February 2026 – Page 118

Vivo com a minha mãe, Amália. Ela tem 86 anos. Tudo parece flutuar num estranho nevoeiro de fado;

БЕЗ ДУША… Клавдия Василева се прибра у дома. Беше ходила на фризьор – въпреки солидната си възраст, наскоро навърши 68, и редовно си доставяше удоволствие с посещения при своята майсторка. Клавдия си оправяше косата, ноктите, и тези малки ритуали ѝ даваха тонус и настроение за живота. – Клавке, някаква твоя роднина те търси, казах ѝ, че ще се върнеш по-късно. Обеща да мине пак, – съобщи ѝ мъжът ѝ Юри. – Каква роднина, бе? Аз роднини почти нямам. Сигурно някоя седма вода на киселото… ще иска нещо. Трябваше да ѝ кажеш, че съм заминала на другия край на България, – недоволно възрази Клавдия. – Хайде сега… Защо да лъжа? Струва ми се, че наистина е от вашия род. Висока, изправена, има прилика с покойната ти майка, Бог да я прости. Не мисля, че е дошла за услуга. Интелигентна жена, прилично облечена, – опита се да успокои Юри жена си. След няма и час родственицата позвъни на вратата. Клавдия лично я пусна вътре. Наистина прилича на покойната майка, облечена луксозно – скъпо палто, ботуши, ръкавици, обеци с малки диаманти. В това Клавдия разбираше от пръв поглед. Клавдия покани гостенката на вече сложената маса. – Хайде да се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Клавдия, без “Василева”, виждам, че сме почти наборки. Това е мъжът ми Юри, а по кой род сме родство? – попита домакинята. Жената леко се смути, дори поруменя: – Аз съм Галина… Галина Владимiroва. Наистина малка разлика в годините имаме. Аз станах на 50 на 12-ти юни. Тази дата нищо ли не ти подсказва? – Клавдия пребледня. – Виждам, че си се сетила. Да, аз съм твоята дъщеря. Не се притеснявай, не искам нищо от теб. Просто исках да видя майка си. Цял живот не разбирах защо мама не ме обича. Между другото, тя си отиде преди осем години. Защо само татко ме обичаше – и той вече си замина, преди два месеца. На края ми разкри истината за теб. Помоли, ако можеш, да му простиш, – разказваше Галина нервно. – Нищо не разбирам. Ти имаш дъщеря? – попита озадачен Юри. – Оказва се, че да. После ще ти обясня, – отвърна Клавдия. – Значи си дъщеря? Добре, видя ме. Ако мислиш да се разкайвам и да прося прошка – не, няма да го направя. Аз нямам вина тук, – студено каза тя на Галина, – Надявам се, татко ти всичко ти е споделил? Ако смяташ, че ще отключиш майчински чувства в мен – не, и това няма да стане! Извинявай. – Може ли да дойда още веднъж? Живея тук, наблизо, в едноезтажна къща с двор. Каня те с Юри да дойдете у нас. Ето, донесох снимки на внук ти и правнука ти, поне погледни? – неуверено попита Галина. – Не искам. Не идвай. Забрави за мен. Сбогом, – остро отсече Клавдия. Юри извика такси и изпрати Галина. Като се върна, Клавдия вече беше разчистила масата и спокойно гледаше телевизия. – Какъв железен характер имаш! На теб армия трябваше да дадат, да командваш. Нима наистина в теб няма душа? Винаги подозирах, че си жестока и бездушна, ама чак толкова – не вярвах, – каза ѝ сърдито Юри. – Запозна се с мен, когато бях на 28, нали? Е, душата ми я изкараха и смачкаха отдавна. Бях селско момиче, цял живот мечтаех да избягам в града, затова учех най-добре и влязох в университета като единствена от класа. Бях на 17, когато се запознах с Володя. Лудо го обичах. Беше по-голям с почти 12 години, но не ме спираше