Случайното известие
Телефонът се криеше с лице към нощното шкафче, както винаги. Калина не искаше да го докосва. Просто посегна към чашата си с вода, ръката ѝ леко отметна гладкия пластмасов ръб, и екранът проблесна сам, внезапен като случайно възпламенение, което би било по-добре да остане в мрака.
Видя само един ред. Единствен, в известие от Вайбър.
И аз ти липсвам. Прекрасно беше днес. Твоя Силв.
Калина не разбра веднага. Загледа се в думите секунда, две, три, сякаш бяха написани на чужд език и трябваше да преведе. После се обърна към спящия си съпруг. Никола бе легнал на една страна, с гръб към нея, рамото леко повдигнато, дишащ дълбоко, като човек без тайни.
Твоя Силв.
Силвия. Силвия Костова. Приятелката. Същата, която преди три месеца им помагаше да избират тапети за детската. Същата, която често пиеше чай в кухнята им. Същата, която миналата седмица ѝ се оплакваше по телефона, че не може да намери свястно момче, всички били еднакви, омръзнало ѝ било от самота.
Калина вдигна чашата, пи вода, постави я обратно. Стана от леглото тихо, толкова тихо, че дюшеме не изкърца. Излезе в коридора, при затворена врата, после на кухнята, пусна лампата над котлона не горната, а тази, дето не заслепява. Очите я боляха, макар да не знаеше дали светлината бе причината.
Седна на масата, втренчено гледаше в празния плот.
Навън бе нощ с размити жълти светлини откъм съседния панелен блок. Чайникът стоеше върху котлона от снощи, така и не сложи вода. Проста седеше.
Прекрасно беше днес.
Кога днес? В сряда Никола се прибра у дома към половин осем, каза, че останал с клиенти, че вечеряли в ресторант, бил изморен, искал да спи. Тя му стопли манджа, почти не яде. После изгледаха малко телевизия, той заспа на дивана, тя сама го покри с одеяло. Сама. С ръцете си.
Стисна ръце около ръба на масата.
Мишо спеше отвъд стената на осем, спи дълбоко, често приказва насън, неща за колички или училище. Утре трябваше рано да го води на тренировка в девет. Да купи хляб. Да се обади на майка си, която от четири дни я чака, сигурно обидена.
Животът беше прост обикновен, подреден, в тези дребни неща. Но под него явно се е гушила друга реалност. Паралелна. С други съобщения, други вечери, друга жена, подписваща се твоя.
Калина се изправи, приближи прозореца. На перваза стоеше саксия с мушкато, което не харесваше, но поливаше упорито, понеже веднъж ѝ го подари съседка. Мушкатото оживяло малко прашно, инатливо.
Дълго мисли за това мушкато. После се върна към масата.
Трябваше нещо да реши. Или нищо да не решава точно сега. Не знаеше какво е по-правилно. Вътре всичко бе тихо онази тишина преди бурята, студена, остра. Не плач, не вик само тишина с остри краища.
Остана в кухнята до четири сутринта, без да прави нищо. Просто гледаше как по двора угасват прозорци един след друг. После все пак включи чайника. Направи си чай, не го допи. Изми чашата. Върна се в спалнята. Легна до Никола, без да го докосва, гледайки тавана.
Никола спеше.
Слушаше дишането му и мислеше, че вчера този звук бе част от нощта, едно от обичайните неща като хладилника или колите долу. А сега всеки негов дъх звучеше различно. Като да го чува за първи път от години и беше нетърпимо.
Сутринта стана по-рано. Събуди Мишо, нахрани го с овесена каша яде с мърморене, защото искал филия с луканка. Направи му една. Завърза му маратонките, понеже още не можеше бързо, а нямаше време. Взе го за ръка и излязоха.
Навън бе студено, миришеше на мокър асфалт и листа. Мишо разправяше за вчерашния час по математика че учителката била несправедлива, той решил всичко, а тя не признала. Калина го слушаше, кимаше, отговаряше както може по навик. Можеше така, от години го умееше.
Навреме стигнаха тренировката. Предаде Мишо на треньора, постоя минутка до вратата, гледайки как се смее и блъска с другите обикновено осемгодишно момче с раница. После излезе навън.
Седна на пейка пред сградата. Извади телефона. Намери в контактите Силв. К.. Гледа това име. Постави обратно телефона.
