КОЛОСИТЕ
Преди около двадесет и пет години, когато бях млада и неопитна, кварталният лекар, въпреки всичките ми протести, настоя ме да постъпя за лечение в терапевтичното отделение.
Тогава бях на двадесет и три години, а съпругът ми, Борис, бе на двадесет и шест. Борис работеше като инженер в проектантско бюро, а аз довършвах обучението си във Варненския университет. Женени бяхме от две години и все още не мислехме за деца памперси и джунджурии не влизаха в плановете ни.
Считах се за примерна съпруга, почти без недостатъци. Обаче у Борис, като в огледало, започнах все по-често да откривам тъмни петна. Не ми харесваше, че според мен прекалено много време отдава на мотора си, вместо да е с мен. Явно бях убедена, че ще успея да променя у Борис това, което ме дразнеше. Оказа се, че само си въобразявах промяната всъщност бе нужна на мен.
След напрегната сесия здравето ми се срина и стомахът ми заболя ужасно. Повръщах, не можех нищо да ям или пия.
Момиче каза ми старият доктор Георги Илиев, докато си нагласяше очилата с дебела рамка грижи се за здравето си отрано, а дрехите дръж ги чисти. И въобще не си и помисляй да ми се противопоставяш, Милена. Трябва да се прегледаш добре и да се лекуваш. До тук съм, повече не се намесвам! С колегите вече ще се заемат с твоето лечение!
Докторът ми подаде направление и аз, хълцайки и попивайки сълзите си, тръгнах да се записвам в болницата.
В стаята бяхме четири две жени около петдесетгодишни, една много възрастна баба с бяла памучна кърпа на точки на главата, и аз. Бабата се казваше Димитра Христова, а имената на другите две жени вече не помня.
Изобщо не исках да приказвам с никого чувствах се обидена на света, а най-вече на Борис, защото, както вярвах тогава, той просто искаше да се отърве от мен, вместо да настоява да ме лекуват вкъщи.
Сгушена с колене до гърдите и обърната с гръб към всички, лежах на твърдото желязно легло, тънех в нещастие и обвинявах всички в бедите си.
Вземи си бурканите и шишенцата, няма да ям казвах всеки път с яд на Борис, щом ми носеше пакетите с храна.
Милена, докторът каза, че морската риба на пара точно сега е най-доброто за теб грижовно обясняваше той. Моля те, опитай поне малко. Толкова се старах! Я малко картофки, поне една лъжица!
И не ме карай сърдито отговарях. Не искам. Закарай рибата на уличните котки, че и те едва ли ще я ядат!
Той въздъхваше натежало и си тръгваше огорчен, а аз умишлено опитвах да го засегна още повече, като хвърлях след него обидни думи.
Не идвай повече при мен! повтарях при всяко посещение.
Борис обаче и тогава, и след работа, винаги намираше начин да ме навести, без да обръща внимание на цялото ми мрънкане. Всяка сутрин на шкафчето ми ме очакваше свежа храна, приготвена с неговите ръце. Бурканчетата грижливо увиваше в одеяло, за да ми е топла храната. А аз, за жалост, тогава не оценявах неговото търпение или обич.
Докога намираше време да готви за мен разнообразни неща? Сега разбирам, че никак не му е било лесно, но тогава подобни неща не ме интересуваха.
Лекарствата и процедурите не даваха желания ефект слабеех, бузите ми хлътнаха, а под очите се появиха сини кръгове. Изследваха ме и поставиха диагноза хроничен гастрит. Може би това е дребно заболяване, но за мен беше истинско изпитание.
След процедурите винаги лягах на скърцащото легло, взирах се в нищото и не позволявах никой да доближи до мен, осъзнавайки, че самата аз съм източник на този негатив, но не мога да си помогна.
Една вечер двете съквартирантки се прибраха по домовете за през нощта, и с баба Димитра останахме сами.
Не спиш ли, Милена? попита тя тихо.
Не, стомахът ме боли отвърнах намусено и се обърнах на другата страна.