това. След мизерното ми детство, градът беше като приказка. Стипендията не стигаше за нищо, все гладувах и с радост приемах поканите на любимия в кафе или за сладолед. Нищо не обещаваше, но аз бях сигурна, че щом имаме такава любов, ще се ожени за мен. Когато един ден ме покани на вилата си, веднага приех. Бях убедена, че вече сме свързани. Срещите на вилата станаха редовни. Скоро стана ясно, че ще ставам майка. Казах на Володя. Той сякаш се зарадва. Знаейки, че скоро всичко ще се разбере, попитах го кога ще се оженим. Вече бях на 18, можех да подавам документи. – Аз някога обещал ли съм ти брак? – отговори с въпрос Володя. – Не съм обещавал, и няма. Освен това вече съм женен… – каза същия спокоен тон. – А детето? А аз? – – А ти? Млада си, здрава си – от теб може скулптура да се направи. Ще излезеш в отпуск в университета. Засега не се личи – учи, после ще дойдеш при нас с жена ми. Нямаме дете – може би защото тя е по-възрастна. Като родиш, ще вземем бебето. Как ще се уреди това, не е твоя работа. Аз въпреки младостта не съм случаен човек в общината. Жена ми е ръководител в градската болница. За детето можеш да не се тревожиш. Като си починеш – обратно в университета. Ще ти платим и още. Тогава в България никой не беше чувал за сурогатно майчинство. Аз май бях първата сурогатна майка. Какво друго можех да сторя? Да се върна в селото и да опозоря семейството? До раждането живях при тях във вилата. Жена му в стаята ми не влизаше – може би ревнуваше още. Дъщеря си родих вкъщи, донесоха акушерка, както си му е редът. Не я кърмих, моментално я отнесоха. Повече не я видях. След седмица ме изпратиха тактично. Володя даде пари. Върнах се в университета. После на работа във фабриката. Дадоха ми стая във ведомственото общежитие. Първо бях майстор, после старши майстор по качество. Приятели имах, но никой не ме взе за жена, докато ти не се появи. Бях вече на 28, омъжих се, защото трябваше. По-нататък знаеш – живяхме добре, сменихме три коли, имаме хубава къща, вила, всичко уредено. Всяка година почивахме. Фабриката устоя през 90-те, защото само в нашия цех произвеждаха резервни части за тракторите, какво се правеше в останалите – не се знае. Все още цялата база е оградена с бодлива тел и вишки. Излязохме по-рано на пенсия. Имаме всичко. Деца – не, и не ми трябват. Като гледам какви стават децата сега… – завърши изповедта си Клавдия. – Зле го живяхме. Обичах те и цял живот се опитвах да стопля сърцето ти, а не успях. Добре, че деца нямахме, но и кученце, коте не си приютила, сестра ми искаше помощ за племенницата – не я прие за седмица. Днес дъщеря ти дойде, и как я прие? Дъщеря! Твоята кръв! Ако бяхме по-млади, щях да поискам развод, но вече е късно. Студено е до теб, студено, – с горчивина каза Юри. Клавдия дори се уплаши, никога не бе чувала толкова рязък тон от него. Цялото ѝ спокойно съществуване бе разтърсено от тази дъщеря. Юри заживя на вилата. Последните години само там се задържа. Там има три кучета – прибрал изоставени кученца, и не се знае колко котки и котараци. У дома идва рядко. Клавдия знае, че ходи при Галина, вече се е с всички запознал, на внучката се радва като на слънце. – Все си беше душевен, такъв си остана. Да живее както иска – мисли Клавдия. Тя така и не пожела да опознае дъщеря си, внука, правнучката. Сама ходи на море. Почива, събира сили и се чувства чудесно.

