Ключовете
Обичам го! А ти почваш с разни глупости! Не искам да слушам! Просто ми завиждаш и затова се мешаш, без да те питат! Остави ме на мира! По-добре се погрижи за себе си!
Мариела не просто викаше тя рева така, че дори глухият съсед чичо Слави, който ровеше под Москвича си до гаража, се обърна и наостри ухо. Ако дядо Слави се интересуваше, значи положението бе неспасяемо Мариела пак бе в стихията си.
Поводи, както сама смяташе, имаше с гюле Особено когато беше влюбена. Туй състояние ѝ беше като основно жизнено гориво ако и за ден ѝ изчезнеше въздуха, ставаше раздразнителна и разсеяна като носорог в купа с яйчица. Майка ѝ вече не бе сред живите, а сестра ѝ, Десислава, категорично отказваше да я разбира.
Без тази прелестна вътрешна буря Мариела не живееше, а просто си клечеше с клюмнал поглед. Мислите ѝ са като банички от пощата все някъде другаде се разнасят, а колегите я зяпат притеснено:
Мариелче, не ти ли трябва нещо за нервите? Трудна си за изтраяване
Тогава Мариела стискаше устни, скърцаше със зъби и мислено проклинаше тези странни жени, дето се мислеха за върха!
Виж ги тях: жилище, съпруг, дечица и всичко наред! А тя? Хем жилище, хем мъж никакви! Син има, ама не е като племената. Пламен нейният ами меко казано не беше златен наследник. Даже и до братовчедите, деца на Деси, изоставаше сериозно. Големият, Сашко, рита футбол, учи за медал истински златен син! А малката, Вики, свирка и танцува в ансамбъла, отвън само за конкурси и фестивали ходи. За десет години беше видяла повече от лелка си Мариела през целия си живот.
И това също беше горчиво! Какво лошо имаше в нея? В детството и тя ходеше из всякакви кръжоци, ама все си сменяше интересите. Сърце не лъже! Щом ѝ писнеше, ставаше и търсеше нещо ново.
Така живееше по вътрешния си глас, защото само ти си си шеф и нищо на тепсия няма да ти донесат: Заповядай, Мариелке, всичко за теб не ни е жал!
Тази истина я научи рано. Гледаше Деси как брули с учебниците, а тя се ухилваше, готвейки се за дискотека:
Огледай се, Десе кой ще те вземе, като знаеш всичко? Нали баба казваше жената не трябва да е по-умна от мъжа! Не те гледат момчетата!
Ами да не ме гледат! Не ми трябват сега! И баба не го казваше така, не помниш
Как бе? Така си беше!
Грешиш. Тя само каза, че умната жена не се фука с акъла пред мъж, ако го обича Различно е, нали?
Айде пак ми въртиш главата! Вместо това я ми помогни с прическата, че Пешо ме чака, бе!
Мариела хукваше към среща, а Деси се сгушваше в дивана с поредната книга. Два часа покой вкъщи истински празник.
Обичаше си Деси как иначе! Нямаха други, а хич не им се прибираше чужди хора в семейството. Деси познаваше Мариела като петте си пръста не беше зла. По-разпиляна, несигурна във всичко, но сърце имаше за десетима! Така стана и с уличните животни прибра три: два котарака и една кучка, всички маранки. Родителите мислеха, че ще напълни жилището с добитък, ако не я спрат, но тя се закле няма повече! И сама се грижеше, никога не мрънка.
Мариелче, мамо вика иди при баба, да ѝ помогнеш.
Ходи ти! Имам си работа!
Каква пък работа?
Е, важно е! Барсчо нещо криви лапа. Трябва на ветеринар да го закарам.
Лапата вече седмица е така!
И какво! Това не е причина да жертвам котарака за бабината чистота! Котаракът и себе си не може да гледа!
Двете се поскарваха, всяка си тръгваше в своята посока Деси помагаше на баба, Мариела обличаше най-новата си блуза и излизаше с Пешо, а Барсчо оставаше извинението да не мете чуждия прах.
Завършиха училище различно Деси с отличие, Мариела с едно е, карай да върви.
Професия? Мариела се виждаше сладкар от дете. Тя не ядеше толкова, по-скоро разглеждаше пирожки и торти зад витрината. После лепеше пластилинови розички за сестра си, а сладкото раздаваше щедро.
След това сестрите пак поеха по свой път.
Деси се нанесе при болната баба до университета ѝ беше най-близо, удобство за всички. Като тръгна дума за наследство, никой не протестира баба ясно обяви: Мариелке, ти да си в дядовата стая в панелката, на Деси апартамента. Ти си заслужи, дъще!.
Първородния правнук баба видя, подържа го на ръце и почина едва след като Сашко стана на две години. Бореше се със зъби и нокти да проходи пак, но сърцето не устоя.
Родителите на двете сестри не се бъркаха сметнаха, че е справедливо. Мариела също не възразяваше беше потънала във въртопа на нова любов.