Знаеш ли, миличка започна тя аз идвам в тази болница поне три пъти годишно за профилактика. И аз, като теб, имам обикновен гастрит, който може спокойно да се следи и вкъщи.
Искате ли лекция за правилното хранене да ми изнесете? изсъсках. Не си губете времето, всичко това ми е ясно!
Не си ме разбрала смирено каза баба Димитра. Не искам да те обидя. Просто ми напомняш на себе си. И аз навремето бях все настръхнала и категорична
Послушах думите й и се завъртях към нея. Тя седеше на леглото, гледаше ме благородно. За пръв път забелязах колко светлина и топлота излъчват светлосините й очи. Беше дребничка, тънка и прегърбена, но изцяло доброжелателна.
В този момент си дадох сметка, че към нея непрекъснато прииждат хора от съседни стаи и мъже, и жени, и сестрите от отделението. Говореха оживено, тя слушаше със съчувствие, кимаше, отговаряше им тихо и след всяка такава среща хората си отиваха или разплакани, или с усмивка.
Преди да бъдат изписани, пациенти й носеха малки подаръци пакетче бисквити, шише кисело мляко, рядкото тогава захаросано желе или бурканче детско пюре. Тя ги прегръщаше и им благодареше сърдечно, а след тях тихичко си изтриваше сълзите.
Ако си готова да чуеш, ще ти разкажа една история каза тя, с усмивка само на устните. Очите й останаха тъжни, натежали от мълчаливо страдание. Стана ми неудобно за грубото си поведение.
За миг бръчките по лицето й се изгладиха и тя заприлича на уплашено момиченце.
Извинете, бабо Димитра промълвих с нетърпение искам да чуя разказа ви.
Но първо изяж малко супа посочи одеяното бурканче.
Послушах я. Щом опитах първата лъжица супа с кюфтенца, стомахът ми мигом се успокои. Изядох почти половината бурканче и дори ми хареса.
Е, наяде ли се, глезанке? попита тя.
Много беше вкусно отвърнах.
Недей да ядеш наведнъж много, стомахът ти е съвсем сринат. Яж често, но малко. Всичко ще бъде наред, само се научи да уважаваш хората, особено мъжа си. Той те обича. Не го отблъсквай, не бъди капризна. Но стига за това обещах истински разказ.
Баба Димитра отпи чай от алуминиева чаша и натопи сухарче в него.
Израснах в многолюдно семейство, имахме седем деца. Най-големият брат умря от дифтерит, малката ми сестра се спомина от тиф, когато бях на около седем започна тя.
Баща ми работеше в дървопреработвателния комбинат, а майка ми гледаше нас и дома. Шиеше прекрасно половината жени в родното ми село Бяла ходеха с одежди, ушити от нея.
Обожавах да чета, бях прилежна ученичка и след гимназията заминах за Девня да уча за начална учителка. Млада и амбициозна се върнах при родителите си и веднага започнаха да ме ухажват местни момци. Аз нито един не харесвах.
Какво е тоя Петър? Ковач! Не ща ковач за мъж, ще дойда да мириша на дим! Ами Васко? Вечно подпийнал, Гошо все с акордеона и по кръчмите! Киро овчар, неграмотен. Какво ще си кажа с него? и не позволих на никого да ми намери мъж.
Майка ми клатеше глава, но не можеше да промени решението ми.
Един ден, в нашето село дойде новият директор на училището. Беше млад, строен, синеок. Очарова ме. Децата го обичаха, беше кротък и умен, помагаше безвъзмездно дори след часовете на по-слабите ученици. Скоро се оженихме.
Майка ми ме наставляваше:
Гледай, Дими, не му показвай характер. Бъди нежна, остави гордостта настрана.
Аз не я слушах, настоявах да става винаги на моето.
Работехме двамата в училище, след три години се роди първата ни дъщеря Гана. Детето беше с болно сърце, почина на единадесет, точно преди войната. Втората ни дъщеря Виолета, беше същината на баща си умна, хубава, златни ръце.
