Всички мъже си имат своите тайни, нали знаеш? Един крие пари в чорапа, друг намята, че е бил на риболов. А Жоро Пеев все без изключение слагаше телефона си с екрана надолу.
Навсякъде. На кухненската маса с екрана надолу. Вечер на нощното шкафче пак с екрана към масата. В ресторанта, на вилата на неговите пак същото.
Първоначално Галя не обърна особено внимание. Само отбеляза, после се позамисли, и накрая спря да мисли, щото почна да ѝ тежи. Женският модел за справяне: не въртиш мисълта в главата, докато животът не те добута до нея.
Бракът им беше съвсем нормален без фойерверки, без драми. Жоро работеше, Галя също. Събота и неделя обикаляха по молове, гледаха сериали, понякога събираха приятели у тях. Приятели, демек Пламен и Яна. Пламен беше най-добрият приятел на Жоро още от университета, пък Яна жена му енергична, шумна, с такава самоувереност, че чак уморяваше Галя понякога, но тя си траеше.
Всичко вървеше кротко, освен това с телефона.
Галя почти винаги го виждаше обърнат. И си мислеше: “Е какво толкова. Голям човек е.” Може просто да му е навик.
Докато един ден тя се протегна покрай него да си вземе солта, неволно бутна телефона, той падна на стола и се обърна с екрана нагоре.
Жоро реагира светкавично преди тя да види нещо, закри го с ръка.
Извинявай, каза Галя.
Нищо, отвърна Жоро.
И двамата се направиха, че нищо не е станало. Именно така се държиш, когато нещо определено става.
Галя не беше глупава жена. Напротив, това всъщност ѝ усложняваше живота.
Умната жена не прави скандал заради телефон. Тя наблюдава. Подрежда мислено една таблица един ред с факти, друг с обяснения. Докато обясненията вървят, жената си мълчи. Галя беше мълчала месеци наред. Таблицата ѝ преливаше.
Първи факт: Жоро започна да се прибира по-късно след работа. Преди максимум до осем беше у дома, сега в девет, в половин десет, веднъж даже в единайсет се прибра. Стандартното оправдание: отчетен период, важен клиент от Варна.
Втори факт: той стана разсеян и леко неадекватен. Гледаше телевизора, ама не го виждаше. Отговаряше със секунда закъснение, все едно връзката е лоша.
Трети факт: напрягаше се при обажданията на Пламен.
Това вече беше интересно Пламен му беше като брат, от двайсет години са неразделни, а Жоро винаги се радваше да му звъни. Даже си приказваха по половин час в кухнята, Жоро след това сияеше. А сега като видеше името му на екрана, лицето му се променяше. Леко, но Галя го забелязваше.
Веднъж тя го попита:
Всичко наред ли е с Пламен?
Да, защо?
Май нещо странно реагираш, като ти се обади
Не си въобразявай, каза Жоро и взе телефона си.
В сряда вечер Яна, Пламеновата жена, ѝ звънна просто да си поговорят, както си правеха от време на време. Яна беше живата душа, всички ѝ знаеха смеха. Зададе стандартния въпрос:
Как сте вие?
Добре, Жоро пак се забави на работа, отговори Галя.
Е, служба, Яна го каза много леко. Даже прекалено.
Следващия петък се събраха четиримата у Галя. Пламен и Яна донесоха вино и торта, Жоро се моташе из кухнята, наглеждаше пържолите, правеше се на много доволен. Галя нареждаше масата и наблюдаваше.
Между Жоро и Яна нещо беше различно.
Двамата, които иначе винаги коментираха всичко, този път почти не си размениха дума.
Пламен бърбореше за работа, с равен глас, изморен поглед. Галя го гледаше и се чудеше дали знае Или се прави, че не знае? Или подозира, ама мълчи, ей така по мъжки?
Ти днес си много тиха, посочи Жоро, след като гостите си тръгнаха.
Уморих се, каза Галя.
Лягай по-рано.
Ще опитам.
Тя си легна. Загледа се в тавана. Отсреща, през стената, телевизорът тихичко работеше, Жоро още не идваше. Телефонът му беше на нощното шкафче разбира се, с екрана надолу.
Галя се извърна към стената.
Все още държеше на обясненията.
В събота Жоро ѝ каза, че ще ходи да кара колата на годишен преглед. Щял да закъснее поне три часа.
Галя си направи кафе, прочете нещо в телефона, после реши да посвърши малко работа у дома. Извади прахосмукачката, започна да пребърква рафтчета. В хола, на дивана, видя телефона му.
Оставен на възглавницата. С екрана нагоре.
Забравил го!
