Моите правила
Виж, Ники, наистина е хубаво, че дойде! Лиляна Петрова седна срещу сина си, подпря бузките си с мъничките юмруци, усмихна се. Толкова ми липсваше. Яж, яж, миличък. Още една кюфтенце да ти сложа?
Николай поклати глава отрицателно.
Да не ти харесва? притеснено попита майката, изправяйки се. Лицето ѝ, до преди малко отпуснато и усмихнато, се напрегна, веждите се извиха. Сготвих всичко, както винаги… Но казах на баща ти, че вече не ядеш свинско… Казах му! Ама нещо ти люти?
Лиляна се развълнува чакаше Николай с такова нетърпение, наготви толкова много, все едно ще идват цяла чета войници, а тя шефът на полската кухня, трябва да ги нахрани, стопли, приласкае. И сега ей този срам, че на сина ѝ не му харесали кюфтенцата…
Мамо, моля те, недей… Всичко е много вкусно! Просто повече не мога.
Николай сложи вилката на чинията, твърде малка за голямата му като мечешка ръка, оправи си салфетката като детски носен плат, странно беше, че на Лиляна, дребничка такава, ѝ се е родил такъв юнак. Но той беше целият като баща си, Михаил и той едър и здрав. Лиляна до двамата винаги изглеждаше като малко момиче.
Всичко беше великолепно, както винаги! синът стана, приближи се до майка си, потупа я по раменете, както да ѝ нахлузи топъл шлифер. На нея веднага ѝ стана спокойно, сигурно… Е, какво искаше да обсъдим? Казвай, че скоро трябва да тръгвам. С Веселина ще ходим до магазина, на Роман му трябва нови дрехи.
Веселина, както я наричаше Николай по старовременен български маниер, беше жена му уредена, достойна и красива.
Когато Кольо я зърна първи път, забързан из улиците на Пловдив, се спря така рязко, че се блъсна в електрически стълб толкова беше омаян. Веждата му се разцепи, потече кръв. Весела го погледна с големи уплашени очи, а Кольо се смути, милваше стълба, да не го е счупил…
После заедно отидоха до спешното. Весела наивно момиче, се притеснява дали му се вие свят. Хвана го под ръка, а той как да ѝ каже, че му се вие, и още как, защото до него е тъкмо такава красота!
Жениха се. Сега имат син Роман, Веселина работи като логопед, често приема ученици вкъщи удобно и не ѝ се налага да обикаля чужди домове, има време за дома. Николай от сутрин до вечер работи, метва Роман към школото, не кое да е, а гимназия за бъдещи биолози, където Весела уреди с връзки. С две думи живеят добре, в грижи и обич.
А защо Веселина не дойде днес? попита Лиляна, докато прибираше масата. Добре знаеше, че Веселина има частни уроци, дори през уикендите не спираше, но просто печелеше време, стесняваше се да поиска услуга от сина си.
Нали казах, днес има двама ученика. А Роман Николов, Николай обичаше да нарича сина си по име и презиме, звучеше тежко и важно, пише домашно. Е, кажи сега.
Мъжът хвана чашките от ръцете на майка си сякаш са от кристал, внимателно ги сложи в мивката, завъртя Лиляна към себе си и я погледна в очите. Мамо, плашиш ме. С баща ми нещо ли има? Какво прави затворен в стаята? Взели ли сте кредит? Или са ви измамили? Дали пък не сте заложили апартамента, или някой орган? Да не ви шантажират? Или се е появил моят загубен близнак от родилното?
Николай се усмихваше, доволен от хумора си. Светът наоколо бе също весел, ведър сякаш слънцето тепърва излиза от зимата.
