8 април
Дневник на Яна
Днес преживях ден, който ще помня дълго, макар и не с радост. Сутринта започна с обичайното препускане през сватбени списания, разпилени из цялата трапезария. Прелиствам ги една след друга рокли, прически, украси и се улавям, че се увличам по всяка дантела, всяка бродерия, всеки ефирен воал. Спирам се пред снимки на снежнобели рокли и се виждам как вървя по пътеката към младоженеца, към онзи огромен миг. Сърцето ми се затопляше при мисълта, че всички ще са вперили поглед в мен, горда и развълнувана.
Страхотна е прошепнах на глас, заглеждайки се в една приказна рокля с разкошна пола и тънки презрамки. Направо като из филм на Емил Чолаков
Но това усещане бързо се разсея. Леко въздъхнах, оставих списанието настрана и се отправих към огледалото до антрето красиво, в дървена резбована рамка, истинска семейна реликва. Застанах отстрани, наклоних глава, сякаш ме преценява някой друг. Идеалната картинка от списанията някак не пасваше на отражението ми.
Жалко, няма да ми отива изрекох по-сигурно, сякаш приемах неизбежното. Фигурата ме предаде.
Завъртях се още веднъж и в мислите ми образът с балната пола и корсета се изпари моментално.
Трябва ми нещо семпло, разсъждавах на глас, все едно спорих с някой невидим съветник. Обемните поли не стават, изглеждам сякаш ще излитам. А искам нещо по-особено, не обикновено. В крайна сметка, не се женя всеки ден
Разтърках челото си с длан, усещайки как леко се разтрепервам. Толкова много варианти, толкова много красиви идеи, а никоя не е за мен. Погледнах суетливо към разхвърляните каталози: още ли ще прехвърлям страници в надежда, че ще намеря “моята” рокля?
Спешно ми трябва с кого да поговоря промърморих, сядайки на ръба на стола. Иначе ще откача с тази организация
Звукът от затръшване на входната врата, рязко наруши тишината в нашия апартамент в центъра на Пловдив. Изпуснах списанието и застинах. Кои може да е? Баща ми и Владислав годеникът ми. Но уж и двамата са заети татко е на среща с клиенти, а Владо сутринта каза, че има професионален ангажимент.
Затаих дъх и се заслушах. Не обичам непредвидени изненади сигурно от мама ми е останало това подозрение към всичко. Опитах се много тихо да стигна до стълбите към първия етаж. Откъдето можех да изгледам коридора и входната врата през дървените парапети. В есенната светлина видях Владислав събуваше обувките си, леко подхвърляше чантата и си тананикаше някаква мелодия.
Владо? прошепнах учудено. Защо е тук? Сигурно… някаква изненада?
Тогава чух как шепне на някого по телефона гласът му стана топъл, неузнаваем:
Стискай още малко, Люба. Скоро всичко ще свърши изпълня с моята част от уговорката и сме заедно.
Заледих се отвътре. Каква уговорка? Коя е тази Люба? Задържах дъха си и останах застопорена до парапета.
Колко още? чу се Люба от другата страна. Владо продължи още половин година, след месец е сватбата, после ще изтраем няколко месеца семеен живот думите му сякаш му горчаха в устата.
Не вярвах на ушите си. Сватбата ни част от някакъв договор? И му плащат за това? Просто събира шапката и си тръгва след шест месеца?
Опрях се на касата. В главата ми крещеше: измама, измама! Трябваше да чуя всичко
Владо седна удобно в хола, затънал в разговора със своята Люба. Не подозираше, че стоя зад ъгъла. Говореше тихо, почти мило:
Само заради теб се забърках в това. Ти искаш жилище в центъра, хубави дрехи, бижута Е, нали знаеш, като помощник никога няма да спестя такива пари. След шест месеца всичко това ще е зад гърба ми.
Не издържах повече. Слязох по стълбите, сякаш газех през лед. Краката ми се подкосиха, но не се спрях.
Не, Люба, вие ще сте заедно много по-рано изрекох ясно, вече на четири крачки от него.
Владо подскочи, затаи дъх, телефонът гръмко тупна на паркета.
Яниче? За какво говориш, мила? заекна. Протегна ръка към мен, но отстъпих. Гласът ми беше леден, а аз вътре треперех и едва се сдържах да не избухна.
Наистина ли смяташ, че съм глуха? Всичко чух как мърмориш и се глезиш на другата Гнусно ми стана!
Той беше пребледнял, виси над телефона като давещ се. Опита се да измъкне нещо че бъркам, че нищо не разбирам
Не ме лъжи! срязах го, неприятно ми беше дори да го гледам Да не е тази Люба същата, за която ми говореше, че ти е сестра?
Не можеше вече да увърта.
Искаш цялата истина? остро, със студен подигравателен смях. Ти сериозно ли си мислиш, че щях да те погледна изобщо, ако баща ти не беше предложил сделка? Карам те по срещи, правя се на идеален, а накрая ми превеждат супер пари. Хем лесно, хем двойна надница.
