Сиротката Радка получи само едно жалко писмо Но когато го прочете, смяхът на съпруга ѝ и неговата любовница се превърна в ПАНИКА!
Радка седеше в студената, гробница подобна стая на нотариуса, прегърбена под тежестта на враждебните, злобни погледи. От двете й страни като вълци около кошара седяха Григор, съпругът й, и неговата любовница, Деси. Той носеше самодоволна усмивка, сякаш вече беше спечелил; тя изпускаше отровен смях, все едно се наслаждаваше на мисълта да разкъса жертвата си. Въздухът в стаята беше тежък, като захарен сироп, наситен със скрита омраза и завист. Нотариусът сух, пергаментен старец с лицето изваяно от мрамор четяше на глас завещанието на чичка Ваня, единствената жена, която някога е гледала на Радка с любов и грижа.
и цялото имущество, включително къщата, земите и спестяванията, преминават към Григор Иванов, обяви той, без да забележи как Деси едва сдържа триумфалното си подсмиване. Очите й горяха като въглени, а яркочервените устни се разтегнаха в зловеща усмивка. Радка усети как нещо в нея се счупва.
Григор не успя да се сдържи и се засмя гласно, смяхът му ехтеше по стените, сякаш подиграваше се на съдбата. Деси се присме и тя, гласът й остър като нож. Радка седеше, стискайки юмруци, неспособна да вдигне поглед. Беше ли останало от живота й само едно писмо? След толкова години унижения, лишения и самота, не й дадоха нито парче хляб, нито покрив над главата, а само парче хартия? Това не беше подарък, а плюнка в лицето от съдбата.
Пликът, който нотариусът й подаде, беше тежък като камък. Тя го взе безмълвно и напусна стаята под града от подигравките на Деси:
Писмо! Е, поне ще стане за запалка!
Радка се прибра вкъщи като на ешафод. В малката си стая, където стените миришеха на плесен и прозорецът гледаше към пуст двор, тя седеше дълго време, държейки жълтеещия плик. Пръстите й трепереха. Тя знаеше, че чичка Ваня беше единственият човек, който я е виждала не като тежест, а като жива, чувстваща душа. С усилие, сякаш разкъсваше не само плика, но и собствената си плът, тя го отвори.
Моята скъпа Радко, започваше писмото, ако четеш това, значи аз вече не съм там, а светът отново те е оставил сама. Прости ми, че не те защитих по-добре. Но знай всичко, което имах, съм скрила за теб. Григор и змията му ще получат само това, което се вижда. В стария дъб край реката, където четяхме книги, има тайна дупка. Намери я. Там е твоята свобода.
Сърцето на Радка лудеше като птица, хваната в клетка. Спомени я заляха: дъбът, огромен като страж на гората; дупката, където криеха любимите си книги от дъжда; гласът на чичка Ваня, четящ й през нощта. Тя не можеше да повярва. Това не беше краят. Беше начало.
На следващата сутрин, преди зора, Радка отиде до реката. Селото все още спеше, и никой не я видя да си тръгва. Григор и Деси, забравили се в лъжливия си триумф, не обърнаха внимание на избягалата. Радка, сърце пълно с трепереща надежда, вървеше към бъдещето си.
В дупката на дъба, под мъха и времето, тя откри кутия. В нея документи за малка къща в съседна област, банкова сметка на нейно име, вързоп от писма на чичка Ваня, изпълнени с любов, насоки и вяра, и медальон с гравирани думи: По-силна си, отколкото мислиш.
Тези думи бяха като спасителен въже, хвърлен към нея сред бурята. Тя се върна вкъщи, събра малкото си вещи и тръгна същата вечер. Григор и Деси, пияни от мним
