Не кани ги, моля те! Чуваш? Никакъв повод не им е нужен!
Това е рожденият ти ден. Тридесет и пет години сериозна дата.
Пф, не ми пука. Не искам да ги виждам.
Стефан, колко пъти ще повториш? Десет години вече са минали.
И още десет ще минат. Двадесет. За мен те са минали.
Калина се настане до него, хващайки ръката му топла, напрегната. Както винаги, когато темата се върти около родителите.
Янаки се обади. Пита дали може да дойде.
Илия да. Сам. Без тях.
Той каза, че майка плаче. Иска да те види.
Плюна й да плаче. Къде беше, когато ме изгониха от вкъщи? Когато преспивях при приятели една по една?
Стара история. Калина я знаеше наизуст. Втори курс в Софийския, тежка сесия, отчисляване. Баща пенсиониран генерал, човек с твърди принципи. Почтете семейството изчезвай. И Стефан избяга. Навсякъде
Ти се оправи. Завърши друг институт, намери работа.
Сам! Без тях! А Илия си купи апартамент! И кола! Любимец!
Не се ядосвай на брат си. Той не е виновен.
Не се ядосвам. Само не искам родителите да се появят на прага.
Калина въздъхна. Бесмислен разговор. Както винаги.
Вечерта миеше съдовете, мислейки за себе си. За майка, която не я беше виждала три години преди последния си дъх.
Тогава се ядоса на безполезните наказания, на безпричинните унижения. Премести се в Пловдив, смени номера.
По-късно се обади лелята майката почина от чернодробна болест. Едва един ден в болницата.
Нощем й се появяваше майчина глас:
Калино, прости ми се и тя пускаше слушалката.
Какво мислиш? Стефан я прегърна отзад.
За майка.
Отново се самобити?
Не мога да спра. Трябваше да дойда. Поне да се сбогувам.
Тя те пренебрегна, Калино! Разхождаше ти стипендията.
Но беше болна. Любовта към силното е болест.
И какво? Това оправдание?
Не. Но можех да простя. Сега е късно.
Стефан я завъртя към себе си.
Не се мъчи. Направи, както можеше. Спаси себе си.
А душата ми се изгуби.
Какви глупости. Найсветлата ти душа, я познавам.
Целуна я в слепоока, а тя се притисна до него. Той не знаеше как е да живееш с вина.
Решиха да празнуват рожденият ден у дома. Петинадесет гости близки приятели, колеги, Янаки с жена.
От сутринта Калина се втурваше из кухнята. Салати, топло, поръчаха торта. Стефан помагаше нарязваше зеленчуци, подреждаше масата.
Илия наистина ще дойде сам? попита, докато работеше.
Обеща.
Добре.
Към седемта започнаха да се стичат гостите. Янаки се появи в 7:30. Двама се наслаха вратата зад него.
Баща сив, прав като пръчка, в строг костюм. Майка къса, в рокля с цветя, с кутия в ръце.
Стефан замръзна с бутилка в ръка.
Какво значи това?
Стефанчо, сине майка направи крачка напред.
Не ви поканих.
Ние просто дойдохме, каза твърдо бащата. Имаме право!
Нямате никакви права! Янаки, какво ти е?
Брате, не се ядосвай. Те са родители!
Мъня ме! Отивате си!
Гостите застанаха неподвижни. Чаша в едната ръка, чиния в другата. Настъпи неловка тишина.
Стефане, не е нужно, докосна Калина ръката му.
Не, трябва! избухна той. Десет години ме не познавахте! Игнорирахте сватбата ми! Не признавате внука! А сега… дошли сте?
Искахме да ти кажем честит рожден ден, майка протегна кутията. С пожелание.
Сложете вашите поздрави! Не ми трябват нищо от вас!
Станиславе, спри истерицата! викаше бащата. Действай като мъж!
Как ме научихте? Да изгонвам от къщи онзи, който падна?
Оскверни семейството!
Бях студент! Обикновен студент, провалил сесията!
Защото се забавлявах с момичета!
И какво? Това е повод да ме изхвърлите навън?
Майката заплака. Бащата се зачерви.
Ние ти дадохме урок!
Вие разрушихте живота ми! Ако не беше Калина, ако не бяха приятелите, къде би бях?
Не преувеличавай! Оцелях!
Оцелях без вас! И ще оцелявам!
Янаки се опита да се намеси.
Чуйте, успокойте се. Гостите
Нека си тръгват! обърна се Стефан към вратата. В далечината, двамата!
Бащата се изправи още посилно.
Е, сега знам, че реших правилно. Цялото ни имущество ще отиде на Янаки. До последната копейка! А ти нула. Празен кът!
На вашите пари ми е на шега!
Ще видим как ще пееш, когато ни няма.
