— Ти си безотговорна, мамо. Отиди да раждаш другаде.

Безотговорна си, мамо. Размножавай се някъде другаде.

Галя беше само на седемнайсет, когато се омъжи за Петър. Направо от гимназията, а след месец вече вървеше с халка и с корем, който се заобли толкова бързо, че съседките шушукаха: Ахаа, набързо си го е спретнала. Родиха им се слухове, ах, слухове.

Роди дъщеря и й даде име Кремена. Настаниха се в апартамента на свекървата. Макар самата свекърва Донка Иванова да живееше в другия край на Пловдив, на две спирки с трамвая, все пак смяташе за дълг да следи всеки техен ход. Апартаментът бе просторен, тристаен, с високи тавани и мебели от соц времето, купувани от Донка Иванова още по времето на Тодор Живков. Галя вечно се чувстваше гостенка в тази къща дошла уж за малко, а всъщност години наред не помръдна.

Да си признае, с Кремена Галя се занимаваше с радост: пелени, бебешки бодита, безсънни нощи, първото зъбче, първата крачка, първото мамо, от което на Галя й се топеше сърцето, докато въртеше супата. Но Кремена не растеше сама баба Донка идваше почти всеки ден и тетката Марияна, сестрата на Петър, живееше все още в малката стаичка до кухнята. Марияна беше с пет години по-голяма от Петър вечно стегната като круша, със забързана походка и изражение на човек, който помирисва развалени яйца. И Донка, и Марияна бяха жени от една порода: знаят всичко как се готви пача, как се пере на ръка, как се възпитават деца, а Господ им е дал финалното право на думата във всяка сфера.

Гале, защо оставяш Петър да ходи с приятелите си по гаражи? попита веднъж Донка, стиснала устни, както стискаш портокал за сок. Моят покоен мъж винаги се прибираше у дома след работа. Аз още навремето му наложих: семейство преди всичко!

Галя премълча. Споренето с тъщата беше обречена мисия. Донка прекъсваше всяка дискусия само с един поглед, способен да пресече и кран на топла вода. А Марияна добавяше своето:

Гале, гледай Кремена да не изостава от децата. Ето, донесох й книги по възраст, да не тъпее. Сега децата са разглезени, ама всичко е от майките.

Галя гледаше, а Кремена послушно четеше книгите от тетката, ходеше с баба си в музеите, учеше английски, щото така настоя самата Донка. Кремена стана пословично дете сериозна, начетена, подредена. Като баба Донка в младостта, казваха съседките.

Петър, съпругът на Галя, беше тих, невзрачен мъж работеше инженер във Вагоноремонтен завод, обичаше след работа бира с приятелите и футбол по телевизията. Галя го обичаше по онзи навик, дето става любов след десет години брак, когато всички скандали вече са скандалени, а думите са изтрити от многото гумичка на живота. И Петър обичаше Галя но някак неудобно: правеше й чай в леглото понякога, пържеше яйца, докато тя спи, не даваше много да се тръшкаш от грижи.

Свекърва Донка се държеше към сина като към бавноразвиващ се шестокласник, честичко при Галя казваше:

Петре, постарай се да изглеждаш мъж! Жена ти гледа в теб, не знае пред себе си ли е тийнейджър или глава на семейство.

Петър мълчеше, плещите му още повече увисваха. После Галя нощем го галеше по главата и му шепнеше: Не ги слушай. Ти си ми най-добрият. Той въздишаше тежко и заспиваше. Галя дълго гледаше тавана мислеше си: обичаш човека, а не можеш да го защитиш от майка му, щото се страхуваш, щото апартаментът не е твой, а и винаги си гостенка…

Когато Кремена стана на тринайсет, Донка сериозно се разболя. Рак на панкреаса. При новината не плака, само стисна устни по-крепко и отиде при нотариус, да си нареди завещанието. Беше справедлива според собствените си разбирания: апартамента, двустаен в центъра на Пловдив, оставя на Марияна; големия, тристаен, на Петър. Всеки с покрив над главата честно.

