Той ме умоля да имаме дете, а след като синът ни навърши три месеца, избяга при майка си.
Казвам се Елодии и все още съм в шока от това. Съпругът ми мъжът, който мечтаеше за дете, който ме молеше да ставам майка, който обещаваше любов и подкрепа напусна, щом започна реалният живот с новородено. И не тръгна сам, а се върна при майка му. Аз останах сама с нашия малък момче, счупен гръб и разкъсано сърце.
Пиер и аз се оженихме преди три години. В началото всичко изглеждаше идеално: бяхме млади, влюбени и пълни с надежди. Знаех обаче, че не трябва да се втурваме към детето. Трябваше първо да се установим, да вземем по-голямо жилище и да спестяваме. Това разбирах, защото имам помалки братя и знам колко е да се грижиш за бебе денонощно. Пиер, от друга страна, беше единствен син, обгрижен и защитаван, без истинско преживяване на трудности.
Когато неговата братовчедка роди, Пиер се озова в обсесия. След всяко посещение се връщаше с едно и също:
Хайде, Елодии, е време! Защо да чакате? Младите родители се справят полесно. Ако продължиш да се приготвяш, ще ни отнеме четиридесет години, за да успеем
Опитвах се да му обясня, че дете не е играчка нощно събуждане, колики, хранене, люлеене. Той вдигаше рамене:
Изглежда, че ти чакаш катастрофа, а не дете!
Нашите родители само влошиха ситуацията. Майка ми и мащехата постоянно ме уверяваха, че ще ни помогнат без ограничения, че всичко ще бъде лесно. Накрая се подчиних.
По време на бременността Пиер беше идеален съпруг: носеше пазарите, чистеше, готвеше, ме придружаваше на ултразвуковите прегледи, докосваше корема ми и шепнеше, че ни обича. Вярвах, че ще бъде добър баща.
Но приказката се спря веднага след завръщането от родилницата. Синът ни плачеше. Често. Дълго. С или без причина. Опитвах се да пощадя Пиер от нощните будения, но детето се събуждаше на всеки два часа. Тичах около апартамента, люлеех го, пях коледни песни. В нашия малък двуетажен апартамент не можех да избягам от това гласене. Светлината в кухнята оставаше включена цяла нощ, а аз виждах съпруга си как се обръща в леглото, закрива ушите и се ядоса.
С времето той стана раздразнителен. Започнаха скарвания. Той се връщаше късно вкъщи. И едната вечер, точно след като синът ни навърши три месеца, той взема куфар и без дума:
Отивам при майка. Трябва ми сън. Не издържам повече. Не искам развод, просто съм изтощен. Ще се върна, когато порасне.
Стоях замръзнала в коридора, с бебето в ръце, млякото все още топло в гърдите. Той просто излезе.
На следващия ден майка му се обади, спокойна, като че нищо не се е случило:
Малка ми Елодии, не съм съгласна с Пиер, но така е подобре. Мъжете не са създадени да понесат грижата за новородено. Дойдох да ти помогна. Не се ядосвай твърде много на него.
След това майка ми ми се обади:
Дете, смяташ ли това за нормално? прошепнах със сълзи в очите. Той искаше това дете, а сега ме оставя. Какво да правя?
Скъпа моя, не взимай прибързани решения. Да, той избяга, но не към друга жена към майка си. Това означава, че не е напълно отречен. Дай му време. Ще се върне.
Но вече не съм сигурна, че искам да се върне.
Той ме унижи. Предатели ме, когато бях найуязвима. Когато мислите ми се въртяха само около нашия син, около нас тримата той се предаде. Не издържа дори няколко месеца. Сега се питам мога ли още да му вярвам? Да разчитам на него? Той беше този, който настоя за детето, а щом то се появи, избяга.
Сега всичко лежи на мен: нашият син, ежедневието, изтощението, страха. И един въпрос ме мъчи непрестанно: ако ме остави в такъв момент, какво ще се случи след това?
