КВАРТИРАНТКАТА
Една зимна привечер по тротоарите на предпочитан квартал в София вървеше висока жена. Времето беше приятно лекият мраз само освежаваше въздуха, а слънцето цял ден се усмихваше бодро от небето. Сега клонеше към залез и хвърляше последните си лъчи в белите искрящи снежинки.
Жената беше доволна от зимната атмосфера и крачеше бавно и заслужено. Висока, достойна, около шестдесет и малко отгоре, сега минаваше по улицата с новите си стилни боти и луксозно кожено палто от норка. По лицето ѝ още се четеше минала красота, съчетана с характерна самоувереност. Поддържаше се, знаеше какво струва.
Макар младите, влюбени години да са отдавна зад гърба ѝ, Радка Иванова умееше да се радва на живота и в този етап. Преди десет години беше изпратила съпруга си и тежко го преживя. Как няма живяха хубаво заедно, отгледаха прекрасен син.
Синът ѝ замина да учи във Варна и така и остана там. Ожени се, направи Радка два пъти баба, но виждаше внуците рядко работа, грижи, ангажименти, трудно идваха в София.
Радка Иванова не се обезкуражаваше. Всеки етап има своите предимства. Пенсията й беше малка, синът често ѝ помагаше с някой лев, макар винаги да отказваше. А и не живее никак зле има две жилища. Живее в двустаен, а едностайния отдава под наем на младо семейство.
По време на Нова година синът и внуците я навестиха и ѝ подариха страхотно палто това, с което сега се разхождаше гордо из квартала. Специално вървеше по-бавно, наслаждавайки се на това да изглежда чудесно за възрастта си.
Тази разходка не беше само за кеф Радка трябваше да събере наема от наемателите си. Вече години наред даваше едностайния апартамент на млада двойка. Никой не подозираше, че когато заживяха, още нямаха дете. За пет години се сдобиха с пухкав сладур на две години. В чантата на Радка имаше шоколад за малкия.
В София не е лесно да попаднеш на стойностни квартиранти, Радка го беше изпитала имаше случаи със закъснели сметки, или апартаментът й беше на ръба на разруха. Вече, предпазлива от опит, всеки месец идваше да събере наема на ръка, да огледа жилището и сметките. Но с тези наематели можеше да си позволи да не е толкова подозрителна млади, но чистички и коректни. Всъщност тя имаше повече работа с Марина младата майка.
Марина приличаше на ученичка, макар в хартийките на Радка да пишеше на 24 години. Беше слабичка, светлокожа, с големи сини очи, че трудно вярваш как това е майка на двегодишно чевръсто момченце.
Марина държеше апартамента подреден, посрещаше винаги приветливо, сметките бяха платени. Мъжа ѝ Радка срещаше само бегло или беше пред телевизора, или просто излизаше. Младият мъж казваше едно Здравейте, но не се въвличаше в разговор. Понякога на Радка ѝ се струваше, че може и да попийва, но не ѝ се месеше като квартирант беше коректен.
Бавно стигна до девететажния блок и в асансьора към петия етаж си мислеше как да си направи нещо вкусно за вечеря, след като вземе наема от Марина. Тези пари ѝ покриваха тока и парното, а оставаше и за нещо луксозно тя обожаваше червената риба и морски дарове. Вече е на възраст, в която спестяванията за черни дни не ѝ трябват особено.
Докато обмисляше дали ще хване рибния магазин преди да затвори, натисна звънеца. Разбира се, имаше свой ключ, но не бе нахална когато хората са точни, няма смисъл. Винаги звънеше, чакаше да й отворят.
Днес чака повече. Вече си помисли, че няма никой, когато най-после се отвори. Марина, както винаги, но този път лицето ѝ така стресна Радка, че за миг се изтръпна зачервени, подпухнали очи, ръцете ѝ трепереха.
Всичко наред ли е, Марина, не изглеждаш никак добре? пристъпи Радка в антрето.
Докато затваряше вратата след себе си, първо помисли, че Марина е или болна, или пък с махмурлук от празниците. Може би с мъжа й още празнуват.
Не, Радке, изобщо не е добре глухо каза Марина и на залитащите си крака влезе в стаята.
Вътре всичко беше различно от обичайното лека бъркотия, по пода дрехи набързо захвърлени, на тях малкият Никола си играеше. Шкафът за дрехите отворен, някои рафтове празни.
Марина подаде на Радка платените сметки с трепереща ръка.
За този месец няма как да ви платя наема. Не ми стигат парите. Може ли да остана ви длъжна? Утре и аз, и Никола излизаме от апартамента.
Лицето й се сбръчка, но вече сълби нямаше осъзна, Радка, че това не е пиянство, ами плач; Марина бе плакала дълго затова очите и цялото й лице са толкова подпухнали.
Какво стана, Марина, какво се е случило? Къде ти е мъжът?