Но съдбата обича шегите. Три седмици след като Донка направи завещанието, Петър бе блъснат на пешеходна пътека. Пред него иномарка, младо жена, загледала се в телефона. Галя разбра от Марияна тя звънна през сълзи:

Галя, Петър го няма. Катастрофа, линейка дошла, вече било късно. Трябва да отидеш да го разпознаеш.

Галя не помнеше как стигна до моргата, как гледаше лицето на мъжа си, как подписваше какви ли не документи, после се прибра в празния апартамент и цяло нощ стоя на дивана, вперила поглед в прозореца.

Донка преживя сина си с два месеца. Лекарите казаха, че болестта е твърде напреднала, химията не помага, тялото било изтощено. Галя чувстваше, че Донка просто не пожела да живее без Петър. Каквото и да плямпаше навън, каквото и да го поучаваше той беше неин, нейната майчина любов, и със смъртта му в нея нещо се пречупи. За няколко седмици повехна, изсъхна, легна на болничното легло и впи поглед в една точка. Преди края извика нотариус в болницата и преписа завещанието: тристайният апартамент вече не за сина за внучката Кремена.

Кремена да има покрив, обясни тя на Марияна, а ти си имаш твое. Пази я да не заприлича на майка си, да не й се завърти акъла. Галя е добра, но слаба на Кремена й трябва здрава ръка.

Марияна кимна с железния вид на своята майка.

Галя остана сама с дъщеря си в апартамента, вече собственост на Кремена, но тя беше на четиринайсет, а настойник майката. Тъй че апартаментът си остана в тяхната феодална власт. Години наред Галя и не размисля за чия е квартирата. Имаше работа, грижеше се за Кремена, въртеше всичко, което преди влечаха двама.

Пет години така работа-дом-училище. Галя не се жалваше, не беше научена така. И когато Кремена влезе с пълна стипендия в престижния университет в София, Галя се разплака от радост. И си каза не напразни труд, не напразни малки победи. Кремена от втора година вече превеждаше текстове, английският й вървеше отлично благодарности на бабата и тетката за репетиторите.

Тъкмо се поуспокои, че животът върви, и на Галя й щракна да помисли за себе си. Запозна се с Атанас съвсем случайно, в автобуса. Подаде ѝ ръка при качване, разговориха се, оказа се, че работи наблизо, тринайсет години по-голям, има две пораснали деца, а жена му е на легло след инсулт. Атанас се грижеше за нея.

Не съм някакъв герой каза й той на третата им среща, на пейка в парка, стискайки ръката й. Не мога да я напусна години сме заедно, раждала ми е деца Но забравил съм какво е да имаш надежда, да чакаш нещо хубаво. С теб си спомних.

Галя разбираше. Беше на трийсет и осем, в тази възраст принцове на бял мерцедес не дебнат никого по спирките. Вземаш каквото животът пусне между падналата кръвна захар и поредната смяна.

Първо скри от Кремена. Все излизаше с имам работа, отивам при приятелка, но Кремена беше умна, нюхът ѝ не подвеждаше. Забеляза майка ѝ беше по-мека, по-често се усмихваше, а като Галя си купи нова рокля направо я изобличи:

Мамо, ти си хванала някой! Харчиш за себе си, нови парфюми, нова рокля. Казвай!

Галя се изчерви, глътна си езика и изплю камъчето. За Атанас, за жена му, за любовта си.

Кремена слушаше, лицето ѝ ставаше все по-каменно. Като свърши Галя, Кремена хладнокръвно, с оня възрастен тон, що само Донка умееше:

Мамо, ти чуваш ли се? За женен мъж говориш. Моята майка, която ме учеше на морал, сега ми обяснява какви са ѝ къде ходи и с кого. Наистина ли?

Кремена, не си права започна Галя, но дъщеря ѝ я прекъсна:

Всичко си ми ясно. Тъжна си, искаш топлина не съм глупачка. Но има граници, мамо. Женен той е табу. Не си на осемнайсет, да се забъркваш в такива драми.