Само че туй любов беше малко силна дума. Мариела се раздаваше търчеше, готвеше, чистеше, а любимият ѝ Иван повече гледаше през прозореца, отколкото нея:
Аз съм стар ерген, Мариелче. Трудно ми е въздъхваше той театрално.
Моли я за поредното почистване, а после нарежда:
Изкуството иска жертви, Мариел! А моето изкуство е твоя подреден хол!
И Мариела се предаваше, дори кривата ѝ физиономия, нарисувана от Иван, ѝ беше като медал. Никой не беше я рисувал преди стимул, че все пак значи нещо за някого.
Този портрет ѝ го дадоха при новината, че ще има дете. Мечтаеше слънчево ѝ е, ляга с облаци от блаженство. Само че Иван побесня абе, какво дете, бе!?
Раздялата беше банална. Мариела се разпиля на сто и една парченца. Изтри сълзите, поиска портрета за спомен и после го накъса на парцали:
Аз пак ще имам! Ти няма!
Какво е станало с Иван не знае, не иска и да знае. Родиха ѝ се грижи до капак. Синът Пламен се появи уж чудо, а в крайна сметка търсеше черти от баща си и не намери нищо. Пламен си беше спокойно врабче, шах си играеше, топка риташе. Сам откри шахматния клуб, а на въпросите какво му харесва толкова отговаряше със загадъчно мълчание.
Скучно ли му е? Ни най-малко! Шахът му приличаше на някакво красиво хоро. Тайно, като не го виждаше майка му, въртеше се из стаята и си въобразяваше музика.
Танци не са работа за мъже! караше се Мариела. Стига си се въртял!
Единствената, която го разбираше, бе Вики неговата братовчедка. Роднинските циркове между майка и леля ѝ бяха пълна загадка, но баба твърдеше: родата е родата, като суджук никога не го изхвърляш напълно. Пламен пък обичаше Вики тя го слушаше и му казваше:
Ти чуваш ли тази музика?
Много тиха но красива!
Понякога пърхаха двамата в стаята като пилета на ток.
Нооо детското приятелство често зависи от настроенията на големите. А Мариела беше като буря с пет прогнози на ден щом се скарат с Деси, веднага забраняваше на Пламен да вижда братовчедите си.
Пламен протестираше с възможно най-детски оръжия правеше стачки, не ядеше, докато майка му не изпъшка:
Айде прави каквото искаш! До тук с мрънкането!
Дълго не знаеше защо се карат майка му и леля му. След раждането му Деси ѝ помагаше, но като Мариела разбра за наследството, се разсърди:
Това е несправедливо! И аз съм внучка!
Мариела, не съм го искала! Хайде да я продадем апартамента и да си разделим парите! Не искам кавги!
Не ми трябват подаяния! Баба винаги теб обичаше повече! На теб всичко! На мен нищо!
Огорчението си направи гнездо между тях. От страната на Мариела беше като горски капан, от страната на Деси нещичко нездраво, което можеше да се раздуха за секунда.
После си отидоха и родителите… Един след друг за една година. Вълната отчаяние заля сестрите.
Деси, как можа така? Толкова млади бяха!
Мариела Съдбата не пита, кога ще дойде. Здравето е единственото, което не можеш винаги да задържиш. Каквото можахме направихме. Останалото не ни е във властта…
Ти си права! Животът не раздава справедливост.
Отказ на Деси да приеме още наследство да даде на сестра си малко мир. Мариела се зае с документи за родителския апартамент.
Мислех, че ще го грабнеш и него
Защо мислиш така? Да не сме непознати?
Не знам може би сме семейство, ама все не се разбираме.
Мария, това ли е най-важното?
Как да не е! Ако не се разбирате, за какво сте заедно?
Може пък да се пробваш да разбереш. Нищо не идва даром
Я не ми прави психологии! Ти имаш дом, мъж, деца! Аз съм сама! Сега и Пламен при тебе повече време стои, отколкото у нас!
Защото му е спокойно у нас.
Ето! А после ме наричаш лоша майка! Какво толкова съм ти сторила?!
Мариела, не крещи! Кога съм казвала такова нещо?
Откакто свят светува! Децата ти блестящи, аз съм мъка, и Пламчо ми не е като вашите деца!
Боже, Мариела! Само какви ги редиш
Сергей мъжът на Деси пристигна, намери жена си разревана.
Защо така се държи сестра ти? Защо?
Някои хора характерът ги пази въздъхна той. Дано съдбата не я счупи.
Деси избърса сълзите и с иронична усмивка:
Да не казвай така! Каквото и да стане, пак ме боли за нея нали е сестра ми! А кой ще я обича, ако не аз? Пламен ми е още малък
По-добре лош мир, отколкото добра кавга. Деси правеше всичко, за да не се скъса тънката връзка между двете. Макар и опърпана и изплетена от нерви, но я имаше все пак.
Мъжете в живота на Мариела се сменяха като годишни времена идват, заминават Всички ѝ казваха едно и също:
Мариелке, не взимай нещата насериозно! Свободни души сме!
