха приятели, тя също учи в града, работи като счетоводител. Много ми харесваше – от добра, непиеща семейство, кротка, добра. Наричаше ме “мамо” още от първите редки срещи, стараеше се винаги да ми угоди, не ми противоречеше. Родителите от двете страни помогнаха на младите за апартамент – Иван и Лена взеха малък кредит. За да го изплатят по-бързо, Иван замина на сменна работа: два месеца в Бургас, един – вкъщи. – Не е редно това – да живееш отделно от жена си – Людмила Николаевна не одобри решението. – Съпрузите трябва да са заедно, иначе добро не ги чака. – Мамо, така по-бързо ще изплатим ипотеката, и кола хубава ще взема. Какво – цял живот да чакам? Не се притеснявай – всичко ще се оправи, – отвърна Иван. И наистина се оправи. За шест години платиха кредита, взеха нова кола, живееха добре. Внезапно – като гръм от ясно небе: – Мамо, с Лена се развеждаме – обяви синът. – Защо? Какво стана? – Людмила Николаевна се разтревожи. В живота им не се месеше и не подозираше за семейни проблеми. – Просто не си пасваме – вдигна рамене синът. – Аз дете искам, а Лена има проблеми. – Значи, затова я изоставяш?! А тя те носи на длан, все още влюбено те гледа! Не смей! Всичко може да се реши! Има ЕКО, осиновяване… – Мамо, не е в това проблемът… – Не ме прекъсвай! – вече кипеше. – Ако е така, то въпросът за дете си е у теб. Преболедува свинка като малък – ето! Изхвърли мислите за развод! Седнете, говорете, и да не чуя повече това! Иван я погледна необичайно, но не оспорваше. Людмила Николаевна реши да говори с Лена – да я успокои, да даде съвет. – Безсмислено е, мамо – въздъхна Лена, изморена и бледа. – Иван обича друга жена – вече две години се срещат на работа. – Каква жена?! – Людмила Николаевна ахна. – Ще му го кажа аз! – Не се притеснявай, ще оправим… Но не стана. Иван потвърди думите на Лена и прояви инат. – Моята си е живота – аз решавам как да живея, – отсече и добави: – Мамо, Оля ще ти хареса. Ще се запознаете… – Чуй ме! – ядосано каза тя. – Не искам да я виждам! И не я води у нас! Ясно? – Домът е наполовина и мой – ако искаш, няма да я водя. – Така да бъде! – не отстъпи Людмила Николаевна. Иван замина, после съобщи, че се е оженил, дори изпрати снимка. Момичето – нищо особено, симпатична, стройна, със светла кожа и тъмни очи – как е омаяла Ваня? Загадка. Людмила Николаевна не искаше да размишлява много – имаше да върши работа. Синът ѝ намекваше по телефона, че на отпуск може да дойде с жена си, но тя му припомняше думите си – нищо не променяше. Иван идваше у тях веднъж годишно за две седмици – вършеше мъжка работа и се виждаше с приятели. Помагаше ѝ старият ѝ ухажор Иван Петров – вдовец от пет години. Той я канеше за жена, но тя отказваше – не върви да се жени човек на стари години! А и 50 са още далече, но така и не се реши. – Жалко, мамо, Иван Петров е добър човек и явно те обича, – отбеляза Иван. Тя си замълча тогава – коя да знае, че това ще са последните думи от сина ѝ… Иван се удави на риболов с приятел. Какво точно се е случило – неясно. Полицията оповести – нещастен случай. Лодката била нетрайна, затънала в средата на реката, течението силно, дълбочината голяма, а в кръвта – малко алкохол… Людмила Николаевна в тия дни бе съкрушена – забеляза съвсем смътно познато жена с момче, някъде около 12 години. Само момчето ѝ привлече вниманието – до безобразие приличаше на Иван. Може би ѝ се е привидяло – от сълзи почти не виждаше, сякаш гледа сина си в друг човек… Но не сгреши… – Аз съм Оля, жената на Иван, – тихо промълви жената, стискайки ръката на момчето. – А това е нашият син – Павел. Примете ни съболезнованията. Людмила Николаевна само кимна, не им обърна повече внимание. Срещнаха се след седмица – Оля с Павел сами дойдоха у дома. – Исках просто да знаете… Ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – пак тихо каза Оля. – Какво ми е нужно от вас?! – избухна Людмила Николаевна. – За наследство ли сте дошли? Къщата? – тя посочи сградата. Говореха на прага. Снахата опита нещо да каже, но ѝ спря думата. – Не те познавам и не искам! Ти съсипа семейството на сина ми, в гроба го изпрати! С Лена да бе останал, нищо нямаше да се случи! Да му приписваш чуждо дете! Моят син не може да има деца – каза ѝ той… – разплака се. Оля я погледна жално, момчето – уплашено. Людмила Николаевна се поокопити. – Благодаря за съболезнованията и довиждане. Нямаме за какво да говорим! Ако посегнеш на наследството – ще съжаляваш! – и се прибра без да се обърне. С какви очи дойде! Всичко ще им вземат! Заради тях даже сина си загубих… Какъв внук?! Според възрастта – момчето се е родило докато Ваня бе женен едва две години. Не е възможно! Иван Петров до нея в тия дни само мълчеше и поклащаше глава. Ще почака – може някога тя да се размисли и да ги приеме. Но и след пет месеца Людмила Николаевна мълча. Оля не прояви претенции, само звънеше на Иван Петров и питаше за здравето ѝ. Той ѝ разказваше. Жал му беше вдовицата – видно бе, че обича Иван и страда, може би дори повече от майка му. – Люда, помисли! – започна Иван Петров. – Това е твоят внук – виж се, знаеш го! Паул го нарекоха в чест на покойния ти мъж – уважение ти дадоха. А ти си сама… Аз съм с теб – но ти разбираш, нали?.. Людмила Николаевна мълча угрижено. – Виждаш, наследство нямат взискателност – иначе вече щеше да има шум… Ти си умна жена! – не изтрая Иван Петров. – Не викай, – най-накрая промълви тя. – Знам си всичко. По-добре ми дай телефона на Оля. Знам, че го имаш… Трудно ѝ бе да вземе това решение – но нали на този свят не ѝ остана никой друг… А и Пашко – така копие на Ванечка! Ще оправи всичко – заради покойния си син, заради внука и заради себе си. Абонирайте се за канала, за да не пропуснете новите публикации Абонирайте се

