В педагогическата ми практика имаше един случай, който и до днес помня с особена топлина. В групата ми ходеше едно момче Николай. Детето беше родено с много здравословни проблеми забавено развитие, сърдечни аномалии, а освен това имаше и вродена цепнатина на устната и небцето. До четиригодишна възраст беше истинско предизвикателство да разберем какво се опитва да каже, а речта му започна да се избистря чак към шестата година след безброй занимания със специалисти. Говореше носово, с характерни гърлени интонации, но вече ясно се разбираше какво казва.
Дойде и Осми март, последната година в детската градина, изпращахме предучилищната група. Решихме Николай да рецитира едно от стихотворенията, защото усещахме колко се срамува заради начина, по който звучи речта му и белега по устата. Съзнавахме риска, че му причиняваме стрес, но повярвах няма как да израснеш здрав и силен човек, ако живееш единствено в парникови условия. Трябваше сам да усети, че може да се справи, да повярва в себе си, да докаже, че не е по-различен от останалите деца.
Самият Николай много го искаше наблюдавах как повтаряше думите заедно с другите, докато те репетираха, като си движеше устните тихо.
Попадна му откъс от стихотворение, посветено на майките. Майка му беше на седмото небе, че му поверихме стих не очакваше такова внимание. А и Николай сам не вярваше, че на него ще разчитаме, заради различията му.
И така, двамата запретнаха ръкави всяка вечер репетираха, пред огледалото, един срещу друг, на глас, шепнешком, пред роднини, дори си организираха състезания за бързина.
Настъпи и дългоочакваният празник. Николай бе на ред да излезе и рецитира. Личеше си, че е ужасно притеснен, но не отказа каза, че ще го прочете за майка си, само за нея. Затова и го беше учил.
Излезе спретнат, с костюмче и папионка; пристъпи напред и започна добре и ясно. После сякаш се притесни, сбърка, обърка се, но продължи. Стигна до редовете:
От стълбичката отговори Ваньо: Мама пилот? Какво пък толкова! Ей на, на Николай, например, мама е… (замисли се, търсейки трудната дума) мама… клима-тик!”
В залата премина лека вълна на смях. Николай се изчерви, наведе глава, мушна ръце в джобовете, обиди се, но не спря.
А на Тодор и на Силвия, техните мами са… тук някой се провикна смешно от залата: Климатици! Тогава всички избухнаха в смях.
Николай се обърна и избяга навън. Намерих го при стълбите беше се притиснал в стената и тихо плачеше, забърсвайки сълзите с ръкава. Наведох се до червеното му уше и му прошепнах, че онзи човек е сгрешил искал да се пошегува, но не му се получило. Попитах го дали би искал да опита пак за мама и за мен. Този път с думата полицай. Ако забрави щях веднага да му подскажа.
Първо клатеше глава отрицателно, подсмърчаше, после се спря, помисли и прошепна, че иска да го направи за мама, но много го е страх. Обещах му, че ще съм до него, ще му държа ръката и ако сбърка веднага ще го подкрепя.
Съгласи се. Оставих го на грижите на помощник-възпитателката, за да избърше сълзите и се върнах в залата. След като приключи следващият номер, се обърнах към родителите.
Дори и днес помня всяка дума.
Николай е на шест години казах. Голяма част от живота си е прекарал по болници и санаториуми. Преживял е повече операции, отколкото рождени дни. Дълго не можеше да говори, а тази година най-сетне се научи да изговаря думи ясно и събра смелост да излезе пред вас и да рецитира стихче. Но ще го направи само за майка си. Моля ви, помогнете му изслушайте го, направете го възможно най-лесно и спокойно за него.
В залата беше тишина. Изведох Николай зад завесата; плахо влачеше крачета, гледаше в земята. Смешен беше нисичък, със стърчаща долна устничка, все още със следи от сълзи, но страшно упорит.
Николай, хайде! извика майка му.
Давай, Николай! чу се отново същият глас. Клекнах до него, хванах го за ръката.
Хайде, Николай пошепнах. За мама.
Той пое дълбоко въздух, започна отначало. Стигна до реда: От стълбичката отговори Ваньо: Мама пилот? Голям праз!, пак се изчерви, но продължи:
Ей, на Николай мама е полицай! А на Тошко и Силвия майките им са инженери!
Накрая предизвикателно изгледа публиката.
Залата избухна в аплодисменти. Ръкопляскаха всички родители, деца, възпитатели, помощен персонал, дори някои на крака. След това Николай вече не можеше да продължи беше твърде шумно и вълнуващо.
Но не се и наложи вече беше доказал всичко необходимо.
След тържеството музикалната възпитателка ме дръпна настрани.
Заслужаваш да те нашляпам каза ми.
Разплаках се всички събрани емоции от деня избиха наведнъж. Тя се усмихна, затвори вратата и ме настани на стол.
Не стига, че едва не провали тържеството, но… Победителите не ги съдят! А вие двамата с Николай сте именно такива. Изтрий си сълзите и се върни при децата.
Защо си спомних този случай точно сега след 13 години? Наскоро срещнах майката на Николай на улицата разпозна ме и ми разказа, че тази година Николай е приет в Софийския университет с държавна стипендия, издържал всички изпити от първия път и с отлични оценки. А знаете ли каква специалност? Българска филология!
Още ми предаде неговите думи: Ако не беше тогава, сигурно щях цял живот да съм инвалид.
А какво е най-важното в тази история? Упоритостта, характерът… Най-главното е, че от едно дете с увреждания израсна пълноценен човек! Приятели, средата и подкрепата имаха огромно значение. Нека бъдем по-толерантни и по-добри един към друг!