Не сега.
Още не сега.
В онези първи дни размишляваше кога е започнало. Преглеждаше мислено последните месеци като стари снимки, търсейки нещо пропуснато. Ето ги тримата на рождения ден на Силвия през май. Никола се смее на нейна шега, Калина тогава мисли: колко е хубаво, че мъжът е в добри отношения с приятелката ѝ, не всеки има този късмет. Ето през уикенда Силвия им помагаше със завесите, тя и Никола говореха дълго на кухнята, докато Калина приспиваше Мишо. После попита: за какво? Никола каза: за работа, дизайнер е, разпитвах я за офиса. Калина кимна.
Разбира се.
Тя не плака. Самата тя се учуди. Чакаше сълзи, но идваше само сухота в гърлото и тежест под ребрата, сякаш бе заседнало нещо студено. Ядеше, спеше, готвеше, говореше, вдигаше телефона. Никола не забеляза нищо. Беше толкова внимателен, колкото винаги ни повече, ни по-малко. Питаше как е минал денят. Понякога я целуваше по бузата, тръгвайки за работа. Тя си подаваше бузата.
На четвъртия ден звънна Силвия.
Телефонът вибрира в джоба Калина видя името на екрана, въздухът секна за миг. После пое дъх, натисна зеления бутон и отговори с обикновен глас.
Привет, Силв!
Кали, къде се покри? Писах ти в понеделник, не отговори…
Гласът ѝ беше нормален. Топъл. С леко чувство на вина, както когато човек се притеснява, че е обидил.
Извинявай, завъртях се… Мишо нещо се разболя излъга Калина с лекота и самата се изуми колко леко лъже.
Ау, какво му е? Треска?
Не, само хрема, вече минава.
Уф, стресна ме. А слушай, вие събота свободни ли сте? Мислих, да излезем някъде, не сме се виждали от векове.
Калина гледаше стената пред себе си. На нея снимка на морето, тя и Никола шест години назад, Мишо още нямаше, двамата се смеят, вятърът им роши косите. Хубава снимка.
Събота май не става… Ще ти звънна в края на седмицата, добре ли е?
Разбира се. Добре ли си? Гласът ти…
Просто съм уморена. Всичко е наред.
Сигурна? Ако нещо звънкай, знаеш.
Знам, Силв. Благодаря.
Прекъсна разговора. Стана. Приближи снимката на стената, видя усмихнатото си лице. Свали снимката, прибра я в шкафа, затвори чекмедже.
Оная нощ, най-сетне, заплака. Тихо, в банята с пусната вода да не я чуят. Дълго, грозно, до подпухнали очи и гърло. Не плачеше заради мъжа и дори не точно за това, че той не е бил този, за когото го е смятала. Плачеше по-скоро за годините, за доверието, за себе си, която е вярвала така искрено. За глупостта на такава вяра. За това, че Мишо ще расте семейство, в което баща му лъже и може би няма да разбере или ще разбере твърде късно.
Уми се със студена вода. Погледна се в огледалото. Тридесет и осем години, ни стара, ни млада. Обикновено лице с подпухнали очи. Мислеше си, че утре на работа трябва да изглежда бодра.
И си помисли: не може просто да се остави така. Не може да им позволи да продължат, сякаш нищо не се е случило. Че има нещо, което е тяхна тайна, и тя, и Мишо са само фон. Не, не може.
Върна се в спалнята. Никола спеше. Легна до него.
Трябваше да мисли.
Следващите две седмици Калина живя на два пласта. Отвън всичко си бе по старому готвене, работа, разходки, трениране на Мишо, разговори с Никола, дори смях на смешните му шеги, защото наистина бяха смешни. Понякога се ловеше, че за миг забравя всичко живее си обикновено, и изведнъж ѝ ставаше още по-зле: това означаваше, че още може да съществува до него, все едно нищо не е различно.
А отвътре работа, тиха, методична. Не нае детектив. Наблюдаваше. Забеляза как Никола носи телефона си в другата стая. Как понякога се усмихва на дисплея, после крие телефона щом я види. Как в сряда пак се забави, пак уж вечеря с клиенти, пак не хапна от манджата.
Веднъж, докато той се къпеше, отвори неговия телефон. Знаеше кода не го сменя никога. Четири цифри, годината на раждане на Мишо. Влезе във Вайбър. Намери чата със Силвия.