Галя се обиди, дори си поплака тайно, но отписа реакцията на юношеския максимализъм. Кремена живееше в черно-бял свят, де що има морална линия тя не я прескача.

С Атанас се виждаха тайно на вилата на приятел, който редовно отсъстваше, или на квартира, която Атанас наемаше за една нощ. Галя знаеше, че това не е любов-от-приказките, обаче беше над двадесет и ценеше всеки миг особено ценно след пет години самота.

Понякога се питам призна й веднъж Атанас имам ли право на това? Да съм с теб, докато жена ми е жива. Чувствам се мерзавец, а не мога и без теб.

Наистина е мерзко призна Галя. Ама си заслужава, аз не те осъждам. И аз не съм светица.

Ти си най-хубавата, прошепваше той. Никога няма да те изоставя, каквото и да стане ще съм до теб.

И Галя вярваше, защото й трябваше безкрайно нещо, в което да повярва след толкова години сама. Да има кой да каже: Ти си добра, аз съм с теб.

Когато Галя разбра, че е бременна, завъртя света на обратно. Не й се вярваше три теста купи. После в поликлиниката, кръв даде, и докторката равнодушно: Шеста седмица, нормална бременност. Галя излезе, седна на пейката пред поликлиниката и буквално се разрида страх, радост, отчаяние и мъничко надежда.

Най-много се плашеше да каже на Кремена. Мота разговора, чакаше точния момент. Накрая, една вечер, като се прибра Кремена, седна срещу нея на кухнята и изстреля:

Кремена, трябва нещо да ти кажа. Бременна съм.

Кремена застина.

От женения? тихо попита.

Да, от Атанас.

Знаех си, горчиво се ухили Кремена. Мамо, ти добре ли си? На трийсет и осем, на две работи, аз току-що влязох студентка, а ти решила си още дете. От човек, дето жена му е на легло и не може да предложи нищо?…

Кремена, недей, Галя се разтрепери. Това е моя работа, мое дете. Не ти искам разрешение.

И не го чакай, изправи се Кремена, лицето й побеля, очите се смалиха. В този апартамент, МОЯТ апартамент, няма да се размножаваш. Баба ми го остави на мен, не на теб.

Галя усети как кръвта й отстъпва от лицето. Гледаше детето си онова момиченце, за което се раздаде, поради което работеше като хипопотам на две работи и не познаваше тази Кремена. Пред нея стоеше чуждо момиче с гласа на Донка и физиономията на Марияна, вечно критично настроени.

Кремена, какво говориш? Галя стана, ръцете й трепереха, опря се на масата, да не падне. Това е нашият дом, аз тук те отгледах, тук

Ти беше тук, докато татко беше жив, прекъсна я Кремена. После баба щеше да те изгони, но ме пощади, защото бях малка. Апартаментът е мой, мамо. Разбираш ли? Мой. Няма да те изгоня, не съм звяр. Но в този дом няма да раждаш нови деца. Ако искаш семейство иди при бащата на бебето, той да ти осигури покрив!

Галя започна да плаче, но Кремена беше непреклонна:

Ти не се научи на нищо! Родила си ме на седемнайсет, без да мислиш, сега пак повтори същата грешка при женен. Ако той се уплаши и избяга, какво ще правиш? Ти няма да си на осемнайсет, ще си сама на почти четирийсет. Аз не съм ти майка и бавачка имам си мой път, мой живот.

Няма ли да ми помогнеш? очите на Галя светеха от болка.

Аз съм ти дъщеря, но не съм ти длъжна! избухна Кремена. Не искам братя и сестри, не искам памперси, детски кресла в моя апартамент. Започвам живот, уча.

Галя се срина на стола. Гледаше Кремена, видя я цялата скръстена, устни стиснати като на баба Донка принципна, правилна.