Официалните отношения без ангажимент ѝ се връзваха все по-малко, но Мариела не спираше да опитва печеше шарани, връзваше кукички, дори стрелба опита ключовете за щастието държеше все напред към някой, ама никой май не ги искаше.
Пламен през тия романси пребиваваше основно при леля си. Деси и Сергей го гледаха като роден син. В стаята на Сашко две легла на етажи, на компютрите двамата момци играеха заедно и викат да се чува в коридора:
Вики! Няма шанс! Играй с нас в екип, сама си като буря!
Деси докладваше на Мариела как се справя син ѝ:
Талант си е! Мисля да го преместя в математическата гимназия!
Така ми е удобно, че е със Сашко! Има с кой да върви, и ти го гледаш!
Пламен трудно пътува, изморява се ако иска нека поживее у нас.
Благодаря! Появи се Кирил фантастичен! Приема Пламен като свой, иска цялата фамилия една!
Предложение направи ли ти?
Не, ама всичко върви натам! Не ми се бъркайте, моля! Дайте ми този шанс!
Ще видим
Деси го приемаше с резерва Кирил ѝ се струваше сух и надменен, шегите му бяха като леко пресолена баница не знаеш дали да се засмееш или да се оскубеш.
Кирил започна да иска от Мариела да продава апартамента, случайно Деси разбра за това. Върна се от работа, вижда обувките на двете момчета, изцапани като прасета върху килима.
Момчета! Това какво е, бе! Кой е вкъщи?!
Вики, появила се на мига от стаята на момчетата, хрипливо прошепна:
Мамо, само не се тревожи Пламен е вътре, сложихме лед, ама май не помага
Пламен беше на горното легло с лед на бузата.
Пламчо, какво стана?
Нищо
Когато дете казва нищо, значи има сериозен трус. Деси се качи при него и го прегърна.
Слез долу, да си поговорим Моля те
Не искам!
Като майка-скала, Деси даде команда другите да подреждат продукти в кухнята и пак отиде при Пламен с домашни дрехи.
Кирил ли беше?
Пламен ревеше, стиснат в нейните ръце. За пръв път беше ударен от възрастен мъж и защо? Застъпил се за майка си, а новият я дърпал, ръмжал:
Ти на кого ще се правиш на мъж, бе! Я мълчи, да не!
Пламен разбра този човек не обича майка му, а има интереси.
После Деси звънна на сестра си нямаше отговор. Срещна се с Мариела във входа, тя ревеше, току-що Кирил си е тръгнал с гръм и трясък.
Ти нормална ли си? Обичаш тип, който удря детето ти?! Къде ти е сивото мозъче?! Пламен ти е всичко!
Отдавна си го взела! Той не живее при мен! Ти взе всичко!
Какво всичко?!
Живота ми Ключовете ми!
Какви ключове?
Тук Деси спря, осъзна. Стоим си, ругаем се, крещим на цял вход така ли биха искали нашите? Това ли ни научиха? Не!
Гласът ѝ стана по-тих:
Какви ключове, Мариела? Какво имаш предвид?
Ключовете за щастието Ти ги имаш! Аз не!
Деси най-после разбра сестра си. Прегърна я силно, почти като майка:
Ела тук! Ох, Мариелке така да те гледам
Глупава съм, нали? изхълца Мариела.
Не! Просто много чувствителна си, Мариелке. И нямаш насищане на любов. Но да сравняваш дете с мъж не мога. Ключове не съм ти вземала! Моите едва ги държа. Разлика между нас има ти все искаш някой да ти отключи щастието, аз ги пазя за себе си.
Коя е по-правилна?
Не знам животът ще покаже.
Аз не съм нужна никому Как така да продължа?
Нужна си ми! На Пламчо си нужна! Това не стига ли?
Не знам
Почни с това. Другото ще дойде.
А ако не дойде?
Значи опитваш да отключиш грешната врата. Останалата ще остане затворена завинаги. Искаш ли да си седиш винаги в коридора?
Не!
Браво! Ще отидеш ли при сина си?
Той няма да ми прости
Пламен знае повече от теб за живота. Но труден разговор ви чака.
Усещам
Запретвай ръкави! Ти майка ли си, или чужда леля?!
Деси!
Какво Деси!? Хайде, марш в колата! Сергей, дай ѝ салфетки, че е като потоп. Айде, децата чакат!
В крайна сметка, втори баща на Пламен се появи. Мариела най-сетне намери човека, който отвори вратата към тихото щастие. Пламен остана при Деси, но знаеше, че майка му го обича и го чака. Новият ѝ мъж бе търпелив и мъдър даде време на момчето и с годините си изградиха здрава връзка.
На гарата, преди да замине за казармата, Пламен се сбогува със семейството, прегърна доведения баща и го помоли:
Пази мама!
Високият мъж, с посребрени слепоочия, кимна:
А ти себе си, синко! Ще чакаме!
Знам!