Чете набързо, не всичко само за да разбере мащаба. Пет минути ѝ стигнаха. Започнало лятото. Три месеца. Докато боядисваха детската, докато Мишо тръгваше във втори клас, докато тя бе при майка си за рождения ден, а Никола каза, че има спешна работа, и тя, разбира се, повярва.
Върна телефона, отиде в кухнята, включи котлона, започна да реже лук за супата. Реже равномерно, на малки кубчета.
Никола излезе от банята по хавлия, надникна в кухнята.
О, има супа? Чудесно, много съм гладен.
След половин час ще е готова каза тя.
Гласът ѝ бе спокоен. Лукът нарязан равно. Всичко беше под контрол.
Онази нощ реши: ще има вечеря.
Не веднага, не утре. Трябваше време за подготовка не за отмъщение. Не мислеше за мъст. Просто искаше веднъж да ги види заедно, на своята маса, и да каже, каквото има да каже. Тихо. Без скандали. Разбрало е отдавна: викането само прави нея луда, а те ще се съюзят срещу лудата жена.
Обади се на Силвия в петък вечер.
Силв, звъня за събота. Помниш ли, предлагаше да се видим?
Да, да! Ще стане ли?
Реших ела у нас. Ще сготвя нещо вкусно, отдавна не сме сядали нормално с Никола.
Кратка пауза. Секунда, ама осезаема.
Чудесно. В колко?
В седем. Ще дойдеш ли?
Ще дойда. Не взимам нищо, така ли?
Нищо не трябва.
Край на разговора. Влезе в хола при Никола, той гледаше мач.
Поканих Силвия за събота. Ще вечеряме тримата не сме се събирали отдавна.
Никола обърна глава. През лицето му пробяга нещо, мигновено, неуловимо.
Добре каза той. Добра идея.
И аз така мисля отговори Калина, връщайки се в кухнята.
Знаеше, че сигурно ще си пишат веднага, ще уточнят да са предпазливи, да са просто приятели. Не я плашеше. Не искаше спектакъл. Мишо щеше да е при баба си събота, всичко бе уредено. Вечерята щеше да е тиха.
Цяла седмица мисли какво да готви. Това бе важно не за да впечатли, а просто защото ръцете ѝ трябваха да са заети. Реши: печено пиле с розмарин и картофи, салата с рукола и круша (любимата на Силвия), ябълков пай, който прави най-добре на света. Да е хубаво красива маса, чиста покривка, цветя в новата ваза.
В събота остави Мишо на майка си още по обяд. Мама, както винаги, разпитваше дали всичко е наред Калина каза, че просто е недоспала. Целуна Мишо, който вече беше потънал в телевизора, и се прибра.
Вкъщи беше тихо. Никола го нямаше цял ден, каза, че пазарува. Върна се към три, донесе вино хубаво, скъпо, тя запомни марката.
За вечерята каза, надявам се да е хубаво.
Чудесна идея отговори тя.
Бе леко напрегнат, виждаше го движеше се по-бързо, два пъти проверява телефона, застана с него пред отворения хладилник, после се съвзе и седна с вестник на масата.
Тя готовеше. Миеше пилето, търкаше подправки, режеше картофи, правеше дресинг за салата. Мирис на розмарин и чесън изпълн и кухнята, топло и домашно. Открехна прозореца от улицата влезе мирис на есен.
В шест подреди масата. Три чинии, три чаши. Свещи не запали щеше да е коварно, а не искаше да бъде зла. Само подредена маса и свежи цветя от пазара.
В точен седем се звънна.
Силвия пристигна в ново тъмно палто, с прическа. Лек парфюм, който Калина знаеше отлично. Донесе кутия бонбони въпреки че не беше нужно.
Много ти е хубаво тук, каза Силвия усмихната, събувайки обувките. Ухае вълшебно.
Добре дошла отвърна Калина. И наистина го мислеше странна, пречупена искреност.
Никола излезе, поздравиха се, целунаха се по буза. Обичайно. Умееха да се преструват.
Седнаха на масата.
Първият половин час разговор за глупости. Силвия разказва за нов проект, офис в Надежда, клиенти искат златисти дръжки по шкафа. Никола се смее, разказва за своите клиенти. Калина седи, слуша, отвреме навреме казва нещо, налива вино.