Не е работа да живееш разделен с жена си

Аз съм Олга, жената на Иван, прошепна разплакана жената, държейки здраво за ръката онова момче. А това е нашият син Павел.

Людмила Николаева само я гледаше объркано никога не я беше виждала на живо, а сега й се изправя пред очите.

Просто исках да знаете Ако някога ви потрябва нещо Или ако пожелаете да видите внука си моля, обадете се, продължи тихо Олга.

Какво ми трябва от вас?! изстреля Людмила Николаева и очите й светнаха. Защо изобщо сте дошли? Да делим наследство ли?

Олга се опита да каже нещо, но свекърва й не й даде думата.

Аз теб не те познавам и не искам да те познавам!

Синът й Иван беше момче добро, малко своенравен, е, като баща си, Бог да го прости, който си отиде, когато Иван беше петнайсетгодишен.

Към онзи момент Иван вече я подпомагаше с всичката работа по селския двор и винаги имаше какво да се свърши голямо място, кокошки, прасета, крава, всичко.

Мъжът й беше успял да вдигне здрав и просторен дом, а двора не беше малък само трябваше да се въртиш нон-стоп!

Иван премина училище и тръгна за града да учи занаята стана заварчик.

Че той да не е някой, дето само хартии да разнася не е от белоръките! отсичаше Людмила Николаева на всички “доброжелатели”.

Тя здрава жена, сама се справяше с всичко, а син й трябваше да учи и да си подреди живота, да си направи семейство.

Иван се изучи, отбива служба, намери си работа в града и се ожени за Мария.

Мария я знаеше от ученическите години също беше завършила техникум в града, работеше като счетоводител.

Людмила Николаева много харесваше снаха си тиха, скромна, добра, от порядъчно семейство, не пиеха, познато й беше всичко.

Мария я наричаше “мамо” от първата среща, винаги се стараеше да не я засегне, угаждаше в дреболиите.

Родителите от двете страни помагаха на младите да си купят апартамент Иван и Мария взеха малък заем.

За да го изплатят с по-малко лихви, Иван реши да работи на далечна вахта два месеца в Северна България, един у дома.

Не е работа разделен с жена си! мърмореше Людмила Николаева. Съпрузите трябва да са заедно, иначе нищо добро няма да излезе.

Мамо, ще изплатим по-бързо ипотеката, а искам и хубава кола. Какво, да пестя за всичко до старини?

Недей да се притесняваш всичко ще се оправи, махваше с ръка Иван.

И всичко наистина беше наред.

За шест години изплатиха кредита, купиха кола, почти нищо не си отказваха.

И изведнъж като гръм от ясно небе!

Мамо, разделяме се с Мария, каза веднъж синът.

Как тъй? Какво е станало? Людмила Николаева се притесни.

Тя никога не се бъркаше в техния живот и не можеше да предположи, че има проблеми.

Просто не си пасваме, повдигна рамене Иван. Искам дете, а Мария има някакви здравословни пречки.

Че как така ще я оставиш? До сега прашинка не е паднала върху теб, гледа те като малко дете, а ти?!

Не смей! Всичко може да се оправи! Има инвитро, има изоставени деца

Не е това причината, мамо

Недей да прекъсваш майка си! ядоса се тя. Ако трябва да се търси причини проблемът е в теб, не в нея!

Като малък кара твърдушката. Ето! Така че изхвърли тези глупости от главата и седнете, поговорете! Да не чуя повече такива неща!

Иван я погледна странно, но не възрази.

Людмила Николаева реши да поговори с Мария да я окуражи

Безсмислено, мамо, въздъхна Мария.

Бледа беше, изтощена.