Ако баща ти беше умрял по-късно, щях да имам половин апартамент, прошепна Галя. Ако баба ти не беше преиначила завещанието…

Ама не е! рязко я прекъсна Кремена. Баба ми се довери на мен, не на теб. Знаеше, че ти си безотговорна, че не можеш да управляваш ни пари, ни живот. Ако това бе твое, щеше да го прахосаш. А на мен повери имота и на мен се пада да преценявам.

Ти вече си като баба си, Кремена, прошепна Галя, усещайки как в нея нещо се къса. Аз съм тук само защото ти разрешаваш.

Мамо, не ми прави драми, Кремена въздъхна досадено. Живей. Но само ти. Без нови деца, без чужди мъже. Това е моят дом аз избирам кой да е вътре. Искаш бебе търси къде да го гледаш.

Чуждо? Това дете ще е твой брат!

Не, изведнъж Кремена се разплака за секунда не знаеше Галя дали сълзите са театър или реални. Това е твое решение. Аз не съм ти бавачка, не искам да съм детска градина. Тъкмо започвам живота си.

Галя бавно стана, отиде в стаята си, легна и се сгърчи като дете. Нишката между нея и Кремена се скъса, любовта изпари. Всичко, първите стъпки, първата дума, майчините прегръдки всичко изчезна в дупката между тях.

Аз не съм грешка прошепна Галя в тъмното, едва чувайки собствения си глас. Аз съм ти майка.

Но Кремена вече беше пуснала телевизора на макс. Разговорът беше приключен.

С мъка Галя вдигна телефона позвъни на Атанас. Той вдигна на второто позвъняване, още седеше до леглото на жена си.

Атанас, бременна съм. Трябва ми квартира. Можеш ли да ни изхраниш жилище, пари, така че да не работя поне година? Кажи честно.

Чу го да преглъща, объркан, засечен:

Гале, знаеш какво е положението жена ми, лекарствата, аз пари на ръка едва докарвам. Не мога да ви взема, да ти дам нов дом Ще помагам колкото мога, но не мога повече Не мога да ви изхраня.

Ясно.

Гале, моля те, нека поговорим, не действай прибързано…

Галя затвори. Облече се, излезе тихо. В женската консултация чака близо два часа, погледът й се беше залепил в една точка. Когато лекарят запита: Ще се водиш ли на женска консултация?, Галя с глух глас отвърна: Не. Запишете ме за аборт.

Докторът въздъхна само, но я записа. Галя излезе на студа, пое въздух и тихо заплака наоколо преминаваха бременни, майки с колички, жени със закъснели автобуси. Но никой не я видя.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

