БЕЗ ДУША… Клавдия Василева се прибра у дома. Беше ходила на фризьор – въпреки солидната си възраст, наскоро навърши 68, и редовно си доставяше удоволствие с посещения при своята майсторка. Клавдия си оправяше косата, ноктите, и тези малки ритуали ѝ даваха тонус и настроение за живота. – Клавке, някаква твоя роднина те търси, казах ѝ, че ще се върнеш по-късно. Обеща да мине пак, – съобщи ѝ мъжът ѝ Юри. – Каква роднина, бе? Аз роднини почти нямам. Сигурно някоя седма вода на киселото… ще иска нещо. Трябваше да ѝ кажеш, че съм заминала на другия край на България, – недоволно възрази Клавдия. – Хайде сега… Защо да лъжа? Струва ми се, че наистина е от вашия род. Висока, изправена, има прилика с покойната ти майка, Бог да я прости. Не мисля, че е дошла за услуга. Интелигентна жена, прилично облечена, – опита се да успокои Юри жена си. След няма и час родственицата позвъни на вратата. Клавдия лично я пусна вътре. Наистина прилича на покойната майка, облечена луксозно – скъпо палто, ботуши, ръкавици, обеци с малки диаманти. В това Клавдия разбираше от пръв поглед. Клавдия покани гостенката на вече сложената маса. – Хайде да се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Клавдия, без “Василева”, виждам, че сме почти наборки. Това е мъжът ми Юри, а по кой род сме родство? – попита домакинята. Жената леко се смути, дори поруменя: – Аз съм Галина… Галина Владимiroва. Наистина малка разлика в годините имаме. Аз станах на 50 на 12-ти юни. Тази дата нищо ли не ти подсказва? – Клавдия пребледня. – Виждам, че си се сетила. Да, аз съм твоята дъщеря. Не се притеснявай, не искам нищо от теб. Просто исках да видя майка си. Цял живот не разбирах защо мама не ме обича. Между другото, тя си отиде преди осем години. Защо само татко ме обичаше – и той вече си замина, преди два месеца. На края ми разкри истината за теб. Помоли, ако можеш, да му простиш, – разказваше Галина нервно. – Нищо не разбирам. Ти имаш дъщеря? – попита озадачен Юри. – Оказва се, че да. После ще ти обясня, – отвърна Клавдия. – Значи си дъщеря? Добре, видя ме. Ако мислиш да се разкайвам и да прося прошка – не, няма да го направя. Аз нямам вина тук, – студено каза тя на Галина, – Надявам се, татко ти всичко ти е споделил? Ако смяташ, че ще отключиш майчински чувства в мен – не, и това няма да стане! Извинявай. – Може ли да дойда още веднъж? Живея тук, наблизо, в едноезтажна къща с двор. Каня те с Юри да дойдете у нас. Ето, донесох снимки на внук ти и правнука ти, поне погледни? – неуверено попита Галина. – Не искам. Не идвай. Забрави за мен. Сбогом, – остро отсече Клавдия. Юри извика такси и изпрати Галина. Като се върна, Клавдия вече беше разчистила масата и спокойно гледаше телевизия. – Какъв железен характер имаш! На теб армия трябваше да дадат, да командваш. Нима наистина в теб няма душа? Винаги подозирах, че си жестока и бездушна, ама чак толкова – не вярвах, – каза ѝ сърдито Юри. – Запозна се с мен, когато бях на 28, нали? Е, душата ми я изкараха и смачкаха отдавна. Бях селско момиче, цял живот мечтаех да избягам в града, затова учех най-добре и влязох в университета като единствена от класа. Бях на 17, когато се запознах с Володя. Лудо го обичах. Беше по-голям с почти 12 години, но не ме спираше това. След мизерното ми детство, градът беше като приказка. Стипендията не стигаше за нищо, все гладувах и с радост приемах поканите на любимия в кафе или за сладолед. Нищо не обещаваше, но аз бях сигурна, че щом имаме такава любов, ще се ожени за мен. Когато един ден ме покани на вилата си, веднага приех. Бях убедена, че вече сме свързани. Срещите на вилата станаха редовни. Скоро стана ясно, че ще ставам майка. Казах на Володя. Той сякаш се зарадва. Знаейки, че скоро всичко ще се разбере, попитах го кога ще се оженим. Вече бях на 18, можех да подавам документи. – Аз някога обещал ли съм ти брак? – отговори с въпрос Володя. – Не съм обещавал, и няма. Освен това вече съм женен… – каза същия спокоен тон. – А детето? А аз? – – А ти? Млада си, здрава си – от теб може скулптура да се направи. Ще излезеш в отпуск в университета. Засега не се личи – учи, после ще дойдеш при нас с жена ми. Нямаме дете – може би защото тя е по-възрастна. Като родиш, ще вземем бебето. Как ще се уреди това, не е твоя работа. Аз въпреки младостта не съм случаен човек в общината. Жена ми е ръководител в градската болница. За детето можеш да не се тревожиш. Като си починеш – обратно в университета. Ще ти платим и още. Тогава в България никой не беше чувал за сурогатно майчинство. Аз май бях първата сурогатна майка. Какво друго можех да сторя? Да се върна в селото и да опозоря семейството? До раждането живях при тях във вилата. Жена му в стаята ми не влизаше – може би ревнуваше още. Дъщеря си родих вкъщи, донесоха акушерка, както си му е редът. Не я кърмих, моментално я отнесоха. Повече не я видях. След седмица ме изпратиха тактично. Володя даде пари. Върнах се в университета. После на работа във фабриката. Дадоха ми стая във ведомственото общежитие. Първо бях майстор, после старши майстор по качество. Приятели имах, но никой не ме взе за жена, докато ти не се появи. Бях вече на 28, омъжих се, защото трябваше. По-нататък знаеш – живяхме добре, сменихме три коли, имаме хубава къща, вила, всичко уредено. Всяка година почивахме. Фабриката устоя през 90-те, защото само в нашия цех произвеждаха резервни части за тракторите, какво се правеше в останалите – не се знае. Все още цялата база е оградена с бодлива тел и вишки. Излязохме по-рано на пенсия. Имаме всичко. Деца – не, и не ми трябват. Като гледам какви стават децата сега… – завърши изповедта си Клавдия. – Зле го живяхме. Обичах те и цял живот се опитвах да стопля сърцето ти, а не успях. Добре, че деца нямахме, но и кученце, коте не си приютила, сестра ми искаше помощ за племенницата – не я прие за седмица. Днес дъщеря ти дойде, и как я прие? Дъщеря! Твоята кръв! Ако бяхме по-млади, щях да поискам развод, но вече е късно. Студено е до теб, студено, – с горчивина каза Юри. Клавдия дори се уплаши, никога не бе чувала толкова рязък тон от него. Цялото ѝ спокойно съществуване бе разтърсено от тази дъщеря. Юри заживя на вилата. Последните години само там се задържа. Там има три кучета – прибрал изоставени кученца, и не се знае колко котки и котараци. У дома идва рядко. Клавдия знае, че ходи при Галина, вече се е с всички запознал, на внучката се радва като на слънце. – Все си беше душевен, такъв си остана. Да живее както иска – мисли Клавдия. Тя така и не пожела да опознае дъщеря си, внука, правнучката. Сама ходи на море. Почива, събира сили и се чувства чудесно.