Преди много години, когато бях на наблюдение в една зрелостна класна стая в старото училище в Пловдив, станах свидетел на нещо, което и до днес не мога да забравя. В онази класна стая едно момиче на име Цветелина кротко помоли учителя, господин Димитров, за разрешение да излезе до тоалетната. Той обаче ѝ отказа, като дори не й обърна особено внимание. Цветелина повтори молбата си, още по-учтиво, но и този път отговорът беше негативен.
След няколко минути момичето, вече видимо неспокойно, едва се осмели, подчертавайки, че е спешно. Учителят, раздразнен, ѝ отговори още по-рязко и категорично отказа. Всеки в стаята усети напрежението му. След още няколко минути, Цветелина – вече пребледняла и смутена, се изправи от чина си и пред целия клас заяви с треперещ глас, че й е дошъл месечният цикъл и наистина трябва спешно да отиде до тоалетната.
За миг всички останаха безмълвни, а учителят, още по-раздразнен, я накара да седне обратно, като отново не ѝ позволи да излезе. Въздухът в класната стая бе натежал от смущение и неудобство. Точно тогава един момък на име Владислав, който приличаше на футболист от “Ботев” Пловдив, скочи на крака и твърдо попита учителя: “Господин Димитров, имате ли съпруга? Не сте ли живели някога с майка си или сестра си? Момичето има нужда да отиде до тоалетната и ще отиде независимо дали позволите или не!”
Владислав се приближи, хвана Цветелина за ръка и я заведе до коридора към тоалетната. Когато се върнаха, учителят обвини и двамата в ненадлежно поведение и написа забележка на Владислав. Но този ден остана завинаги в съзнанието ми момент, в който едно момче прояви повече човещина и здрав разум, отколкото самият преподавател. В онези дни, когато честта и смелостта бяха по-ценни от не една банкнота лев, Владислав стана пример за всички ни.
