Вярно решила, ще бъде щастлива
На четвъртия курс в университета Ралица се влюби. И не в някакъв обикновен мъж, а в красавец, когото всички момичета от потока смятаха за страхотен. Защото Борис беше от заможно семейство.
Ралица също беше хубаво момиче, не глупаво, но с Борис бяха различни нейните родители бяха работни хора. Разбираше, че са от различни среди, но любовта беше по-силна от всичко.
“Рали, напразно се влюби в този Борис,” казваха ѝ съквартирантките от студентското общежитие. “Той си знае цената, на някои дори гледа отвисоко. И приятелите му са само от неговия кръг.”
“Е и какво от това? Аз също си знам стойността,” отвръщаше Ралица. “Не съм грозна, уча отлично, мога да говоря по всякакви теми.”
“Ех, дано после да не плачеш. Със сигурност имат големи амбиции няма да ги спечелиш лесно,” убеждаваха я приятелките.
“Момичета, не ме плашете,” трепереше Ралица. “Най-много се страхувам да се запозная с майка му…”
Когато се влюби в Борис, Ралица не очакваше той да отвърне. Но стана без дори и да се опита той я покани на кино пръв.
Цялата година се срещаха, а преди ваканцията Борис изненадващо каза:
“Рали, в събота идваме у нас да се запознаеш с родителите. Майка ме измъчва с въпроси кой си ти, откъде си…”
“Ох, Борис, толкова изведнъж… Не съм готова,” уплаши се момичето.
“Какво толкова? Родителите ми са като всички други. Баща ми е по-тих, а майка ми… е много любопитна. Но не се притеснявай,” усмихна се той.
Ралица вече нямаше съмнение, че ще се омъжат. Оставаше само да спечели родителите му. Бяхa я поканили на семейна вечеря. Трепереше от страх да не сбърка. Затова препроче цял етикет за поведение на маса.
Настъпи съботата. Борис я посрещна и заведе у тях. Ралица беше ужасена от мисълта за бъдещата ѝ свекърва.
“Здравейте,” прошепна тя, престъпвайки прага и срещайки усмихнатата жена.
“Здравей, Рали. Аз съм Елена Димитрова. Борис, води я вътре…”
На масата вече седеше бащата Георги Стоянов. Погледна ги сериозно и с леко кимане поздрави.
Ралица седеше изправена, без лакти на масата, използваше приборите умело. Ядеше малко, помнеше, че може да ѝ зададат въпрос по всяко време. Но от напрежението изпусна вилицата. Падна бесшумно на килима. Ралица се сви от срам, а Борис се смееше.
“Извинете,” прошепна тя.
Но Елена Димитрова я потупи ободряващо:
“Борис, зле се грижиш за момичето. Какво толкова смешно? Донеси чиста вилица.”
“Добре, мамо,” отвърна той и излезе.
“Рали, стига си толкова напрегната. Ние сме у дома, не на официална вечеря,” каза свекървата с успокояваща усмивка. “Яж спокойно, иначе ще си помисля, че не ти харесва. Готвих с любов.”
“Ох, Елена Димитрова, всичко е превъзходно! Мислех, че не сте вие готвили… Борис казваше, че имате домашен помощник леля Стоянка.”
“Да, имаме, но днес реших сама да сготвя,” въздъхна тя.
“Защо?” попита Ралица.
“Как защо?” разсмя се Елена. “Трябва да впечатля бъдещата си снаха!”
Ралица не можеше да повярва, че говори сериозно.
“Значи днес не само аз се представям добре,” усмихна се тя.
“Точно така,” кимна Елена. “Но ще ти кажа синът ни не ни разочарова. Нали, Георги?”
“Разбира се, скъпа,” отвърна бащата.
Запознанството мина добре. Две седмици по-късно те подадоха молба за брак, а след два месеца се състоя сватбата.
“Борис, къде ще живеем?” попита Ралица.
“Не съм сигурен, но родителите ми шепнеха нещо…”
На сватбата ѝ подариха ключовете за едностаен апартамент в същия вход, два етажа по-надолу.
Родителите ѝ, дошли от провинцията, се радваха:
“Е, има Бог на света! Имаш къде да си сложиш главата, щерко.”
Ралица искаше да завърши с Борис едновременно. Но на петия курс забременя. Разрадва се, но я беше страх да не закъснее с дипломата.
“Борис, ще имаме дете! Само да успея да завърша…”
Той я погледна странно и се разсърди.
“Какво дете? Твърде рано е! Двамата сме студенти, живеем на гърба на родителите ми. Исках поне три години да живеем за себе си.”
Ралица онемя.
“Накратко,” каза той холодно, “искам да се отървем от него. Не искам да губя младостта си в пелени.”
“Искаш да абортирам?” заплака тя. “Никога!” Изтича навън, срещайки свекърва си.
“Рали, здравей! Какво се е случило?” попита Елена, видяла сълзите ѝ. “Хайде нагоре.”
В апартамента я накара да седне.
“Какво става? Виждам, че нещо те тревожи.”
Ралица избухна в плач. Леля Стоянка донесе вода.
“Елена Димитрова, той иска да се оттървем от бебето! Защото… диплома, пари… А аз не искам!”
“Съвсем правилно! Ще ти помогна. Колко време е?”
“Осем седмици.”
“Значи ще завършиш,” каза Елена. “Хайде на кухнята, леля Стоянка ще те нахрани. А аз ще поговоря със сина си.”
Скоро Борис дойде, смутен:
“Добре, Рали, сбърках. Извинявай.”
“Благодаря,” прошепна тя, но не към него,