БЕЗ ДУША… Калина Василева се връща у дома. Днес е била на фризьор, въпреки достойната си възраст

Без категорії

088

Vyrastala som so starou mamou, ale teraz odo mňa moji rodičia požadujú platenie výživného – príbeh o odlúčení, živote v rôznych mestách, rodičoch umeleckého povolania a nečakaných rodinných požiadavkách po rokoch bez kontaktu

Vyrastala som u svojej starkej v Ružomberku, no teraz sa moji rodičia rozhodli, že im mám platiť výživné.

Без категорії

Žijem spolu s mojou mamou. Moja mama má 86 rokov. Stalo sa, že som sa nevydala a nemám ani deti. Takto zvláštne sa vyvíjal môj život. Dnes mám 57 rokov. Nedávno som mala narodeniny. Oslavovali sme ich len my dve – ja a moja mama. Nemám koho pozvať. Nemám priateľov a ani ja, ani mama už nemáme žiadnych ďalších príbuzných. Bývame spolu a vždy sa navzájom podporujeme. Moja mama má 86 rokov. Neviem, čo budem robiť, keď tu už nebude. Zatiaľ sa však cíti výborne! Hoci s každým rokom starne a zdravie jej slabne, nevzdáva sa. Dokonca sa ešte aj sama vyberie na prechádzku. Ja som už na dôchodku, ale stále pracujem, lebo naše dôchodky nestačia na slušný život. Nevzdávam sa však a som šťastná, že mám svoju drahú mamičku. Veď iní ľudia sú na tom oveľa horšie – niektorí nemajú ani byt, ani príbuzných, ani peniaze. No ja a moja mama žijeme pokojne a ticho. Večer si spolu dáme čaj, háčkujeme, pozeráme naše obľúbené filmy a seriály. A cez víkendy upečiem koláč a pozývam k nám susedov. Tí nám rozprávajú o svojich rodinách. Teším sa z ľudí, ktorým sa darí, a modlím sa, aby nás s mamou obišli všetky nešťastia. Takto žijeme náš život. Chcem, aby nám s mojou mamou takéto pokojné chvíle vydržali čo najdlhšie…

Bývam spolu so svojou mamou. Moja mama má 86 rokov. Stalo sa, že som sa nikdy nevydala a ani nemám deti.

Без категорії

Марина се влюби в съпруга на приятелката си и животът ѝ се превърна в мъчение: мислите за него не й даваха мира нито денем, нито нощем. Защо изобщо трябваше да ходи на гости? Преди няколко години Марина реши, че тази дружба е излишна и постепенно спря да поддържа връзка. Но случайна среща на изложба съживи контактите и, от любопитство, Марина прие поканата за гости — и ето ти беля… Заспиваше с мисълта за него, а събудеше ли се — пак той й беше в главата. Как една обикновена, без особени таланти Валя успя да омае такъв мъж — вече съпруг? Успешен адвокат, с триетажна къща, няколко коли: джип — за лошо време, купе — за града, дълга лимузина — за семейни пътувания и малко червено ауди — за жена си. Как така се случи това? Валя видимо не пасва на неговия статут — тя е „никоя“, дори в университет не влезе, беше продавачка в магазин за обувки. Защо на Марина не ѝ върви, какво не е наред с нея? Само загубеняци около нея! Разбира се, искрено се радва за Валя, но повече кракът ѝ няма да стъпи там — иначе не би устояла и би започнала да съблазнява. Марина си спомни как като деца ѝ открадна гаджето, и си зададе въпроса — какъв е смисълът на всичко това? Днес е на прага на 30, работи администратор в банка, време е за брак, но подходящ кандидат няма никакъв. След години на откъсване Валя неочаквано я кани на гости — този път не в панелката, а в къща извън София, с прислуга и охрана. Марина е потресена… Невероятна история: Анатолий стъпва в локва, влиза в първия срещнат обувен бутик, Валя подбира обувките — влюбват се от пръв поглед. Но той? Марина винаги си е мечтала за такъв мъж — успешен, уравновесен, умен. „Принцовете“ се падат на други, а на нея… уж не глупава, има си двустаен апартамент, стабилен доход, грижи се за себе си. Защо готините мъже не я забелязват, а избират „нищо особено“? Валя отново я кани на гости — мъжът ѝ е в командировка, ще могат да си поговорят. Марина е на ръба дали да отиде — едно посещение беше достатъчно да разклати емоциите ѝ: неуправляемо влечение и любопитство как приятелката й е постигнала такъв брак. Интересът надделява и тя се решава на среща — може пък Анатолий да има някой свободен приятел. Двамата си говорят в просторната гостна, а по стените Валя е нарисувала замъци, дракони, принцеси — всичко като в приказка. Марина открива неочакван талант у Валя, а разговорите ги водят към детски спомени, разбити мечти и тайните как се печели достоен мъж. Валя разказва истинска история за тайна любов към съпругата на приятел… И накрая й разкрива — може би тайната да намериш точния човек е първо сам да станеш щастлива и вдъхновена, да обичаш себе си и живота си, за да може любовта да те открие, когато си готова.