Навън вече е тъмно. Пуска лампа над масата. Толкова уютно, че боли.
Изчака ги да изпият втори бокал. Насред тишината, докато разсипваха салата, каза с равен глас:
Искам нещо да кажа. Моля, слушайте.
Погледнаха я. Силвия с вилица в ръка. Никола с чаша, застинал.
Знам за всичко. От юли. Четох чата ви, Никола. Знам всичко, което трябва да зная.
Тишина. Чуваше се тиктакането на часовника.
Никола проговори пръв. Гласът му бе странен, свит.
Калина…
Изчакай каза тя. Не съм тук да крещя. Искам да ви кажа всичко на двама ви защото и двамата сте тук и двамата трябва да чуете. Това е разликата.
Погледна към Силвия. Тя гледаше към покривката, бузите ѝ почервенели, пръстите стискат вилицата.
Силв, в този дом си идвала двеста пъти. Знаеше всичко. Дори когато ми е било зле, седеше с мен. На раждането на Мишо чака три часа пред болницата. Казвам го не да се срамуваш, а просто да знаеш, че помня. Не съм забравила.
Най-после Силвия вдигна очи. В тях нещо мокро и безпомощно.
Кали, аз….
Не сега тихо я прекъсна Калина.
Обърна се към Никола.
Дванайсет години сме заедно. Сега няма да броя грешките, няма да питам кога реши, че имаш право. Това е дълъг разговор. Днес исках само да седнем тримата и да кажа истината, защото си мислехте, че не зная. Но знам. Това е разликата.
Никола сложи чашата, много внимателно, сякаш се страхува да не я строши.
Калина, не е така просто. Трябва да говорим наистина, не тук…
Знам, че трябва. Ще поговорим но не днес.
Става. Вдига чашата си, допива. Оставя чашата.
Сега искам да изядете пилето. Страхотно се получи. После си тръгнете и двамата. Мишо е у мама, ще кажа, че остава там. Имам да правя неща.
Никой не мръдва.
Никола я гледа разтърсен, неразпознато изражение не вина, а обърканост, очаквал е вик, а получава мълчание.
Силвия прошепна, гласът ѝ трепери:
Кали, прости ми…
Калина гледа това лице, познато от петнадесет години. Разтеклата спирала, парфюмът, който сама бе препоръчала преди година.
Не знам, Силв най-сетне казва. Може би някой ден. Не и сега.
Излиза. Влиза в спалнята, затваря вратата. Сяда на леглото. Чува тихи думи и преместващи се столове в кухнята. После входната врата хлопва веднъж, после пак.
Тихо е.
Седи, слуша тишината. Мирише на пилешко с розмарин и леко на парфюм, избледняващ. На масата три чинии, една почти недокосната.
Колко време минава, не знае. Става, излиза, подрежда масата, увива останалото пиле във фолио, прибира в хладилника. Измива чиниите. Забърсва масата. Изхвърля трохите.
После сяда на стола насред чистата кухня.
Ето, това е. Малко изглежда за толкова много. Това е цената на дванайсет години и най-добра приятелка, и цял живот. Празна маса и мирис на сапун.
Звъни на майка си.
Мамо, може ли Мишо да остане при теб до неделя?
Разбира се. Вече спи. Кали, нещо случи ли се?
Да. Ще разкажа, но не сега.
Ела сама, не спя още.
Не, мамо. Ще си остана у нас. Имам нужда.
Майка ѝ не настоява. Никога не настоява.
Ядеш ли нещо?
Ядох. Страхотно готвих днес. Пилето стана чудесно.
Чудесно е, казва майка ѝ. А това чудесно е удря най-силно тази вечер.
Калина прекъсва разговора и плаче. Не в банята, не с потиснат звук просто седи в кухнята и плаче, без срам. Дълго. После спира. Издухва носа си. Умива се над мивката.
Навън градът, жълти лампи, ноемврийска събота. Някъде Никола и Силвия, може би на улицата под блока. Какво си говорят, не я интересува вече.
Не мисли за бъдещето. Днес е достатъчно, че издържа вечерта, не се прекърши, не изкрещя. Каза каквото трябваше.
Никола се връща в един след полунощ.
Тя не спи, лежи в тъмното, чува как влиза, как се събува, отива на кухнята, сипва си вода. После стои на вратата на спалнята. Мълчание.