За три години не беше забравил телефона дори веднъж. Можеше да си забрави ключовете или портмонето, дори палтото беше забравял веднъж на работа, но телефона никога!
Галя замръзна с парцала в ръка.
Телефонът светеше, като че нарочно.
Приближи се.
На екрана излезе уведомление само няколко думи. Галя никога не беше чела съобщенията му. Не че имаше сляпа вяра просто беше принципна: хората имат нужда от лично пространство. Добър принцип, удобно изглежда на хартия, но е кофти, когато не работи за теб.
Не прочете съобщението.
Но видя снимката на контакта.
Малка, кръгла иконка женско лице, тъмна коса, усмихната.
Тази усмивка ѝ беше прекалено позната. Яна.
Стоя и гледа снимката, цели пет секунди. Телефонът угасна. Галя не мръдна.
Отиде на кухята, изпи един голям глътък вода.
Яна. Жената на Пламен. “Приятелка”, ако можеш да наречеш приятел човек, с когото прекарваш петъчните вечери, знаеш коя е алергична към портокали и че има рожден ден на 22 март. Дата, която Галя помнеше. С Жоро винаги ѝ купуваха заедно подарък.
Миналата година пак ѝ купиха.
Върна се в хола. Още едно съобщение. Екранът светна, после угасна.
Не, и второто не прочете.
Знаеше, че ако го направи вече няма връщане назад. Докато не чете, в нея тлееше надежда, че Яна пише нещо напълно невинно може поздравява нещо, или пита за Пламен. Може по погрешка. Ама то в месинджър не можеш да сбъркаш така…
Галя знаеше, че лъже сама себе си.
Седна на дивана, до телефона. Гледаше го. Телефонът стоеше безмълвен, уж безчувствен, но сякаш криеше цялата истина.
В ума ѝ се наредиха всички парчета от последните месеци закъсненията, разсеяността, напрежението при тези обаждания. Вечерта, когато Яна и Жоро почти не си размениха дума. И другата вечер, когато Яна твърде бързо каза “служба” за поредното закъснение на Жоро.
Яна е знаела защото Яна е причината.
Галя просто седеше и усещаше как вътре в нея нещо се премества, бавно и методично.
Пламен е най-добрият приятел на Жоро от 20 години.
Дали Пламен знае? Или подозира, както Галя, и също мълчи, защото е умен?
Вратата на входа хлопна. Стъпки по стълбите.
Жоро се прибра по-рано, очевидно прегледът бил бърз. Или се е сетил за забравения телефон.
Галя не се мръдна. Продължи да седи на дивана.
Жоро влезе, видя я. После видя телефона до нея. Лицето му се промени за миг. Но Галя го следеше вече три месеца, не можеше да я излъже.
Забравих го, каза той, като че нищо не е.
Виждам, отвърна Галя.
Стана и мина покрай него към кухнята. Взе втория, нетронат, стакан вода и го изпи.
Зад нея тишина.
Гале, промълви Жоро.
Не сега, каза тя спокойно. Не съм готова още.
И то си беше истина не беше готова нито да вика, нито да плаче, нито да слуша обяснения, които вече нищо няма да променят. Беше готова само за това, което вече знаеше. А знаеше достатъчно.
Истинският им разговор се случи в неделя вечер. Без викове, чинии по стените, без филми. Просто седнаха на кухненската маса. Този път Жоро започна пръв, явно не му издържаха нервите.
Не знам как да ти обясня каза той.
Не си прави труда, отвърна Галя. Разбрах още от аватара.
Дълго мълча. Накрая попита:
А ти знаеше ли?
Подозирах. С разни обяснения.
И сега?
Не знам какво ще правиш ти. Аз ще мисля за развод.
Яна разбра още същата вечер Галя ѝ звънна. Това й бе най-краткият разговор.
Яна, знам. Няма нужда да обясняваш. На Пламен си кажи сама, това си е твоя работа. А на мен не ми звъни повече.
От другата страна на линията тишина. После едно “Гале…”, но Галя вече беше затворила.
Пламен научи на следващия ден каквото и както е станало Галя не попита, не искаше да знае. Жоро се прибра мрачен, седна във фотьойла, дълго гледа в една точка, после каза:
Пламен звъня.
Ясно, каза Галя.
Това беше всичко.
Три години брак. Двайсет години приятелство. Една малка снимка с усмивка и два дома се разпаднаха тихо, кротко… без ефекти.
Галя събираше багажа седмица по-късно. Книги, дрехи, някои кухненски джаджи, които все пак си бяха нейни. Чуваше по звука как Жоро в съседната стая мести тежестта си във фотьойла.
На вратата спря за секунда. Телефонът пак лежеше на масата.
С екрана надолу.
Галя излезе и тихо затвори вратата.