По жеста на майка си, Николай седна, поглади коремчето си, протегна се, посегна неволно и закачи шкафа. Да… апартаментчето беше малко. Не като тяхното с Веселина три просторни стаи, тераса, кухня със светлина. Апартаментът им остана от роднините на Веселина, които заминаха за едно село край Родопите, за въздуха и земята, подариха жилището на Веселина. Всяка есен пращаха картофи, цвекло, странния земен артишок топинамбур и ах, бог мой! какви астри им пращаха! Пухкави, космати, вълшебни. Астите и чувалите пристигаха с камионетката на чичо Степан, бившият собственик на жилището. Николай не разбра защо толкова обичаше Весела чичо Степан, но уважаваше човека, винаги помагаше с ремонта на колата му. С къси гащи на палми обикаляше из кухнята и си живееше на воля.
Ами, ето какво ще те питам… Лиляна въздъхна, поруменя, поднесе малка чинийка с медени бисквитки. Помниш ли Мария Лъчезарова?
Кольо се напрегна, повдигна вежди.
Е, мамо! Как да не помня! накрая кимна той. Бисквитите миришеха на мед и захар, удържа се, наля си чай и хвана най-голямата.
Та, значи… Мария са я пратили в нашата болница, имала е нужда от операция на очите… Не знам подробности, но било сложно.
Николай спокойно дъвчеше. Помнеше ли Николай леля Мария? Да. Беше им съседка по площадка, помагаше много на майка му, гледаше малкия Кольо, докато родителите работеха. Леля Мария винаги носеше огромни, кръгли очила, ресниците ѝ трепкаха като крила на пеперуда.
И? попита накрая, тъй като майката мълчеше и мачкаше ръцете си сигурен знак, че е нервна.
Ами… може ли за времето на лечението да я приютите ти и Весела? Квартира наем много ѝ идва, хотел също, а вече не издържа да пътува, силите ѝ не са същите… Знам, че е тежко чужд човек у дома, но е само за малко… И после, аз все едно съм ѝ длъжна, тя те е изгледала, Кольо.
Кольо спря да дъвче, отпи голяма глътка чай, избърса уста, сви рамене.
Хмм… хмм… измърмори. Да прибереш леля Мария не беше по план ще трябва да прибере късите си гащи с палми… И Веселина да не ходи по нощница през нощта до кухнята а в нея изглежда така хубаво… Но ако трябва ще я приемат! Да, няма какво да говорим! Както тя ми е помагала, така и аз! Николай се усмихна, почувства се достоен, щедър, грижовен човек. Весела ще се гордее, и мама ще е щастлива. Леля Мария заслужава грижа в старостта!
Навън, сякаш ореол над главата му, слънцето заискри, щастливите мамини очи блестяха, жуженето в църквата през улицата се чуваше чак до кухнята.
Наистина ли? О, радвам се, Ники! Това е ПОСТЪПКА! Аз съм много щастлива, че си ми такова нежно, добро дете.
Тя го погали по главата, като в детството.
Ако тук беше Веселина, щеше да се помръщи, подигравайки свекървата. Винаги се подсмихваше на преклонението ѝ пред сина.
Но я нямаше, и Николай отново стана малко момче, което най-важната жена на живота му хвали.
Размекна се, отпусна ръцете върху масата.
Но… трябва да попитам и Весела… изплашено прошепна майка му. Кольо измърмори, че Весела няма да е против, после се сгуши в ръката на майка си и за малко не заспа така уютно и топло му беше…
Лиляна излетя от кухнята, в стаята се чу шум от баща му, а Николай извади телефона и набра жена си.
Весела слушаше внимателно, докато гримираше второто си око.
За колко време става дума? накрая попита.
За две седмици, май… Веселинче, трябва да ѝ помогнем… Кольо сякаш се оправдаваше. Операция ѝ предстои, а няма къде да остане.
Добре, ама има си болнични стаи… започна Весела, но Николай я прекъсна.
Да, но после ще трябва да ходи на контролни прегледи, да пътува час и половина? Веселинче, ти си гостоприемна домакиня, а Мария е мила жена, ще се разберете…
Ммм, не знам… Помня я от сватбата, гледаше ме отгоре надолу. Не ме харесва много твоята леля Мария.