Думите му бодяха по-болезнено от шамар. Като че ли цял живот съм била само реквизит в чужд сценарий.
Значи всичко е заради парите едва промълвих.
Не си ли се виждала скоро? Огледай се. усмивката му беше груба, гадна.
Като нож в сърцето. Стиснах юмруци да не заплача, погълната от ярост и обида. Отчаянието и унижението бяха толкова силни, че събрах цялата останала воля:
Махай се! Ще ти пратя нещата с куриер! Вън!
Тръгна бавно, без сянка на съжаление, без да се забави и за миг. Затвори вратата и в блока настъпи гробна тишина.
Докато слиза по стълбите, сигурно вече е мислил как ще се оправдава пред баща ми Петър Христов. Знае, че татко не прощава такова нещо. Но явно вече държи парите немалка сума Мисълта за левчетата сигурно го крепи.
В стаята си аз, обаче, със затреперени ръце разтърсих телефона, за да набирам татко. Задавах си само един въпрос: как можа, как можа?! Защо трябваше да организира цялата ми съдба с фалшив годеник?
Тате! Как можа да направиш това с мен? почти виках в слушалката, не давайки му да се оправдава. Всички думи, обиди, разочарования бликнаха на куп.
Вече никога! Никога не се меси в личния ми живот! само това можех да кажа. Натиснах “край”, хвърлих телефона в дивана и се разплаках. Така не съм се чувствала от дете предадена, сама, объркана.
Сълзите потекоха не само заради Владо. Въобще давно имам проблем със себе си, с начина, по който се виждам. От ранна възраст се взирам в огледалото, откривам все недостатъци. Все не съм достатъчно стройна, лицето ми не е като по списанията Все мислех: ако бях по-красива, може би щях да имам повече любов, повече одобрение. Тези мисли ме ядоха отвътре, макар всички да повтаряха, че съм чаровна и умна.
Мама Капка. Само тя настояваше името ѝ винаги да звучи наистина нежно Капка Христова, абсолютната дама. В младостта си е била голяма хубавица тъмна коса, бляскави очи, съвършени скули. Но една неудачна операция за малка корекция на носа преобърна живота ѝ. Възстановяване след възстановяване, разочарование след разочарование. С времето се отдалечи от всички и най-накрая напусна изпари се, оставяйки само бележка на татко: Не мога повече. Прости.
Израснах при татко, гледах старите черно-бели снимки на мама със завистлива тъга, сравнявах се все не бях като нея. Капка имаше онази елегантност, която аз нямах. Моята коса цъфваше, бузите ми бяха закръглени, но не като по филмите. Несигурността ми се предаде в училище, после в университета, после в приятелствата. Момчетата рядко ме забелязваха мислех, че е заради външния ми вид, не се и опитвах да се отворя напълно.
Докато не се появи Владислав искрен, внимателен, все на точното място. Гледаше ме така, сякаш съм най-специална. Поднасяше цветя, водеше ме на театър, помнеше рождената дата на зайчето ми от детството Покрай него оживях, започнах да вярвам, че мога да бъда щастлива и обичана макар и не перфектна.
Светът ми рухна за минути. Неговите думи ме разрушиха до основи, а най-лошото татко стоеше зад всичко. Може би съм наивна, че съм вярвала в любовта толкова дълго.
***
Днес, месеци по-късно, стоя пред огледалото в малка пробна на булчински салон до Стария град не съм екзалтирана, както се очаква, а някак сигурна и спокойна. Бялата рокля ме обгръща меко, скромно, точно такава, каквато избрах аз. В очите ми вече няма търсене на недостатъци или отчаяние днес съм просто Яна, мирна и зряла със себе си.
Час по-късно крача към залата за гражданския ритуал, между строени близки и роднини. Голяма част от гостите ме гледат с изненада няма нито театрална възбуда в погледа ми, нито нервност. Стъпвам сигурно, високо вдигнала глава, а на края ме чака Мартин мълчалив, сериозен, уравновесен човек. В очите му няма пламъка на кино-романтика, но има внимание и уважение. И за пръв път това ми беше достатъчно.
Припомних си разговора с татко преди време:
Тати, ще приема предложението на Мартин. казах му, почти делово.
Той ме погледна стъписан:
Сигурна ли си? Това си е тежко решение.
Сигурна съм. Писна ми да чакам любов, която не се знае дали ще дойде. Искам стабилност и добро отношение. И това е мой избор.
В момента, в който дам ръка на Мартин, знам, че правя правилното не избирам приказка, но избирам смисленото. Любовта, която хората изживяват по филмите, е само една страна. Аз съм тук и сега спокойна, пораснала, готова да създам нещо истинско със своя съотборник, не идеализиран рицар.
Може би някога ще напиша: Живяха дълго и щастливо. Но днес днес просто се приемам такава, каквато съм, и започвам новата си история.