Мария се влюби в мъжа на приятелката си и животът ѝ се превърна в мъчение. Мислите за него не ѝ даваха

Без категорії

0182

Um ano inteiro a sustentar o filho para pagar o empréstimo da casa! Não darei mais nem um cêntimo extra!

Um ano inteiro a dar dinheiro aos filhos para pagarem um empréstimo! Não dou mais nem um cêntimo!

Без категорії

0163

Havia roupa de mulher espalhada pelo chão e, ao entrar no quarto, vi-o nos braços de outra mulher… Portugal Eu e o Roberto estávamos juntos há mais de três anos, numa relação feliz e de confiança. Já tínhamos conhecido as famílias um do outro e até preparávamos o casamento em breve. Tudo corria bem e eu acreditava que queria ter filhos com este homem e envelhecer ao lado dele… No dia em que regressou de uma viagem de negócios, não tínhamos combinado ver-nos, mas decidi surpreendê-lo: tirei o dia de folga, fiz-lhe o seu bolo preferido e fui até ao apartamento dele. Felizmente, tinha as minhas chaves e, enquanto ele dormia, ainda tive tempo de preparar café para acompanhar o bolo. Abri silenciosamente a porta do quarto e, antes mesmo de entrar, tropecei em alguns objetos no chão. O quarto estava escuro, por isso usei o telemóvel para iluminar o que lá estava. Havia várias peças de roupa de mulher espalhadas e, ao avançar, vi-o com outra mulher… Descubra mais Jogos de família cartão Estavam a dormir abraçados, por isso não fiz escândalo: fechei a porta devagar, deixei-lhe o bolo preferido e as chaves e saí. Lá fora, estava frio e não queria voltar para casa dos meus pais, então fui sentar-me num jardim público e chorei. Passado algum tempo, um rapaz sentou-se ao meu lado e perguntou-me o que se passava. Não contei sobre a traição, mas a conversa fluiu naturalmente. Sem dar conta, acabámos em casa dele a beber um chá quente. Hoje vivemos juntos e planeamos casar. Acredito que foi o destino que nos quis juntar desta maneira, porque nada na vida acontece por acaso!

Havia roupas de mulher espalhadas pelo chão e, ao entrar no quarto, vi-o com outra mulher…

Без категорії

Аня дори не усети как в апартамента на починалата завинаги баба Катя се нанесоха нови съседи: сутринта се сблъска с тях на площадката – мъж и момче с грамадна раница, и докато поздравяваше малкия първокласник, спазвайки старите обичаи на блока, я обзеха странни мисли за новодошлите; с настъпването на дъждовната есен срещите се сведоха до лаконични „здравей“, Аня неволно рани момчето, като го нарече Сашко, а после, притеснена за болното дете, донесе градусник и блинчета – и така, докато седеше с мълчаливия Саньо по време на болничния, между тях се роди доверие, а в занемарения им хол се появи ухание на току-що изпечени мекици, взаимна помощ и ново начало, докато зимните грижи, тежките пазарски чанти, притесненията по загубения баща и първата изречена дума „мамо!“ осмислиха живота на всички – до първия семеен празник и най-щастлива Нова година, в която Саньо отново намери своето семейство.

Не разбрах кога точно в апартамента на починалата баба Ганка се нанесоха новите съседи. Просто една сутрин