Скръбна е улицата!
Бащите излязоха. Майката прорида, бащата продължи крачещ. Янаки избяга след тях, нещо изговаряше, пр убеждаваше.
В стаята настъпи мълчание.
Извинете, каза Стефан на гостите. Семеен спор.
Ок, случва се, някой се опита да разчупи атмосферата.
Но празникът беше развален. Гостите се разпръснаха. Остана само Янаки блед, разстроен.
Защо ги доведе? уморно попита Стефан.
Мислех, че ще се помирите. Майка толкова искаше.
Нека иска, колкото иска. За мен е едно и също.
Брате, това не е правилно. Те вече са стари.
И какво? Старост е отсрочка?
Баща говори сериозно за завещанието. Нищо ти не остава.
И добре е. Не ми трябват техните парички!
Янаки се оттегли. Калина тихо прибираше масата. Стефан се спусна на дивана, потупвайки лице в длан.
Правих ли правилното?
Не знам. Но те разбирам.
Дори да не се извиниха, дошли са като че нищо не се е случило.
Гордостта не позволява.
А моята гордост? Можех ли да ме разтрошат?
Калина се приседна до него, прегърна го.
Не можеше. Но понякога просто е полесно да простиш, преди да е късно.
Как е майка ти?
Добре.
Това е друго, Калино. Твоята майка беше болна. Моята просто беше твърда.
Може би. Или просто не знаят как да обичат иначе.
Три години изминаха. Обичаен сутрешен ритуал Стефан се готеше за работа. Телефонът звъна Янаки.
Брате, татко е в болница. Инсулт.
Вътре нещо се разпадаше.
Наистина ли?
Лекарите казват може да не се поправи.
Разбирам.
Ще дойдеш ли?
Не знам.
Стефане, той е татко. Каквото и да стане.
Той сложи слушалката. Калина гледаше с интерес.
Татко е на ръба.
Отиди.
Защо? Той не иска мен.
А ти? Искаш ли той да си отиде така?
Стефан мълчеше, спомняйки си детството как баща му го учеше да кара колело, риболов на езерото, първия учебник с огромния ранец.
Кога се разкъса? Кога бащата, от защитник, стана тиран?
Отиди, повтори Калина. Покъсно ще е късно.
Хосписът мирис на лекарства. Майка седеше в коридора малка, сивяна, изтощена. Видя Стефан, хвърли се към него.
Стефанчо! Ти дойде!
Прегърна го. Той стоеше като стълб, безмълвен.
Как е татко?
Лошо. Лекарите не дават надежда.
Мога ли да го видя?
Той е без съзнание. Но казват, че чуват.
Стая с баща в легло тръби, капки, монитори. Не страшен генерал, а немощен дядо.
Стефан се седна до него, взете суха ръка леко, като птица.
Татко, това съм аз. Стефан.
Тишина. Само писъци от монитори.
Искам да кажа съжалявам. Сбъдна се към теб. Дълго се ядосвах. За това, че ме изгони. За безразличието. За любовта към Илия, а не към мен.
Ръката му се тресе. Може би.
Но знаеш какво? Ти ми простих. Чуваш? Приемам те. За всичко.
Очите на бащата се отвори. Мътни, но познати.
Татко?
Устните му се движиха. Стефан се наведе.
За прости
Едно слово. Тихо. Но Стефан го чу.
Простих те, тате. Всичко е наред.
Бащата отново затвори очи, но лицето му вече беше спокойно.
Стефан седеше, държеше ръката му. Говореше за работа, за семейство, за внука, когото дядо никога не видя.
Той замина в нощта. Тихо, в сън. Майка каза, че той чакаше. Чакаше прошка.
След погребението Стефан и Калина седяха вкъщи, пиеха чай и мълчеше.
Как си? попита тя.
Странно. Мислех, че ще се сграбчя. А вътре празно.
Правил си, че тръгна.
Знаеш, той каза прости. Първи път в живота.
Гордостта се срина пред света.
И моята също.
Калина изправи глава.
Калино, прости си за майка. Тя нямаше да иска да страдаш.
Откъде знаеш?
Защото родителите обичат децата си. Дори и като моя татко пособствения, крив, болезнен начин, но обичат. И всичко простят.
Калина разплака се. Стефан я обграби, притисна към себе си.
И двамата сме глупави. Държахме се за обиди, грабихме се. Трябваше просто да простим.
Сега знаем.
Сега е късно.
За тях е така. Но ние сме живи. И можем да живеем без този товар.
Навън падна сняг. Първият тази година чист, бял. Как прощението. Как нова страница.
Стефан мислеше за баща си. Как можеха да се помирят порано. Колко време се губи в агресия.
Но поне успя. Поне една дума чух. Това вече е достатъчно.