two × one =

— Ти си безотговорна, мамо. Отиди да раждаш другаде.
Съседът не е на тая възраст Утрините на Петър Сергеев започваха еднакво. Чаят шушне на печката, радиото на кухненската маса съобщава за задръствания и времето, по стълбището хлопват врати – хората отиват на работа. Той отдавна няма за къде да бърза, но навикът да стане рано е останал, както и този да обиколи апартамента, да провери дали балконът е затворен, газът изключен и ключовете – на мястото си. В панелката на края на София живее повече от трийсет години. Знае всеки звънец, кой тряска вратата най-силно и кой вечно си оставя детската количка на площадката пред асансьора. На неговия етаж цари тишина. Харесва му. Вечер сяда в старото кресло, включва “Капитан Петко войвода” и дочува от съседния апартамент кашлицата на леля Сийка, усеща как блокът живее, но не шумно. Входът също си има своя ред. Ако някое съобщение на таблото е криво лепнато, той го изправя. Веднъж дори сам преписа бележката за чистачката и я закачи с тиксо, да няма правописни грешки. Между етажите на перваза расте неговият фикус, посаден в отрязана бутилка. Лятото го изкарва навън, на по-светло. В деня, когато всичко леко се разклати, точно полива фикуса. По стълбището ухае на кюфтета – някой отдолу пържи, миризмата се носи нагоре. Асансьорът се дерне, поскърцва, отвори вратите. Излиза момче с куфар на колелца и раница – слушалки в ушите, кабелът стърчи от телефона, от който се процежда някаква модерна музика. Момчето спира, поглежда номерата на вратите, после към Петър Георгиев. – Добър ден, – маха си слушалката. – Това ли е две три седем? – Две три седем е една по-нататък, – казва Петър Георгиев. – Номерацията е обратна. Момчето кимва, дърпа куфара. Колелцата тракат по плочките. В коридора става тясно. Раницата закача ръката на Петър. – Извинявайте! – бързо казва. – Аз… настанявам се. Думата “настанявам” жегва. В две три седми живееше вдовицата леля Людмила – тиха, с котка. Наскоро беше споменала, че ще отдаде стая. Явно, това е квартирантът. Петър се прибира в своя апартамент – две три пет, притваря вратата, стои в коридора и слуша. Оттатък някой мести мебели, тряскат врати, звъни звънец – явно дойде още някой. Гласовете са млади, бързи, кикот. Отива в кухнята, налива още чай. Прекалено силен, но го изпива. В главата му се върти “Айде стига, студентите са мирни.” Мирни… Вечерта разбра колко “мирни”. Първо – пакети шумолят, врати треснат. После – музика от съседния апартамент, не много силно, но басите туптят през стената. Петър изключва телевизора, наостря уши – басът бие равномерно, сякаш някой ти блъска в гърдите. Почука по стената с пръсти. Музиката не спря. Почука по-силно. Басът намаля, но не изчезна. – Мирни, та чак… – промърмори той, връщайки се на креслото. Нощта беше неспокойна. Около единадесет нещо тресна така, че шкафът се разтресе. Смях, шепот, ключът не уцелва ключалката. Петър лежи в тъмното и брои ударите на сърцето. В главата му гърми: “Моля, не вдигайте шум след 23:00 ч.”. Той сам го е писал това в входния чат. Сутринта отвори вратата и на коридора видя две чифтове маратонки, едно яке върху закачалката – преди висяха само негови и на Людмила нещата. На пода картонена кутия от пица. Погледа, постоя, влезе обратно. Отвори входния чат на блока и написа: “Колеги, моля не оставяйте боклук в коридора и спазвайте тишината нощем”. Изтри. Написа: “Кой се нанесе в 237? Вчера беше шум.” Изтри. Накрая написа: “Моля не оставяйте отпадъци пред вратите”. След минута някой върна емотикон. После: “Кой оставя?” След още малко: “Ние си почистихме”. Людмила не отговаряше, тя не обича да пише в групи. Видя я до асансьора на обяд – плик с покупки, отгоре букетче магданоз и хляб. – На, – плахо подхваща той, – настанихте си квартирант? – Ванко, да. Студент, програмист такъв. Много възпитано момче. Не се тревожи, казах му да не прави шум – успокоява го тя. – Възпитани… – изръмжа Петър Георгиев. Същата вечер пак музика, този