В съня си Димитър видя странна, но прекрасна картина сякаш се беше пренесъл в българска приказка, където всичко беше познато, но в същото време малко изкривено, като в огледало.
“Радка, ама тези твои излишни килограми? Не е ли проблем?” майката на Димитър Мария не отстъпваше.
“Според мен нямам излишни, особено като мъжът ми ги приема. Не всички трябва да сме като пръчици и мравки.” Радка погледна насмешливо Елица и майка ѝ. От тази наглост Елица изчервена.
“Мамо! Купи ли си чая за отслабване? А чия семена? Защо сложи толкова много масло в кашата, това са излишни калории?! Димитър, пак ли купи хляб с мая? Вредно е! Сутрин трябва да пия три чаши вода, иначе килограмите няма да мръднат… Къде ми е водата?!” такива изречения Димитър слухаше от дете.
Майка му и по-голямата му сестра бяха вечно обсебени от фигурите си. Сега сестра му беше на тридесет и осем, никога не беше била омъжена и приличаше на огладнял, прегърбен кон с вечно гладни очи. А майка му на права, тънка плетачна игла.
Това го дразнеше толкова, че винаги се привличаше към жизнерадостни хора с добър апетит. И винаги мечтаеше бъдещата му съпруга да е различна от майка му и сестра му. И той намери такава!
Казваше се Радка. Името ѝ беше меко, приятно, като ароматна баница. Не, Радка не беше дебела. Но при ръст сто седемдесет сантиметра тежеше осемдесет и пет килограма.
И всички тези килограми излъчваха здраве и добро настроение. Високи гърди, тънка талия, женствени форми и ямички по пухкавите бузи, които човек искаше да стисне. Всичко това направи Димитър да се влюби моментално, щом я видя.
Един вечер я закара сестра си в банка по работа. Тя взе талонче и седна. Той се разхождаше из залата, чакайки.
Изведнъж до ушите му допря звънлив, като камбанка смях. Беше тих, но толкова заразен, че Димитър неволно се усмихна. Искаше толкова да види тази, която се смее, че тръгна към звука.
Смееше се млада служителка, която обслужваше възрастен клиент. Той каза нещо смешно, а тя отново се засмя. А Димитър не можеше да откъсне поглед от нея…
От косите ѝ, които падаха на вълни, до устните ѝ малки бантичета. Освен това беше видимо, че имаше приятни, закръглени форми…
Караше се в колата със сестра си, слушайки монотонните ѝ приказки, но усещаше се сякаш не е там, а останал е в банката, с тази момичева смяна.
“Димитър, слушаш ли ме?” недоволно попита сестра му.
“Разбира се, Елице, слушам.” а той мислеше усилено какво точно говореше тя.
“И тогава му казах, че не ям пържено месо, само варено пилешко…” оплакваше се сестра му за последния ѝ ухажор. Димитър кимна съчувствено, цъцна, сякаш казваше: “Ех, такъв негодник…”
На следващия ден, към вечерта, той изтича към банката. Предметът на мечтите му беше там и той облекчено въздъхна. Изчака да затворят, извади от колата букет рози и тръгна към нея.
“Госпожице… Не ви ли трябва мъж? Или зет на майка ви?” избъбри той шаблонната фраза и даде розите.
Вероятно лицето му беше толкова объркано и смешно, че тя звънко се засмя, но розите прие.
“Боже… Каква красота! Как хубаво миришат!” потопи лицето си в цветята, а той се любуваше на нея…
От този момент те бяха неразделни. Случва се в живота да срещнеш човек и да разбереш това е твоето, няма нужда да търсиш повече. Така беше при Димитър и Радка. Той ѝ предложи брак след месец и тя с радост прие. Оставаше да се запознаят с родителите.
Родителите на Радка го посрещнаха с богато нахвърляна маса, баници, смях и шум. Майка ѝ, Надежда, статна красавица, го целуна в двете бузи, смущавайки го до крайност. Баща ѝ, Иван, го потупа по рамото като стар приятел и го заведе в кухнята.
“Далеч от жените, че ще те изтормозят. Но не се притеснявай, Надежда е кротка жена! За това я обичам вече тридесет години. А Радка е наш диамант. Грижи се за нея, синко.” бащата ѝ го погледна сериозно.
После седяха дълго на масата. Ядяха с апетит, смееха се, разправяха случки. После Иван взе китара и всички запяха. Димитър се чувстваше толкова добре, сякаш ги познава от винаги…
След три дни отидоха при неговите родители. По пътя спряха в сладкарница и Радка купи ръчно изработени еклери за жените. В пет вечерта бяха на място.
Вратата се отвори. Майка му, Мария, го погледна изненадано.
“О… Здравейте, скъпи…” замръзна, гледайки Радка, дръжеща се за дръжката на вратата…
“Мамо, аз също те обичам. Да не стоим на прага, като чужденци?” Димитър леко натисна майка си и влязоха.
“Разбира се, сине… Влизайте… Вие сте онази Радка, нали?” майка му се опита да се стегне, но продължаваше да я оглежда.
“Да, аз съм! Много се радвам да се запозная с вас.” Радка подаде ръка и влезе. А майка му остана с удивлен поглед.
“Тате, Елица, мамо, това е Радка, моята годеница. Подадохме документи, скоро е сватбата. Ра