Харесва те! Много! Ще помогне и с Роман…
Кольо, твоят син е на шестнайсет. Какво ще му помага? засмя се Весела, направи устни рибка, но не ги окраси.
С всичко, Весо! Опитен човек, живяла е много. Ще се разберете, нали няма да си против?
Цялата беше против, но не се сдоби с куража да го каже.
Добре. Кога да я чакаме? сухо запита тя.
В неделя.
Още тази? Значи утре? притеснено огледа малкия домашен хаос Весела. Нормална бъркотия на нормално семейство но не иска някой друг да го вижда! Прозорците, чорапите оставени сутринта, кърпите криво забодени…
А тази леля ще обикаля навсякъде! Ще си помисли, че Веселина е лоша стопанка!
Чистият дом подредена глава повтаряше майка ѝ. Това виждат хората първо. А ти не умееш да си момиче.
Весела се намръщи, поклати глава, сякаш майка ѝ стоеше до нея и махаше назидателно, а тя гледа наведен нос, виновна.
Следващата неделя, уточни Кольо.
Тогава добре… Ще кажа на Роман.
Ще има време да оправи къщата да измие, изпере, подреди всичко до блясък…
Роман прие новината за гостенката спокойно. Все тая му беше.
Я се успокой, мамо! Живеем си както си живеем. Това е нашата екосистема, тук сме си племе. Ако тя оцелее, оцелее! каза бъдещият биолог Роман. Да се адаптира, аз така мисля.
Не се развиваме, Роман, зарастваме! През седмицата няма да имам време за нищо… Давай, взимай прахосмукачка, помагай! Не искам да се срамувам пред хората. Ще каже, че съм мърла! После ще разправя на Лиляна.
Лиляна и без това знае всичко. И не ѝ пука! вдигна Роман рамене и си тръгна.
Весела още повече се развълнува, но след половин час звънна звънецът пристигна първият ѝ ученик Петьо пухкав и мил, любим на Весела. Тя му даде бърза похвала, а сама мереше погледи из стаята какво още да оправи?
Прозорците! като гръм удари мисълта. Не съм измила прозорците!
Прозорците трябва да са така чисти, че да не личи стъклото! пак наставляваше майка ѝ в мислите.
Вечерта Николай я измъкна от дома разказваше развълнувано за леля Мария, а Весела само кимаше.
Татко, разбрахме, ще идва втората ти майка! Стига толкова! не издържа Роман.
И Весела му беше благодарна…
Дойде неделята. Събота Николай отиде за леля Мария, а Веселина остана да подготвя дома.
Роман беше пратен на фризьор, песът Гарчо изкъпан и наобят, а прозорците блеснаха като в инструкцията на мама.
Весело, ще сме към три следобед каза Кольо. Не се преуморявайте. Тя се притеснява, че ще ви размъти ритъма.
Добре. Ще ви чакам за обяд.
За гостенката печена пиле, картофки, салата… ще я почерпим по български.
Събуди се рано, изпрати Роман да разхожда Гарчо, застана под горещия душ, запя: Пили сме с нощта приятелство, о, мой живот…. Току-що излезе от банята, с халат и четка за зъби, щом вратата се отвори. Влезе Кольо с огромен червен куфар, след него усмихната и развълнувана леля Мария. Омаяна от обстановката, в захлас, одобрява дома, хвали всичко, нарича го шармантно. А Весела помни, че е в халат, косата ѝ ужас губи, пилето не е готово, а Гарчо току-що омокри килима… Край лелята ще сметне, че е лоша домакиня! И вече Мария се мръщи, като прекрачва локвичките от лапите на Гарчо, гледа Весела как тича да се облече.
Ето тук ти е стаята отвори Кольо. Настанявай се. Аз ще нарежа нещо за хапване и ще се преоблека.
Мария благодари, затвори вратата.
