Ало, Вашата съпруга роди близнаци! Но… аз съм на 52 години… и нямам съпруга! Не знам… елате да видите, казва, че са ваши
Когато чух тези думи, си помислих, че някой се е объркал. На 52 години съм какви деца, за какво говорим? Но любопитството надделя. Качих се в колата и потеглих.
Влязох в стаята, и едва не припаднах. Пред мен лежеше бившата ми съпруга. А до нея, от двете страни, кротко спяха две мънички топчици щастие.
Мария, чии са тези деца?
Твои са, отговори спокойно тя.
Мълчах, опитвайки се да осмисля думите ѝ.
Ти си на 49 години. Отдавна се разведохме…
Да, преди седем месеца. Но тогава още не знаех, че съм бременна.
Как изобщо е възможно това?
Мислех, че съм в климактериум. Кой да предположи, че прощалната ни нощ ще се окаже толкова съдбоносна. Но нищо не искам от теб. Просто трябваше да ти кажа.
Ами близнаци… Години наред опитвахме и не ставаше.
Ако трябва да съм честна, и аз бях шокирана. Разбрах, че съм бременна чак в петия месец. Мислех, че нещо не е наред с мен, а се оказа, че малките ритат…
Истината е, че не се учудих много. Мария винаги беше по-пълничка жена, затова и никой от познатите не забеляза промяната.
Запознахме се, когато вече беше закръглена и това ми хареса. Никога не съм обичал слаби жени. Живеехме добре, но мечтаехме за деца. Тя се лекуваше, тревожеше се без резултат.
В един момент приехме съдбата си. Работехме много и се наслаждавахме на живота. Море, планини, разходки из всички красиви градове на Европа. През последните пет години обаче настъпи промяна между нас. Може би най-сетне се примирихме, че няма да имаме деца. А с годините идва тъгата мисълта, че няма кой поне на гроба ти да дойде.
Честите ни спорове започнаха. Мария качи още 15 килограма. Един ден ми каза:
Терзаем се един друг. Мисля, че трябва да се разведем. Може би имаш шанс да станеш баща.
Не исках това, но Мария реши всичко. Болеше ме много, но си тръгнах.
По-късно ми призна, че се е страхувала да ми каже за бременността. Не знаела дали ще може да износи децата, дали ще са здрави. И сега… такава изненада.
Същия ден минах през магазин, купих пръстен и голям букет цветя. Върнах се в болницата и ѝ предложих отново брак. Минаха две години. Заедно сме. Децата растат здрави, а ние щастливи, макар и родители само по сърце, а не по възраст.
Вие бихте ли се осмелили да създадете дете на тази възраст? Или смятате, че за щастието има срок на годност?