Без категорії

075

Celý rok sme deťom platili pôžičku namiesto nich! Už im nedám ani cent navyše! S manželom máme jediného syna, z ktorého je už dospelý muž s vlastnou rodinou – stali sme sa starými rodičmi. Vyrastala som ešte za čias socializmu, do manželstva som šla až v tridsiatke, čo sa vtedy považovalo za neskoro. Spoločnosť čakala, že hneď po svadbe príde dieťa. Nemať deti bolo vtedy ako nejaké prekliatie. Nakoniec sme sa s mužom rozhodli pre jedno dieťa – rozumné, keďže každé ďalšie znamenalo viac výdavkov. Vďaka tomu sme syna zabezpečili, dali mu vzdelanie a vytvorili si vlastné životy. Syn však má na vec úplne iný názor. Krátko po svadbe im s manželkou pribudlo bábätko – a teda aj prvý vnúčik. Vlastné bývanie nemali, tak si museli vziať hypotéku. Spočiatku so splácaním nemali problém, no potom nora znova otehotnela. Pýtala som sa, ako zvládnu dve malé deti a splátky. Vraj nemám obavy, že to zvládnu. Istý čas to naozaj šlo… ale nora odišla na materskú a syn prišiel o prácu. Dali sme im náš prenajímaný byt a manžel sa rozhodol, že im s platením hypotéky pomôžeme. Celý rok sme platili ich splátky, v domnení, že robíme správnu vec. Lenže potom vyšlo najavo, že dlh ostal nevyplatený – a splátky meškajú už šesť mesiacov! Kde sú naše peniaze? Manžel je nahnevaný a povedal, že už toho má dosť. Ja som v šoku a už ani neviem, čo robiť – pomáhali sme a oni si na nás len zvykli. Čo teraz?

Celý rok sme dávali peniaze deťom na splatenie ich dlhu! Už nedám ani cent navyše! So svojím manželom

Тя никога не правеше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги бе мила и грижовна. Но проблемът остана: нямаше любов. Всяка сутрин се будех с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да срещна жена, която да обичам истински. Но никога не съм си представял как съдбата ще обърне живота ми така неочаквано. С Клара се чувствах удобно. Не само че домът винаги бе подреден до съвършенство, но и тя беше ослепително красива. Приятелите ми ме завиждаха и не можеха да разберат как такъв късмет ме е споходил с жена като нея. Дори аз самият не разбирах какво съм направил, за да заслужа любовта ѝ. Обикновен мъж съм, нищо особено. И въпреки това тя ме обичаше… Как е възможно? Любовта и отдадеността ѝ не ми даваха покой. Най-много ме тормозеше мисълта, че ако си тръгна, някой друг ще заеме моето място. Някой по-богат, по-привлекателен, по-успял. Като си я представях с друг, направо полудявах. Тя беше моя, макар че никога не съм я обичал. Това усещане за притежание бе по-силно от разума. Но може ли човек да прекара живота си с някого, когото не обича? Мислех, че мога, но грешах. – Утре ще ѝ кажа всичко – реших, докато си лягах. На сутринта, по време на закуска, събрах смелост. – Клара, седни, трябва да поговорим. – Разбира се, слушам те, скъпи. – Представи си, че се развеждаме. Аз си тръгвам, и започваме да живеем разделени… Клара се засмя: – Какви са тези странни мисли? Да не си играем някаква игра? – Чуй ме докрай. Това е сериозно. – Добре, представям си. И после? – Отговори ми честно: ако си тръгна, би ли срещнала друг? – Александре, какво ти е? Защо мислиш да си ходиш? – Защото не те обичам и никога не съм те обичал. – Какво? Шегуваш ли се? Нищо не разбирам… – Искам да си тръгна, но не мога. Представата, че ще бъдеш с друг, не ми дава мира. Клара помълча и отвърна спокойно: – Не бих намерила по-добър от теб, така че не се тревожи. Замини, няма да бъда с никого друг. – Обещаваш ли? – Разбира се – увери ме тя. – А къде да отида? – Нямаш къде да отидеш? – Не, цял живот сме били заедно… Вероятно ще трябва да остана някъде наблизо – отвърнах тъжно. – Не се притеснявай – каза Клара. – След развода ще сменим апартамента с два по-малки. – Наистина ли? Не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш? – Защото те обичам. Когато обичаш някого, не можеш да го държиш против волята му. Минаха няколко месеца и се разведохме. Скоро след това научих, че Клара не е спазила обещанието си. Намери си друг мъж, а наследените от баба ѝ апартаменти въобще не е искала да дели. Останах без нищо. Как да вярвам на жените сега? Никаква представа нямам. Вие какво мислите за поведението на Александър?

Тя никога не вдигаше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги беше мила и грижовна. Но проблемът не