… Защо сте толкова рано? изсъска Весела иззад паравана. Не очаквах, не съм готова, срам ме е, Кольо!
Николай, седнал върху леглото, гледаше отражението ѝ в гардероба, наслаждаваше се на гъвкавите ѝ бедра, рамене…
Какво каза?
Защо дойдохте по-рано? вече облечена, оправяше косата. Я ми закопчай ципа!
О, леля Мария имала час по-рано при някакъв. Решихме да не закъсняваме, махна с ръка Кольо, и искаше да я целуне, но Весела не дозволи.
Защо толкова вещи? мърмореше тя.
Вие, жените, все мъкнете много. На пазара след вас върви!
Седнаха да закусят. Весела изпържи яйца, Роман като видя майка си неспокойна, наряза филии.
Мария седна последна, зае място до Роман.
Приятен апетит! Много уютно тук. Весела, май ти подарих сервиз с макове за сватбата? Или греша?
Весела вдигна рамене. Сервизът е разбит още първия ден след сватбата Кольо изпусна кутията, всичко се строши…
Николай си дъвче, не помни нито маковете, нито порцелана.
Може би да, може би не… наля кафе Весела.
Мило, тук ме вее, капризно се оплака леля Мария. Може ли да седна на твоето място?
Роман стреснато погледна майка си тя вдигна рамене.
Николай се разгърди. Весо, премести се, не може лелята да настине преди операция! дигна я и настани гостенката, а жена му при себе си.
Аз Кольо го гледах от невръстен разказваше вече Мария. Толкова инатлив беше! Апетитът му слаб, но мина. Трудно дете.
Весела се задави, Роман се усмихна.
А ти, момче, що не напишеш домашното? Кольо все го пишеше сутрин, да го запомни. Изправи се Мария, събра чиниите на Роман. Весела се смути, пак искаше нещо да каже, но не посмя.
Роман отпи чая си и с обида излезе.
След закуска Мария изчезна, размествала нещо, извика Кольо да ѝ премести телевизора.
Малко книги имате каза тя, докато изпращаше Роман на тренировка. На Роман ще му се хареса например Вазов. Донесла съм няколко книги, довечера ще разберем какво знае и не знае.
Да, лельо Мария. А то все футбол, футбол… подхвана Кольо, намигна на сина си и му даде спортния сак.
Той знаеше леля Мария винаги разнася със себе си Вазов, държи си го до леглото. Дали чете никой не знае, но с Вазов изглежда начетена жена. И в болница, когато постъпи, ще вземе Вазов, да видят сестрите каква образована лежи при тях.
Изпратиха Роман, Николай също излезе.
На теб кога ти е часът? попита Весела.
На обяд, около един. Любче, има ли Роман момиче? На Кольо съученички му се влачеха още от шести клас. Имаше един Рая. Много кротка, като пластилин каквото и кажеш, ще го направи. Добре, нали? А, махни онова куче от дивана, пак се е качил! И шкафа за обувки ще разместя, неудобен е. Мария се замота, бутна шкафа, обувките се разсипаха по коридора. Такива обувки са вредни! Мерси, че ме приюти.
Мария потупа Весела по рамото и се шмугна в асансьора.
Весела остана, затвори вратата…
Мамо, тя защо командори? Изгони и Гарчо от дивана, нали на него му даваме! мърмореше Роман, милвайки кучето. То въздъхна тежко.
Тя такава си е, обича да възпитава. Но е за малко, Романе, изтрай…
На Весела ѝ беше кофти пред сина, дори пред кучето, че вече не е стопанка в собствения си дом. Но не можеше да се скара на жената, която е сменяла пелените на мъжа ѝ.
Вечерта Мария организира колективно правене на сърми, на всички намери работа, а Кольо ако можеше на ръце щеше да я носи.
И още по-занапред. В понеделник удари будилника, вдигна всички рано, започна гимнастика.
