Бях на шестнадесет години, още ученичка в гимназията, когато забременях. В нашето малко село близо до Велико Търново избухна невиждан скандал. Съседите сочеха с пръст, а родителите ми се срамуваха толкова много, че излизаха само по тъмно. Баща ми не можеше да ме погледне в очите. По-добре да те нямаше, отколкото тая срамота! промърмори той един ден, изморен от клюките. Отиди при баба си, не издържам повече.
И така, заминах в съседното село, при баба си Василка. Тя живееше в стара, скърцаща къща в края на селото. Беше влажно, студено и самотно, но кротко издържах всичко. Най-трудни бяха последните месеци нямаше кой да ми удари едно рамо, никой не попита дали имам нужда от нещо. Когато ми дойде времето да раждам, едва дочаках линейката. Но оцеля и родих сина си нарекох го Калин, в памет на дядо му. Гледах го в къщата на баба си, далеч от хорските приказки.
Всички настояваха да си намеря мъж, но не и аз живеех за Калин и за никой друг. Когато той порастна и замина да учи във Варна, и аз реших да търся работа в чужбина. Не исках да напусна по-рано, не можех да оставя детето си.
Работата в Италия се оказа като рай в сравнение с живота на село. Грижих се за възрастна синьора, която беше много човечна. Плащаше ми достатъчно, а понякога ми даваше допълнително по 100200 евро, просто така, като знак на признателност. Именно тези пари ми позволиха за няколко години да купя на Калин едностаен апартамент във Варна и да го осигуря.
Но парите промениха Калин спря да посещава баба си, стана студен и лаконичен, което ме натъжи много. Въпреки това, всеки месец му превеждах по 500 евро, а останалото спестявах за собствено жилище, решена никога да не се върна в разпадащата се бабина къща.
Изминаха години, Калин се ожени. Разбира се, аз поех разноските по сватбата и помогнах за закупуването на всичко необходимо. Мислех, че най-сетне ще мога да спестя пари за себе си. Но за пет години се родиха две внуци, а когато започна войната, снаха ми забременя и с трето. Продължих да помагам с пари. Въпреки всичко успях да събера 40 хиляди лева за апартамент. Една приятелка продаваше наскоро ремонтирана гарсониера и се договорихме да я купя.
Лятото се прибрах, за да уредя документите при нотариуса и тогава Калин ме стресна с новина. Мамо, продадохме апартамента и си купихме къща. Платихме първата вноска, но трябват още 36 хиляди лева за втората. Дай ми ги, моля те. Какви 36 хиляди лева? Имам ги, но са за моето жилище, възразих. Не може така, мамо! С три деца една стая е тесна. Разчитах на теб. А ти защо не заделяше? Защо не ме предупреди навреме? Аз вече съм се разбрала. Не ти ли пука как ще живеят внуците ти? Много ми пука! Помагах ви по 500 евро на месец. Можехте да спестите. И аз трябва да имам покрив ако ми се наложи да се върна по спешност или се разболея, къде ще отида? На село при баба. Тогава вземи децата и се върни там, троснах се.
Реших да не отстъпя и не дадох спестяванията си. Михайло се обиди, замълча и търси пари откъдето може. Макар и да ме боли, не съм длъжна пак да ги издържам. Колко още? Животът ме научи, че не можеш вечно да се жертваш трябва най-сетне да се погрижа и за себе си.
