Мъжът се прибра у дома и, дори без да свали обувките и палтото, заяви: „Трябва сериозно да поговорим“

Днес мъжът ми се прибра у дома и дори не си събу обувките, нито свали якето. С едно напрегнато изражение заяви директно:
Милене, трябва сериозно да поговорим…
Сърцето ми прескочи, а в следващия миг той, разширил и без това големите си очи, каза на един дъх, без грам колебание:
Влюбих се!
Ето я, помислих си аз, нашата семейна криза на средната възраст най-сетне хлопа на вратата. Заповядай…, само вдигнах поглед загрижено към Алберт, както не бях правила от доста години (пет, шест или може би осем кой ги брои?).
Казват, че преди смъртта целият живот преминава пред очите ти, но мен ми премина животът ни с Алберт. Запознахме се по съвсем обикновен начин през интернет. Аз си намалих с три години възрастта, а той си добави три сантиметра на височина, и така, с всички тези дребни лъжи, всъщност напаснахме критериите си и… се намерихме.
Не помня кой на кого пръв написа съобщение, но знам, че първото писмо на Алберт беше без грам вулгарност, с лека самоуверена ирония нещо, което веднага ми хареса. На 33 вече оценявах реално шансовете си на мъжкия пазар и разбирах ясно къде се намирам може би не съм последна, но със сигурност в края на редицата. Затова реших, че за първата ни среща няма да се изхвърлям, а ще се облека с мярка, ще нося лекичко розови очила и любимото ми бельо, в чантата ще сложа домашно печени сладки и книга на Елин Пелин.
Първата ни среща премина учудващо леко (магьосията на добрия избор на дрехи!), романът ни се разви бързо, с много ентусиазъм. Харесваше ни да сме заедно, затова след шест месеца срещи и покълващото нетърпение на родители, изгубили надежда за внуци, Алберт накрая ми предложи брак. Представихме си семействата, решихме да направим скромна сватба в тесен кръг, което родителите подкрепиха единодушно. За да не размисли някой, грабнахме първата възможна свободна дата и казахме да.
Животът ни вървеше според мен чудесно. В дома ни цареше почти тропически климат без резки температурни скокове, без бурни изблици, но хармонията и уважението бяха на място. Нима не това е щастието? Алберт, като типичен българин, захвърли още след сватбата костюма на емоционалния романтичен неудачник със златни ръце и стана отново този, когото винаги познавах обикновен, работлив и грижовен мъж, удобно обут в анцуг вкъщи.
Аз, като повечето жени, пуснах поетапно стегнатия корсет на невидима-любопитна-секси домакиня-интелектуалка. Бременността само ускори процеса и вече след година, без да ми е мъчно, окончателно се разделих с този образ, грабнах любимия халат и въздъхнах с облекчение.
Най-хубавото беше, че въпреки раздялата с тези ролови маски, никой от нас не избяга от връзката, нито постави каквито и да било претенции на другия. Това окончателно ме убеди, че сме взели правилно решение и засили вярата ми в нашия съюз.
Битовизмът и грижата за две последователно родени деца понякога разклащаха кораба ни, но никога не го потапяха. А след всяка буря, ние двамата отново плавахме спокойно по вълните на семейния живот.
Щастливи баби и дядовци ни подаваха ръка, движението по кариерната стълба вървеше бавно, но сигурно, не пропускахме почивки, отдавахме време на хобитата и, разбира се, един на друг нищо извън средната българска статистика.
И така, станаха вече дванадесет години откакто сме заедно. За цялото това време Алберт не беше заподозрян нито веднъж в изневяра или дори мимолетен флирт, а аз така и не бях ревнива жена можеше на воля да гледа други, без да се стига до драми. Понякога се усмихвах тайно, представяйки си го как флиртува изглеждаше нелепо и смешно. Истината е, че след няколко комични опита да ме комплиментира в началото, той реши, че това не му се отдава, затова промени тактиката: започна да ме комплиментира мълчаливо, само с широко ококорени очи. С времето успях да разчета всяка емоция у него по окото от възторг през одобрение, изненадване, смущение, недоумение, до откровено възмущение.
Дългогодишно общуване ме научи да чета този мълчалив език. Представях си как сипе комплименти на някоя улична мишка колко широко ще си отвори очите… С усилие преглътнах и се усмихнах нервно:
Добре, и как се казва твоята мишка..?
Очите му сякаш щяха да изпаднат сега, разтревожено ме гледаше, зачервен, и запелтечи:
Как… как разбра изобщо… как уцели, че влюбеността ми е към мишка?! Не, наистина… просто не можах да устоя, като я зърнах. Виж я само колко е нежна, мекичка, хубава… Толкова ти прилича!
И от джоба си извади една малка сиво-кафява мишка с розови прозрачни ушички, розовичко носле и черни, лъскави очи.
После почти нищо не чух. Гледах Алберт и новата му приятелка, как се сгушиха един в друг, и изпитах такава чиста благодарност, че ако ще се влюби, то поне е избрал… тази мишка, която толкова напомня на мен.