Тихо отваря.
Не спиш, казва, не пита.
Не.
Сяда от своята страна на леглото. Мълчи.
Калина, не знам откъде да започна.
Тогава не започвай днес казва тя. Спи. Утре ще говорим.
Не искаш ли…
Никола, сега е нощ. Уморена съм. Утре.
Той ляга. Лежи с лице към стената. Тя не го докосва. Те са двама непознати, вкарани от навик в общо легло.
Сутринта тя става първа. Докато Никола спи, събира малка чанта. Не да си тръгне завинаги няколко неща, паспорт, документи, карта, малко дрехи. Снимката на Мишо от нощното шкафче.
Оставя чантата при входа.
Вари кафе. Чака да излезе Никола.
Той вижда чантата. Спира.
Тръгваш ли си?
Отивам при мама с Мишо. Имаме да говорим, но първо искам да съм отделно. За няколко дни.
Гледа я. След това чантата.
Калина, искам да ти обясня.
Слушам.
Мълчи. Тя пие кафе, поглежда го над чашата.
Не знам как стана. Не съм го планирал…
Никой не планира, Никола. Не става така животът.
Искаш ли развод?
Думата тежи във въздуха. Тя не отмества поглед.
Не знам още. Имам нужда от време да разбера. Но знам, че тук не мога да остана и да се правя, че всичко е нормално. Разбираш, нали?
Той кима. Тежко, без облекчение.
Мишо…
С Мишо всичко ще е наред. Това си е наш въпрос, не за него. Ще се погрижа.
Допива кафето. Измива чашата. Взема чантата.
Ще ти звънна.
Излиза.
На стълбището е хладно, мирише на старо дърво и сутрешна закуска. Спуска се надолу, брои стъпалата. Дванайсет етажа, апартамента е на шести, знае го наизуст, но днес брой като за първи път.
Излиза навън.
Въздухът е влажен и студен, по асфалта мокър лист. Дворник с оранжев елек търкаля листата в купчинки. Небето сиво, безслънчево, типичен ноември. Калина стои на външните стъпала и вдишва и ѝ просветлява. Просто защото е жива, тук, не се крие.
Мисли за Мишо как ще се събуди у баба, ще поиска палачинки, ще ги получи. Как той не знае какво се случва и е по-добре така. Той е на осем. Да има своите тренировки и несправедливата учителка. Всичко останало тя ще измисли.
Не знае как ще бъде. Развод ли, нещо друго ще види тепърва. Не знае дали някога ще прости на Силвия. Това ѝ се струва още по-трудно с приятелка е по-жестоко, отколкото с мъж. Но днес е тук, със себе си, с чантата в ръка, и няколко пресечки по-надолу момчето ѝ я чака с палачинки. Тръгва.
Просто тръгва.
Майка ѝ отваря без думи. Вижда чантата, вижда лицето разбира всичко, казва само:
Отивай да се измиеш, аз ще сложа чайника.
Мишо изскача бос, с рошава коса:
Мамо! Защо дойде? Нали каза, че няма да идваш?
Зажалях за теб казва Калина, притиска го силно, зарови нос в темето му. Мирише на детски шампоан и сън.
Щекотиш! смее се той и избягва обратно да гледа анимация.
Тя го изпраща с поглед.
После влиза в кухнята. Мама вече дрънчи с чашки. Мъничка кухня, старите завески с маргаритки, хладилникът с магнити един от тях направен от Мишо в детската градина, крив и обичан. Тази познатост кара очите ѝ да се пълнят.
Не плаче.
Мама слага чашата пред нея, сяда срещу.
Ще разкажеш?
Ще. Само не сега. Трябва ми малко въздух.
Никола ли е?
Да.
Кима. Не пита първо.
Ще поостанеш ли тук?
Колкото трябва, толкова.
Това е всичко, което ѝ трябва.
Започва живот без име. Не временен, макар така да прилича. Не нов, макар постепенно да става. Просто живот, ден по ден.
С Никола разговарят. Не веднъж, няколко пъти. Тежки разговори, без крясък държи се да не вика, трудно е, но издържа. Той говори различни неща че не е разбирал, че не знае как да излезе. Жал му е. Мисли за Мишо. Не знае кое е правилно.
