Миличка, дай ми поне четвърт хляб, утре ще ти върна парите. Завива ми се свят от глад…
Ама как така, отвърна ми жената, това е хлебарница. Не приемаме бутилки. Можеш ли да четеш? Ясно е написано: бутилките се предават в пункт, после взимаш парите и си купуваш хляб. Какво искаш?
А аз не знаех, че пунктът затваря в 12. Изпуснах го. Никога преди не ми се беше налагало да събирам бутилки. Отчаяна, тръгнах нататък, без да знам откъде да намеря пари.
Е, додаде, трябва по-рано да ставаш сутрин. Утре предай бутилките рано и ела пак.
Миличка, дай ми поне четвъртинка хляб, утре ще платя. Завива ми се свят от глад.
Видя се, че възрастната жена много се срамува да проси, но държеше гордо главата си.
Не, отвърна продавачката, не съм благотворителност, едва свързвам двата края. Тук има много хора в нужда, не ни задържай.
Добър ден, обърна се продавачката към мъжа отстрани. Твоят любим хляб дойде. Сладките с кайсии са пресни, с череши – от вчера.
Добър ден, каза засмяният мъж, потънал в мисли. Искам орехов хляб със сушени плодове. И шест сладки с череши.
С кайсии, повтори продавачката. Добре, с кайсии.
Мъжът стоеше замислен, без да забелязва възрастната жена, която го наблюдаваше.
Подаде му покупките през прозорчето, той извади дебел портфейл и плати с голяма банкнота. Погледът му се спря за миг на лицето на бабата, после и на голямата брошка на сакото ѝ.
Жената съвсем не приличаше на клошарка излъчваше интелигентност и достойнство, облечена бе в чисти, макар и стари, дрехи.
Петър седна в колата си, остави покупките отпред и потегли.
Близо бе офисът на фирмата му.
Като влезе, секретарката Мария го посрещна.
Г-н Григориев, съпругата ви помоли да ѝ се обадите.
Ох, Мария, какво е станало? обезпокои се той.
Петър Григориев имаше собствена фирма за бяла техника, започната в началото на 90-те. С настойчивост и ум бързо разрастна бизнеса.
Офисът бе в краен квартал на София. Можеше да си позволи и центъра, но не искаше да прахосва пари напразно.
Петър бе построил хубава къща, живееше там с жена си и двамата си синове.
След две седмици трябваше да стане баща за трети път и нещата покрай бременността го тревожеха.
Ива, всичко наред ли е? попита той.
Петре, звънят ни от училище. Даниел пак се е сбил.
Мила, не знам дали ще мога да дойда. Имам много работа, опитвам се да уредя важна доставка.
Моля те, знаеш, че ми е тежко, не мога сама.
Не, не излизай никъде. Пази се! Ще намеря време, обещавам.
Даниел ще получи наказание от мен, ако не се оправи! Извинявай, но ще се забавя, не ме чакай за вечеря.
Ах, Петре, почти не си се прибираш. Децата не те виждат когато дойдеш, те спят, когато тръгваш, пак спят. Притеснявам се. Не почиваш достатъчно.
Такава е работата, любов моя. Надявам се този режим да е максимум седмица, после ще се успокоят нещата. Но като тръгна към болницата, на кого ще оставим децата?
Ще измислим нещо. Ако трябва намираме детегледачка.
Не искам с непозната по цял ден.
Ива, ще говорим по-късно. Имаш и ти работа сигурно.
Понякога мисля, че не ти пука за нас…
Недей така. Всичко е заради вас за теб, за Дани, Виктор и малката ни Недялка, която ще се роди съвсем скоро.
Извинявай, не трябваше така да говоря. Липсваш ми, искам те у дома…
Петър работи до късно. Децата вече спяха, когато Ива го чакаше във всекидневната.
Прости ми, драги, наговорих ти глупости днес.
Всичко е наред. Трябва да се пазиш. Хайде, в кухнята ще ти стопля нещо.
Не, не съм гладна. Донесох сладки с кайсии от офиса. Такива няма никъде! А хлябът с орехи и сушени плодове…
Сладките наистина са хубави, ама хлябът на децата не им хареса много.
Петър се замисли за възрастната жена, която срещна на будката.
