Казвам се Борислав и съм на 49 години. Работя като медицинска сестра на нощна смяна в УМБАЛ Александровска в София. Вече двайсет години съм там и съм видял какво ли не.
Разведен съм от осем години. Имам син, който току-що навърши шестнайсет. Живее с мен. Добро момче е. Отговорен. Учи сериозно. Никога не ми е създавал грижи.
Е, истината е, че веднъж ми създаде една грижа най-голямата в живота ми. Но това не беше негова вина.
Преди шест месеца синът ми, Крум, започна да се оплаква от главоболие. В началото си помислих, че е от зрението че може би има нужда от очила. Отидохме на очен лекар. Оказа се, че зрението му е перфектно.
Главоболието продължи. После започна да му се вие свят сутрин и да му се гади. Помислих си, че е нещо от стола в училище. Започнах да му приготвям храна у дома, но нищо не помогна.
Една сутрин го намерих в банята, как повръща. Лицето му беше бледо. Каза ми, че се чувства замаян, че всичко му се върти.
Веднага го закарах в спешното. Направиха му изследвания кръвна картина и други. Всичко изглеждаше наред. Лекарят каза, че вероятно е стрес, че понякога тийнейджърите реагират физически на натоварването в училище.
Но аз съм медицинска сестра вече двайсет години и инстинктът ми подсказваше, че тук не става дума за стрес.
Настоях за допълнителни изследвания. Лекарят ме изгледа подозрително, все едно преувеличавам, но след дълги увещания назначи скенер.
Спомням си този ден като днес беше вторник. Бях на работа, когато ми се обадиха от болницата, където направиха изследването на Крум. Каза, че трябва незабавно да отида. Оставих смяната по средата и профучах през София като обезумял.
Вкараха ме в кабинет, където седеше невролог, около петдесет годишен, сериозен мъж.
Господин Георгиев, открихме нещо на скенера на Вашия син каза той. Това е мозъчен тумор. Ще са ни нужни още изследвания да установим точно какъв е и в какъв стадий се намира.
В този момент светът ми рухна. Това го казвам аз човекът, който толкова често е носил лоши новини на семейства, който е виждал как умират пациенти и си е мислел, че е готов за всичко. Никой не може да те научи как го преживяваш, когато става дума за собственото ти дете.
Следващите дни бяха ад ядрено-магнитни резонанси, биопсии, срещи с онколози. Думи, които отлично познавам, сега като присъди звучаха в ушите ми.
Глиобластом мултиформе. Четвърти стадий. Агресивен. Операция не може да се направи заради мястото. Лечение химиотерапия и лъчетерапия, за да опитаме да намалим тумора, но прогнозата не е добра.
Когато онкологът обясняваше всичко това, Крум седеше до мен. Моето момче, моето дете, което току-що чу, че има терминален рак на мозъка.
Ще умра ли? попита той със спокоен глас, който ме разкъса отвътре.
Докторът го погледна с професионална състрадателност, която толкова пъти съм виждал.
Ще направим всичко възможно да имаш още време отговори му.
Още време Не ще се оправиш, не ще оздравееш, а просто още време.
Тази вечер Крум ме прегърна и ми каза: Татко, не плачи. Ще се борим!.
И започнахме битка. Химиотерапия на всеки две седмици. Крум загуби косата си, отслабна, повръщаше непрекъснато, но не се оплака нито веднъж. Не каза защо пък на мен. Не спря да се усмихва.
В началото приятелите му от училище го посещаваха често. После започнаха да намаляват. Трудно е за тийнейджъри на 16 да гледат в очите смъртта на свой връстник.
Но имаше един приятел, който никога не се отказа Светльо. Заедно са от първи клас. Светльо идваше всеки ден след училище, разказваше му новините, носеше му домашните. Играеха PlayStation, макар че Крум едва държеше джойстика в ръцете си от умора.
Една вечер приготвях вечеря, докато чух Крум да говори със Светльо в стаята си. Вратата беше леко открехната.
Страх ли те е? попита Светльо.
Постоянно отвърна Крум. Но не го казвам на баща ми, защото и без това му е достатъчно трудно.
От какво се страхуваш най-много?
Че баща ми ще остане сам. Че ще страда. Че няма да мога да се сбогувам както трябва с него. Че ще се чувства виновен за нещо, което не му е във властта.
Излязох в спалнята си, за да не ме чуят.
Лечението не действа. Туморът не се свива. Расте. Докторите вече говорят за палиативна грижа за фокус върху качеството на живота в оставащото време.
Колко време? Никой не може да каже със сигурност. Може би три месеца. Може би шест. Може и по-малко.
Днес сутринта Крум ми каза, че иска да го закарам до училище. От седмици не е ходил, прекалено е уморен. Но поиска да види приятелите си да се почувства нормален, поне за малко.
Закарах го. Помогнах му да слезе. Изглежда така крехък вече, толкова слаб. Съучениците му го прегърнаха. Любимата му учителка дойде да го поздрави. Видях как се усмихна за момент отново беше Крум, просто Крум, не момчето с рака.
Когато го прибрах три часа по-късно, беше изтощен, но щастлив.
Благодаря, тате каза в колата. Благодаря ти, че ме заведе. Благодаря, че правиш всичко за мен. Благодаря, че си най-добрият баща на света.
Ти си най-добрият син на света отвърнах.
След като замълчахме малко, ме погледна и каза:
Татко, когато вече ме няма, искам да бъдеш щастлив. Искам да живееш. Не искам да прекараш остатъка от живота си в скръб по мен.
Круме, недей така
Трябва да си го кажем, тате. И двамата знаем какво следва. Обещай ми, че ще си добре. Че ще продължиш напред. Че ще ме помниш с усмивка, а не само с мъка.
Обещах. Макар и да не знам дали мога да го изпълня.
Сега е вечер и той спи в стаята си. Преди малко надникнах толкова спокоен изглеждаше, толкова малък още, моето момче.
Утре сутринта ще дойде сестрата по палиативни грижи прави седмичен преглед. След това имаме пак преглед при онколога последните изследвания са ясни, но ние пак ще отидем.
Седнах във всекидневната с чаша кафе, която изстина в ръцете ми. Гледам снимките по стената Крум като бебе, Крум в първия си учебен ден, Крум на рождения си ден за 10 години, Крум преди 6 месеца здрав, усмихнат, без представа какво му предстои.
Не знам как хора преживяват да погребат дете. На 16. С целия живот пред него, който няма да изживее.
Но заради него ще опитам. Ще бъда силен, докато ме има нужда. Ще се усмихвам, когато ме гледа. Ще направя така, че дните му да са най-хубавите, които мога да му подаря.
А когато си отиде не знам как ще продължа. Но това е въпрос за после. Сега просто трябва да съм тук. За него.
Как се казва на детето, че го обичаш, когато остава толкова малко време? Как се събира цял живот обич в така малко дни?
Днес научих, че истинската сила понякога е просто да седиш до някой, когато всичко се разпада и пак да го обичаш с цялото си сърце.
