Цяла година бавно угасвах от неизвестна болест, а вчера видях как снахата сипва бял прах в моята захарница.
Фарфоровата захарница с наивен мотив от полски цветя стоеше на обичайното си място, но сега ми приличаше на грозна уста, готова да изплюе отрова.
Още вчера видях как Елица, жената на сина ми, с ангелска усмивка сипваше там бял прах от малка торбичка, стисната между пръстите й.
Цяла година. Цяла година бавно изчезвах, превръщах се в сянка. Слабост, мъгла в главата, постоянна гадене, което лекарите обясняваха с възрастови промени и психосоматика.
И аз почти повярвах. Но причината за угасването ми не беше във възрастта. Тя стоеше на кухненската маса.
Мамо, пак не сте яли нищо? гласът на Елица беше лепкав, като мед, обвиваше и задушаваше. Трябват ви сили. Мишо толкова се притеснява.
Постави чиния с овесени ядки пред мен. Лъжица захар вече белеше в средата на гъстата маса. От същата захарница.
Гледах как зрънцата се разтварят и усещах как студ се промъква по гърба ми.
Благодаря, Елице. Не ми се яде, гласът ми звучеше глухо, но изненадващо твърдо.
Е, започвате пак! Договорихме се да ме слушате. За Мишо.
Седна срещу мен. Перфектен маникюр, съчувствен поглед от големи кафяви очи. За момент се усъмних може би наистина беше само болестна въображение?
Но ясно си спомнях как бързо и скришом беше пръснала праха на масата, мислейки, че още спя. Тогава не се усмихваше.
Елице, трябва да поговорим, започнах, отблъсквайки чинията.
Разбира се, мамо. Слушам ви.
Мисля, че е време вие и Мишо да живеете отделно. Имате си своя апартамент.
Усмивката й не се помръдна, но погледът стана остър, оценяващ. Така се гледа на нещо, което внезапно е станало безполезно.
Как да ви оставим? В такова състояние? Без нас дори крачка не можете да направите. Мишо няма да позволи. Той ви обича твърде много.
Каза обича с натиск, сякаш беше непогрешим коз. И наистина беше такъв.
Синът ми, моят Мишо, който виждаше в тази жена ангел-пазител на безпомощната си майка.
Просто искам покой, казах искрено.
Това не вие говорите, а болестта ви, отвърна тя кротко. Ще ви изправим на крака. Между другото, Мишо намери чудесен нотариус. Решихме да подготвим дарствена.
За да няма… нали разбирате… по-малко проблеми. Само за вашия покой.
Говореше за бъдещето ми, за смъртта ми, толкова леко, както за купуването на хляб. Хищник, който почти беше свалил плячката си.
Ще помисля.
Вечерта, изчаках докато отидат на кино, обух ръкавици. Изсипах цялата захар от захарницата в торбичка.
В кофата за боклук намерих същата малка торбичка, от която Елица беше донесла праха. Не беше празна.
Вътре останаха малко от веществото. Внимателно го пресипах в стъклен бурканче от лекарства и го скрих.
Сега знаех, че тази битка ще бъде до смърт. И вече не бях слаба. Бях майка, защитаваща своя ослепен син.
Животът ми се превърна в шпионски трилър. Ядях само това, което сама приготвях, заключвайки се в кухнята.
На всички въпроси на Елица отговарях с усмивка: Реших да спазя диета, дъще. Лекарят ми го препоръча. Лекарствата приемах само от опаковки, които сама отварях.
Елица наблюдаваше. Маската й на грижа пукаше по шевовете. Веднъж я видях как подменя таблетките ми за кръвното с други, много подобни.
О, мамо, просто исках да ви помогна, да ги подредя в кутийки, а вие ги объркахте, бърборкаше тя, когато я хванах за ръката.
Вечерта се проведе тежък разговор със сина ми.
Мамо, какво става? Елица казва, че имаш параноя. Обвиняваш я, че бърка лекарствата ти. Осъзнаваш ли колко я наранява? Не спи нощем, търси най-добри лекари за теб, а ти…
Мишо, тя ме лъже.
Спри! той се изправи. Щеше да й е много по-лесно да си стои в апартамента, вместо да се занимава с теб! Прави го от любов към мен! И към теб! Защо не можеш просто да приемеш грижата ни?
Гледах го и разбрах той не чува. Повтаря нейните думи, нейните интонации.
Всеки опит да му отворя очите ще се възприема като старчески маразъм.
Кулминацията дойде в деня с нотариуса. Дойдоха без предупреждение.
Мамо, изненада! пропя Елица. Това е Петър Стефанов. Решихме да не бавим с дарствената.
Мишо стоеше до нея, отдръпнат. Беше му срам, но се беше подчинил. Бяха ме обградили.
Бавячко затворих книгата.
Колко странно съвпадение. Точно тази сутрин говорих с един стар познайник Иван Георгиев. Той е адвокат. И ми посъветва, в моето състояние, да записвам всички юридически разговори. Защо всяка сделка, сключена под натиск или с уязвим човек, може лесно да бъде оспорена. Посочих към стария телефон на масата. Малкото червено светлинче сигнализираше: записът е включен.
Лицето на Елица се промени за миг. Усмивката се стопи, разкривайки хищна гримаса.
Защо? прощя.
Просто за лично развитие, отвърнах и погледнах към сина. Мишо, ня
Години угасвах от загадчна болест, докато вчера видях как снаха ми сипва бял прах в захарника.