Кога е операцията? попита Весела, задъхана. Мария беше напред в упражненията, включи им таймер четиридесет-десет. Спортуваха почти всички.
Роман, отказал се веднага, отиде на училище; Николай кротко опъваше мускули.
Хайде, Веселинке! Още малко! окуражаваше я той.
… Е, кога? повтори Весела.
Утре ме приемат. Кольо, ще ме навестиш, нали? попита Мария.
Само за два дни! Операцията е нищо работа! учуди се Николай, после кимна…
Понеделник бе напрегнат. Уроците на Весела се разпаднаха кой боледува, кой заминава. Телефонът звънеше, гарвани грачеха отвън, а Мария пусна в стаята си Емил Димитров. Ако си дал, ако си взел… пиеше тежко баладата, Мария пригласяше…
Весела погледа края, въздъхна…
Тя е нервна, за туй си пуска музика обясни Кольо.
Вечерта, изморена, Мария потърси Роман, искала да четат Под игото, но той отказа, хвърли й цялата си ярост и за книгата, и заради гостенката. После Весела на бегом тя каза, че ще отиде сама при ученик, щото той не можел да дойде.
Не! сграбчи телефона Мария, извика Не! Ако искате детето ви да бъде истински човек, ще го донесете! Иначе го шкартирам! Коя съм аз? Секретарката на Веселина Николова. Довиждане.
Върна телефона, загледа се навън. Весела примижаваше тъжно, после избухна. Даже Роман дойде да слуша.
Знаете ли, г-жо Мария? Не се месете в живота ни! И в работата ми също! Само на вашата кухня ще правите сарми! И не ме интересува колко пелени сте сменяла на мъжа ми! Край! Командирай си у вас! Гарчо ще лежи, където му позволя не вие! А консерви ще купувам, защото така решавам! Това е моят дом, моят живот! Надявам се операцията да мине добре и бързо да се приберете!
Роман ръкопляска, Гарчо се прецапа, а Мария се усмихна.
Весела беше слисано. Но…
Така е, Весела! Не се огъвай, не се страхувай да кажеш не освен ако животът не зависи. Много си ми симпатична, просто се боях да не си от меките, дето се огъват за всичко. Светът и без това е суров. Ти си живей, както искаш! Прости ми, че прекалих. Само се вълнувам за операцията, и се изпускам… Гарчо, добър пес! тя го погали по главата. Искате ли мармалад? Донесох ябълков. Роман, ще ядеш ли?
Момчето обърна очи. Жените и техните чудатости…
На вратата позвъниха донесоха му ученика. След часа и той получи мармалад. Майка му се извини на Весела.
Или да се обърна към секретарката ви? попита тя плахо.
Не се тревожете. Момчето се справя отлично.
Весела й намигна…
Вечерта, докато Николай и Роман играеха PlayStation, Мария насяда в голямото кресло и започна да разправя какъв бил Кольо как го заварила да дере тапетите, как се гневила, а той духал и се вглеждал в пода, как малко останало да се удави на езерото, как го спасявала… Как не харесвала Рая, защото била без характер, а със сервиза с маковете нищо не станало за късмет се строши, затуй сте щастливи. Кольо много я обичал, всичко ѝ прощавал… И тя помоли Весела да прости за всичко.
Мармаладът се топеше в чинийката, смрачаването покриваше Пловдив, оранжева линия на изток, предвестник на новия ден.
Време е… прошепна Мария. До осем трябва да съм там…
Николай я качи в колата, пътуваха из пустите улици. Весела седеше до нея и усещаше как жената трепери.
Ще ти се обадя довечера каза тя, приглади палтото. И после пак ще ни дойдеш на гости.
Мария кимна. Добре е при младите весело е, а Роман е истински интересен хлапак. Съвсем не прилича на баща си, много е опак. Но, както сам казва, това си е вътрешната му среда, ще си я изследва и ще си живее, както му харесва…