Тя слуша. Отговаря. Не прощава, не се проклина.
Въпросът за развода се точи дълго, бавно, както всичко сериозно. Има документи, адвокат, разговор за апартамента и къде ще живее Мишо. Процес, тягостен и грозен, както всеки такъв. Но върви напред.
Силвия не звъни седмици. После праща съобщение: Тук съм, ако трябва. Калина го чете, не отговаря не защото иска да накаже, а защото не знае какво още може да рече. Това иска време повече, отколкото има сега.
Към края на ноември взимаше Мишо от тренировка. Първият сняг дребен, несигурен, таеше, преди да падне. Мишо изтича, зяпна нагоре, глътна една снежинка.
Сняг! Мамо, виж!
Поглежда нагоре. Снежинките хвърчат в тъмното небе, или обратно, тя обърква посоката, така е в сънищата. Една капна на бузата ѝ, стопи се.
Виждам.
Ще правим снежен човек?
Като натрупа хубаво.
Еее!
Хайде, ще изстинеш.
Държи го за ръка в ръкавичка с нарисувана количка. Вървят, снегът пращи от уличните лампи, Мишо говори с нея за някакъв си снежен човек, който в класа бил по-голям от самото момче.
Върви и го държи.
Боли. Това не преминава и не бива да премине току така. Дванайсет години няма да изчезнат от един ноември. Но с болката има нещо още още не може да го нарече, но е като въздуха. Като да вървиш сама, сама решаваш.
Не знае дали е постъпила правилно. По-точно, знае, но дали ще стане по-леко е различен въпрос. Научава го сега, на трийсет и осем, в първия сняг.
След седмица попада на обява двустаен апартамент под наем на четвърти етаж, изглед към вътрешния двор. Хазяите възрастна двойка, кротки и без разпити. Калина разгледа тихи, празни стаи, малка кухня със слънце, детската с гледка към дървета.
Ще вземете ли? пита мъжът.
Ще я взема казва тя.
Преместването трае ден. Съседите помагат с мебели, не отказват. Никола докарва багажа на Мишо, подрежда мълчаливо кашоните.
Добър апартамент, казва.
Да съгласява се тя.
Вратата. Поглежда я на прага.
Кали, много съжалявам.
Тя го гледа човекът, когото знае от години. Отпаднал, по-стар. Съвсем обикновен.
Знам. Върви, Никола.
Той тръгва.
Затваря след него. Обляга се на вратата. После разопаковане.
Вечерта Мишо пристига, веднага в смахнатата си стая, оценява гледката, казва, че иска да лежи по корем на перваза и да гледа котките. Калина му казва, че е тясно. Той: Аз съм малък, ще се побера. Засмива се.
Смее се неочаквано сякаш нещо се разпуска вътре. Мишо я гледа с изненада:
Защо се смееш?
Нищо. Ще вечеряме, купих кнедли.
Кнедли! вече бяга в кухнята.
Палва лампата, слага тенджера с вода. Намира солта. Новата кухня ухае на панелен мирис и чужда боя, но тези миризми ще си отидат, когато у дома започне да се готви.
Водата кипва, сипва кнедли.
Мишо седи и драска нещо има домашна по рисуване, сетил се в последния момент.
Мамо, а снежен човек наистина ще направим ли?
Ще го направим. Снегът като натрупа, ще слезем.
Обещаваш ли?
Обещавам.
Кима, доволен, драска нататък.
Навън вече вали едър, истински сняг не онзи първи страхлив, а гъст, зимен. Лепва по дърветата, по перваза, по купчината отпред. Градът се смири, побеля, стори се малко по-добър.
Калина е до котлона, бърка кнедлите, не мисли за нищо конкретно. Просто стои, слуша тихото мърморене на Мишо и гледа снега по прозореца.
Какво ще бъде не знае.
Знае само, че утре ще стане рано, ще стегне Мишо за училище, ще купи хляб, ще се обади на мама, дето не ѝ е звъняла три дни. Вечерта може би ще разопакова още кашони. А може и не не е страшно, те не бягат.
Ще боли знае го. Боли нощем, понякога денем, изведнъж. Паметта хвърля парчета парфюм, глас, снимка, истинска радост. Това няма да мине бързо, тя и не чака.
Но кнедлите са готови. Мишо я гледа с нетърпение.
Готово, сервирам казва тя.