Мъжът ми често ходеше на съвещания във Варна и все ми носеше платове, а мама шиеше рокли, ризи Бях най-голямата кокона в селото! Все нещо не ми харесваше ту десенът не бил хубав, ту вълната тънка.
През тридесет и трета година дойде страшният глад. Разделяхме храната на тридесет купчинки за месеца. И досега не изхвърлям семките от диня и пъпеш.
На ден имахме по две-три картофа, шепа ориз, малко лук и морков, малко семки от слънчоглед и лъжица свинска мас. Завивах го в кърпата и криех, иначе всичко щеше да се изяде наведнъж като в други домове. Те после гладуваха при нас това не се случи.
До селото беше нивата на кооператива, посята с жито. Денем и нощем се пазеше. Изкушението да откъснеш някой клас беше голямо, а страхът, че ще те хванат и вкарат в затвора, още по-голям.
Една нощ с моя Петър (така се казваше съпругът ми) решихме да се промъкнем да наберем житни класове, толкова ни се ядеше, а децата бяха ужасно гладни. Препълнени със страх и глад, тръгнахме през нощта, след като приспахме децата.
Докато късахме житните класове, чухме копита беше нощният пазач. Хвърлихме всичко и се скрихме в храстите накрая на нивата. Късметът беше с нас не ни забеляза!
Прибрахме се вкъщи с празни ръце. Там видях, че ми няма полата толкова бях отслабнала, че явно е паднала, когато съм изпразнила полите си от класовете.
Баба Димитра взе сухарче с изюмчета и го изяде с наслада.
От страшната безизходица се разплаках на глас. Като намерят полата ми, цялото село ще ме познае, а после ще ме арестуват!
Плачът ми събуди децата и ревахме и тримата.
Хайде, тихо! скастри ни Петър. Лягайте! Като съмне, ще намеря полата ти, ей сега се връщам.
Цяла нощ не мигнах, представяйки си как ме водят в затвора. Но съпругът ми изпълни обещанието откри полата и ме спаси!
Тя сложи празната чаша на шкафчето, загърна ме и продължи:
Оттогава се научих да ценя мъжа си и никога повече не си позволих лоша дума за него.
А после? попитах.
После едва оцелявахме, но Божията помощ не ни изостави. През четирийсет и първа дойде войната. Петър замина доброволец. Останах с Виолета сама. дойдоха немците, изгориха къщата ни. Дъщеря ми те тресеше се гласът й я измъчваха и тя не издържа. Бях бременна, загубих и детето си С Петър трябваше да имаме син
Чух, че тихо плаче. Прегърнах я.
Така прекарахме прегърнати цялата нощ.
За какво говорихме не помня.
Когато утрото докосна с първия си лъч болничното стъкло, баба Димитра каза:
През четиресет и трета пристигна черна вест за Петър изчезнал безследно. От тогава до сега не узнах къде е погребан мъжът ми. След войната обикалях цяла Североизточна България, работих в селски училища, а накрая племенницата ме прибра в малък апартамент във Варна. Идвам тук в болницата лекуват ме, не преча на Тамара и й пестя малко пенсията. Обича сладко, купувам й шоколад. Радва се като дете, все едно й подарявам злато, а не шоколад!
Гледах тази изумителна жена и не разбирах как сърцето й е останало топло след цялата болка. А все помага на другите. А аз винаги недоволна, а толкова имам обичащ мъж, семейство!
Скоро аз също тръгнах на поправка, започнах да ям и болките ми изчезнаха.
След година ми се роди първият син Мишо, а четири години по-късно дъщеря ни. Нарекохме я Димитра.
От тогава сякаш булото падна от очите ми. Най-после видях какъв добър и търпелив човек имам до себе си! Промених се много, станах по-скромна и благодарна.
Когато се ядосам на Борис, винаги се сещам за разказа за житните класове и своята си история за това как се грижеше за мен. А и когато започнах да помагам на хората, станах истински щастлива!
Замислям се дали не бях болна тогава заради характера си? Как мислите?