път с пеене – английски думи се носят из стените. Петър изключва телевизора, обува пантофи и излиза. Звъни на Людмилината врата. Музиката звучи приглушено, но пак отчетливо. Отваря Ванко по анцуг. – Добър вечер – казва Петър. – Ако може, по-тихо. Часът е… – О, извинете! – маха наушника момчето. – В наушници бях, не усетих, че колонките още свирят. Ще намаля… – По-добре изключи – сухо отсича Петър. – Тук хора живеят, не общежитие. – Разбрах, повече няма да се повтори. Музиката стихва. Петър сяда, но не му минава ядът. “Как така не забелязал, че свири на колонки…” На другия ден, докато слуша новините, Ванко звъни на вратата, с лаптоп под мишница: – Добър ден. Да се извиня за вчера… Исках да попитам, вашият интернет как е? На мен не се хваща нещо… Казаха, че вие тук знаете всичко. Петър щеше да отсече, че неговият интернет е негова работа, но Ванко стои неуверено, като ученик. – Интернетът ми е с кабел. Аз не разбирам, какво не ти работи? – Рутера… Паролата въвеждам, ама не свързва. – Моята ли? – Не, не, другата. Просто мислех, ако имате телефон на техник, навремето сте оправяли нещо. Петър намира бележката от хладилника. – Дръж. Как ти беше името? – Ванко. – Аз съм Петър Георгиев. Звънни на този, ще подкара интернета. – Много благодаря! Ако някой път нещо с телефона или компютъра, кажете, ще помогна. Аз от това разбирам. – Всичко ми работи – срязва Петър и затваря. Вечерта пак се бори със смартфона – след ъпдейта му изчезнаха иконки. Сети се за предложението на Ванко, но гордостта не разреши да помоли. Натиска, цъка, прави по-лошо. На другия ден в чата пак се караха – снимка на чужди маратонки. Петър разпозна Ванковите. Отдолу: “Това от 237 ли са квартирантите?” Петър написа: “По-добре лично говорете, вместо да се карате по чата.” Сам се изненада. След няколко дни, на връщане с торба картофи от пазаря, видя Ванко на входната стълба да пуши. До него – хартиен плик от супермаркет. – Тук не се пуши! – автоматично каза Петър. Ванко гасне цигарата в кошчето. – Съжалявам… Петър влиза, зад него Ванко притиска плика и държи вратата. В асансьора настъпи тишина. – Вие от кога живеете тук? – пита Ванко. – Отдавна. – Аз още не съм свикнал в блок… В къщи никой не пише в групи за маратонки. – А как? – Който пречи, баща ми би с домакинската пантофа… Но не в група със снимка. Петър се усмихва. – И тук може да кажеш на живо. Ама първо си прибери обувките, после спори. – Ще ги махна, обещавам. След няколко дни Петър трябваше да подаде данни за водомера. Цифрите ситни, гърбът боли. Спомни си думите на Ванко. Отиде до 237-и. – Каза, че разбираш от всичко… Трябва ми помощ с водомера и сайта на управление. Не виждам, гърбът ме боли. – Няма проблем, – оживява се Ванко. Влиза, събува маратонките и ги подрежда. Това прави впечатление. Ванко свети с телефона, диктува числата, влиза в сайта и попълва. – Готово! Може да си качите приложение – обяснява. – Я не ми ги разправяй тия… Аз си знам моето. – Лесно е – настоява Ванко, показва. Петър гледа като фокус. Кимва, без да признае, че не е запомнил нищо. Оттогава Петър възприема Ванко по друга линия. Пак се дразни от шумовете, но освен раздразнението се появява усещане, че вече са част от един и същ, по-бърз свят. Една вечер след полунощ шумът е особено силен. Петър става, а в чата вече се готвят да викат полиция. Петър натиска звънеца на Ванко. Отваря Ванко, разрошен, отзад – компания. – Виждаш ли колко е часът? – пита сухо Петър. – Хората спят. Ако не спрат, ще викам полиция. – Извинявам се, – казва Ванко. – Веднага ще спрем. Малко по-късно става тихо. Но на Петър му е тежко. На другия ден Ванко го среща до боклука. – Съжалявам още веднъж за снощи… Не знаех, че така се чува. – Стените са като хартия, – мърмори Петър. – Вие сами ли живеете? – плахо пита Ванко. – На теб какво ти дреме?! – изсъсква Петър. – Нищо… Просто леля Людмила казва, че сте стар жител. Помислих… – Мисли за твоите си работи, – срязва Петър и си тръгва. Няколко седмици по-късно избива тръба – по тавана на Петър капе вода. В чата снимки на наводнения. Докато търчи с кофи, Ванко звъни: „И при вас тече?