Иван обича друга жена, няма как да го върна. От две години се виждат когато е на вахта.

Коя? Людмила Николаева подскочи. Ще му покажа аз!

Недей се притеснявай, дете. Ще оправим нещата

Уви, не се оправиха. Иван потвърди думите на Мария и показа ината си.

Моят живот аз решавам как да го живея. Мам, Олга ще ти хареса, ще се запознаете

Знаеш ли какво? ядоса се тя наистина. Не искам да я виждам твоята нова! И да не я доведеш при мен, ясно?

Домът е и мой, да знаеш, гласът на Иван стана рязък. Но ако това искаш, няма да те запознавам.

Така да е! не отстъпи тя.

Иван тръгна, после се похвали, че се е оженил, даже й прати снимка на новата жена.

Едно обикновено момиче, нищо особено симпатична, стройна, бледа кожа, много черни очи Как го омая загадка.

Людмила Николаева не се занимаваше с този въпрос работа имаше бол.

Синът понякога споменаваше, че може да дойде с жена си, но тя му напомняше думите си не, няма да я вижда.

Така Иван започна да идва веднъж годишно за две седмици.

Държаха се дружелюбно, но нито тя пита за снаха, нито той говори.

Помагаше с мъжката работа по дома, виждаше се с приятели

Между другото, с мъжка работа доста й помагаше Иван Петров вдовец отпреди пет години и заклет приятел.

Даже няколко пъти й предложи женитба, но Людмила Николаева отказваше няма да разсмива народа със сватба на тия години!

До старост на 50 й оставаше, ама за такива работи не се решаваше.

Жалко, мамо. Ивана Петров е свестен мъж, я ти е слаб на тебе, шеговито отбеляза Иван.

Тя махна с ръка тогава кой да знае, че това ще са последните думи от сина й

Иван се удави на риболов заедно с приятел. Какво е станало истински, така и не се разбра. От полицията казаха “нещастен случай”.

Лодката била спукана, потънала по средата на реката. Силно течение, дълбочина не успели да изплуват.

И алкохол намериха в кръвта малко, но достатъчно

Състоянието на Людмила Николаева беше неописуемо и все пак забеляза непозната жена с момче на около 12 години.

Обърна й внимание, защото момчето беше невероятно подобно на Иван.

Може би й се привижда. От сълзи не виждаше, все сина си й се привиждаше

Но не сбърка

Аз съм Олга, жената на Иван, прошепна пак разплакана жената, държейки здраво ръката на момчето. А това е нашият син Павел.

Приемете нашите съболезнования.

Людмила Николаева я гледаше объркано, първата им среща на живо.
Само кимна и повече не им обърна внимание.

Срещнаха се пак след седмица Олга и Павел й дойдоха на гости.

Просто исках Ако нещо ви трябва, или ако пожелаете да видите внука моля, може да се обадите, тихо каза Олга.

Какво ще ми потрябва от вас?! очите на Людмила Николаева се присвиха. Защо сте дошли? Да делим наследство, къщата ли? посочи с ръка дома. Говореха на прага.

Олга се опита да каже нещо, но тя не й даде.

Не искам да те познавам! Ти разби семейството му! Ти го вкара в гроба!

Ако беше с Мария, това нямаше да се случи!

Да не би да ме лъжеш за детето! Не е възможно Иван да има собствено дете! Не вярвам разплака се тя. И той щеше да ми каже

Олга я гледаше със съжаление, а момчето уплашено. Людмила Николаева бързо се овладя.

Благодаря за съболезнованията. Но не искам да разговарям.

И ако решиш за наследство да спорим ще съжаляваш! и без да ги погледне, затвори вратата.

Какви хора на нещастието се нахвърлиха! Знаем ги такива! Нищо няма да получат! Сина си загуби внук измислиха!

И по възраст момчето се е родило, когато Иван беше женен само две години. Невъзможно!

Иван Петров, който не я изоставяше тези дни, само поклати глава.

Ще почака може би ще размисли и ще приеме тях.

Но и след пет месеца Людмила Николаева пазеше мълчание.

Олга не се появяваше, нито претендираше за наследство, само понякога звънеше на Иван Петров (размениха номера на помена) и питаше за здравето на свекървата.

Той й казваше каквото трябваше жал му беше за вдовицата. Видимо обичаше Иван и страдаше може би малко по-малко от майка му.

Люда, помисли, поде внимателно Иван Петров, това ти е внук ти го виждаш, и знаеш го.

Павел носи името на покойния ти мъж уважение към вас.

А ти остана сама Аз съм тук, ама знаеш какво имам предвид.

Людмила Николаева мълча тежко.

И виждаш, че нямат претенции за нищо от наследството Ако имаха, друг филм щеше да се случи

А ти умна жена, не издържа Иван Петров.

Недей да ми викаш, най-после отвърна тя. Зная си всичко. Дай ми номера на тая Олга. Знам, че го имаш

Страшно й беше, но друг нямаше останал жив.

А и Павлина цяла Иванка беше!

Ще оправя всичко, заради покойния син, за внука, и за себе си.