Седна Марина на дивана и си закри лицето с ръце. Почти шепнешком продължи:
От половин година не се чувствам добре Нон стоп отпаднала, уморена, но няма време за доктор покрай Никола върша всичко. Най-накрая, като го приеха в ясла, отидох на изследвания. Диагнозата е онкологична, разбирате ли!? Още утре трябва биопсия и хоспитализация.
Като спря за миг, пое дъх и продължи:
Мъжът ми, щом разбра, трясна вратата. Крещя, че не иска да живее с болна жена, че нямал сили за това след като губил от рак леля си. Каза, че подава за развод. Събра багажа и изчезна. Пари нямам. Аз съм в майчинство само социални надбавки взимам, а те стигат за сметки. Наем не мога да ви дам Утре тръгвам за село при баба ми тя ме е отгледала, макар вече да е съвсем възрастна. В град не мога да остана, а в онкоцентъра как без да има кой да гледа Никола? В селото има само фелдшерски пункт. Ще ходя там.
Радка стоеше до дивана, гледаше към дребното момиче, което сякаш се беше свило като птиченце. Малкият Никола в краката ѝ си играеше, а тя едва не се разплака. Изведнъж мисълта за червената риба ѝ се стори така нелепа, че се скастри сама.
Седна до Марина, сложи ръка на рамото ѝ.
Я ме погледни! Стига сълзи, ясно ми е, че ти е тежко ама сега трябва да сме здрави. Твоят мъж е страхливец, а диагнозата сериозна, да, но имаш дете. Каква е стратегията? Ще се борим. Стой спокойно утре влизаш в болница, аз оставам при Никола колкото трябва. За квартирата поне не мисли пари не искам. Ако остане за хляб и супа, достатъчно е. Баба си, ще се оправя.
Марина я гледаше невярващо винаги ѝ се е струвала горда и дистанцирана. Очакваше да получи упрек за наема, не подкрепа.
Хайде стига Радка стана от дивана. Оправи дома, аз се прибирам и рано сутринта идвам. Обясни ми само в коя детска градина водите Никола. Не се тревожи ще се справим.
Тази вечер Радка така или иначе мина през магазина, но вместо червена риба взе обикновени неща пиле, ориз, кайма. Трябваха запаси, щеше да се грижи за дете.
С малкия Никола не й беше трудно добро, усмихнато момче, макар много му липсваше майка му. А и на Радка й тежеше по цял ден мислеше за Марина, притесняваше се. Живееше с проблема на квартирантката си, че го взимаше твърде присърце.
След два дни Марина се върна от болницата предстоеше дълго чакане за резултатите. Но когато се обади, в гласа ѝ имаше надежда:
Радке, първа стадия е! Може би само една операция. Възможно е всичко да бъде наред!
Видя ли, че имаш сили! издиша с облекчение Радка. И на теб мъжът ти избяга, но така му се пада. Разбрал си, на кого можеш да вярваш. Кога ще е операцията? Ако оставаш в болница, Никола е при мен.
След месец, има опашка. Мога ли временно да се прибера на село? Изпитвам неудобство, че не плащам наем.
Глупости, стой спокойно тук и си гледай здравето! Виж, имате ли още храна? Ако няма, минавам пак през магазина.
Радке, няма никога да мога да ви се отблагодаря проплака Марина.
*****
Минаха година и половина.
В един от хубавите софийски ресторанти звучеше оркестър, хората се радваха отпразнуваха сватбата на Марина. Радка беше до нея, сякаш бе нейна майка. Но така и се чувстваше като че ли оженва свое дете.
Марина беше прекрасна булка, с гъсти къдрици и дълга бяла рокля. Здравето й възвърнато, усмивката на лице. Женеше се за младия лекар, който й направи операцията.
В онзи страшен момент Марина не вярваше, че животът отново ще заприлича на приказка. Имаше недоверие към този млад доктор, струваше й се неопитен. Но той даде всичко от себе си за нея. С времето между тях се появи любов.
Започна с болестта, после безкрайното чакане и възстановяването. Половин година след операцията Марина вече работеше. Радка вече не й взимаше наем стана й като собствено дете.
В момента Марина и Никола живееха при доктора. Радка търсеше нови квартиранти, но знаеше, че дълго ще си остават приятели.
На сватбата си Радка сложи в чинията си червена риба и се усмихна, припомняйки си как преди време се отказа от нея заради Марина. Но си струваше спечели почти дъщеря. Синът й е далеч, но сега има още едно семейство Марина и Никола.
Когато Марина стана да произнесе тост, Радка едва не се разплака.
Искам да благодаря на един човек, без който тази сватба нямаше да се случи гласът на Марина трепереше. Радке, ти беше до мен, когато всички други си тръгнаха. Ти си ми като майка Благодаря ти, че съществуваш. Благодаря, че те срещнах…
И Радка, уж силната Радка, тихо бършеше сълзи, заслушана как животът и добрината се връщат точно там, където трябва.