“ „Вече да. Помогни да преместим шкафа, сама Людмила не е вкъщи.“ Движеха мебелите заедно. Ванко не пъшка, Петър му държи фронта. – Вие не сте за отказване – признава Ванко. – Нали! – горделиво отвръща Петър. След аварията седят на чай. Ванко споменава за домашната си къща в провинцията; тук всичко било чуждо, в общежитието още по-лошо. – Учиш и баща ти каза „Отивай!“ – казва Петър. – Да… Но понякога ми се струва, че не ще мога… – И аз някога така, – признава Петър. Постепенно се засичат все по-често. Ванко намаля музиката, а ако забрави, сам се усеща. През зимата Петър се схваща в крака, засяда – звъни на Ванко, който му носи хапчета и вода. – Звонете ми, ако трябва помощ. Аз нощем уча – казва момчето. – Учете – кима Петър. – Ние на вашите години само тухли носехме. – Затова умеете с хора, а ние сме силни в чатовете – шеговито отбелязва Ванко. През януари леля Людмила отива при дъщеря си, оставя Ванко „отговорник“. Една вечер, когато Петър пържи лук, Ванко звъни с пластмасов буркан: „Сготвих борш – остана, пробвайте…“ Петър го взема, ядосан и благодарен. Боршът е вкусен. Друга вечер Ванко идва с лаптоп: „Пускате ли ме да гледам мача? Кабелният канал не работи… Ще седя тихо!“ Петър се кани да го прати, но си спомня: така бе някога и с баща му, и с другарите – ругаеха съдията, спореха по старото. Гледаха заедно. Ванко кипна чай, внимателно седеше. В един момент Петър осъзна, че отдавна не се е смял на глас. След мача Ванко каза: „Благодаря… Чувствах се у дома, както с баща ми… Само че той повече ругаеше.“ – Аз като има кой – и Петър се усмихва. – Вече не съм съвсем чужд, нали? – казва тихо Ванко. Думите увисват във въздуха. Пролетта идва. Людмила казва, че Ванко ще се мести – намерил стая близо до университета. Петър кимва, но усеща празнота. Вечерта срещна Ванко на асансьора: – Чух, че ще се местиш, – уж равнодушно. – Ще е по-удобно до университета. – Така трябва – казва Петър. Ванко предлага роутъра си, Петър отказва: „Аз приложенията едва ги научих…“ Още няколко пъти пият чай. Ванко помага с пазаруването, Петър ремонтира за него стол. Денят на заминаването – куфарът стои пак на площадката. Людмила дава инструкции. Петър излиза. – Ще вървиш тогава – сухо подхваща. – Ще вървя. Благодаря за всичко. И за водомера, и за мача. – За шума – не благодаря – усмихва се Петър. – За шума – извинявай – сериозно Ванко. – Гледай си ученето, че иначе ще тичаш с тенекии като мен… – Няма да се откажа! – обещава Ванко. – Ако нещо – пишете! Обяснявам по телефона или чат. – Добре. Лифтът идва. Ванко влиза. – Довиждане, дядо Петре. – Честито, Ванко. Две седмици по-късно коридорът е празен. Само Петъровото яке виси. Говори се само краската и някакъв сладникав мирис отдолу. Петър вечеря, взема телефона, вижда чата „Ванко“. Пише „Как пътува?“ и се чуди дали да прати. Накрая изпраща. След минута Ванко връща – „Добре стигнах. Благодаря, че питате. Във вас тихо ли е?“ и усмивка. Петър се усмихва също. „Тихо е – даже прекалено.“ И добавя: „Помни, че тук живеят хора, не е общежитие“, изпраща и усмивка. „Ще помня“, отговаря Ванко. Петър затваря чата, слага чайника. Две чашки на масата. После прибира едната. Поглежда навън. На двора хлапета ритат топка, някой разхожда куче, в съседния вход се хлопва врата. Сипва си чай, сяда. На прозореца фикусът се протяга към светлината. Петър поглежда празния стол срещу себе си и си мисли, че може някой ден някой друг да седне там. Не е задължително да е Ванко. Не е задължително да е млад човек. Просто някой, с когото да се скарате за шум, да помолите за помощ с телефона или да гледате мач заедно. Струва му се, че тази мисъл не е толкова страшна. Пие глътка чай. В апартамента е тихо, но тишината вече е като пауза в разговор – другият е излязъл за малко и скоро ще се върне, хлопвайки вратата, само че не особено силно.