Скъпа, отивай да си лягаш. Аз пак рано ще съм в офиса. Петре, какво ти е? Имаш ли проблеми във фирмата?
Не, всичко е наред. Ако успешно договоря тази доставка, ще сме още по-добре.
Изглеждаш много изморен.
Не, опитвам се да си припомня. Днес видях възрастна жена при хлебарницата. Тогава бях замислен, сега си казвам мисля, че я познах по брошката и сакото, но не знам коя е. Лицето ѝ ми е познато…
Петър бе добър човек, винаги помагаше. Жената от будката не излизаше от ума му. Угризения го човъркаха, че не помогна, когато тя бе в нужда. Най-много го измъчваше това, че лицето ѝ му беше познато, а не можеше да си спомни откъде.
На сутринта рано отиде в офиса и се захвана с цифри.
“Явно не съм се наспал или съм забравил математиката”, усмихна се той.
Неочаквано сякаш го осени: “Нима това беше госпожа Радка Василева?” и си спомни брошката, сакото… Не я бе виждал от 17 години.
Радка Василева бе учител по математика, уважавана и обичана. Дори родителите често я търсеха за съвет.
Омъжи се късно на 38. Имаха дъщеря, но момиченцето бе слабо и болнаво, почина на три. След тази трагедия Радка се разведе и даде цялата си обич на учениците.
Детството на Петър бе трудно израсна при баба, родителите му загинаха в катастрофа на път към нивата.
Петър бе трудолюбив, знаеше, че само упорит труд ще го изведе напред. Учителите го ценяха, Радка бе сред любимите му.
Често ходеше в дома ѝ да помага. Тя знаеше, че живее бедно, понякога го канеше на обяд, но той отказваше от срам. Затова ѝ хрумна да му предлага някоя и друга работа за дребни пари, но на масата винаги го чакаше обилен обяд.
Радка сама правеше хляб в стара фурна, наследена от баба си. Този хляб бе пухкав, ароматен, Петър твърдеше, че не е ял по-вкусно.
Щом казваш, че няма по-вкусен, занеси половината на баба си настояваше Радка, режейки голям залък.
Толкова се беше отплеснал в спомени, че не чу кога дойдоха служителите.
Домът на Радка бе отдавна бутнат и заменен с блокове. Петър помоли стар приятел полицай да му открие адреса ѝ и след час вече знаеше къде живее любимата учителка.
Работата обаче не му позволи веднага да я посети.
Вечерта разказа на Ива за бъдещата им детегледачка.
Помислих си Радка Василева е почтена жена, интелигентна. Кой по-добре да ни помогне с децата, когато си в болницата? Много ѝ дължа, голяма част от успехите ми са нейни заслуги. Не мога да я оставя в нужда.
Иди, доведи я. Ще бъда спокойна за малките, а тя може и нашия буен Даниел да усмири каза съпругата му.
Никой не е по-добър педагог от нея усмихна се Петър.
В неделя му се отвори време. Купи цветя и отиде при Радка.
С вълнение натисна звънеца. Тя отвори, доста по-постаряла, със слабо и изморено лице.
Добър ден, госпожо Радка, аз съм Петър Григориев. Завърших преди 17 години…
Познах те още при хлебарницата, Петьо. Как да те забравя!
Извинявайте, бях замислен и не ви познах. Сигурно съм ви изглеждал отчужден?
Учителката се разплака.
Рових се да ви намеря, и се радвам, че най-сетне успях.
Петър ѝ подаде цветята.
Благодаря ти. Последно ми подариха цветя на 15 септември преди пет години. Работих още година, после “помолиха” да си тръгна.
И чай нямам с какво да ви почерпя… Пенсията идва чак след два дни.
Дойдох да ви поканя у дома. Имам голяма къща, жена, двама сина, а след дни ще имаме и дъщеричка.
О, не! Няма да вися на шията ти, а и семейството ти няма да е щастливо с чужда в къщата…
Госпожо Радка, каня ви на работа. Ива и аз искаме в дома ни истински педагог за децата. По-добър от вас няма кой! Големият ми, Даниел, си създава само проблеми в училище.
Другата година ще съм на 70, но ще мога!
Събирайте се, тръгваме у нас да се запознаете със семейството.
В този ден Радка се настани в дома на Григориeви и забрави за грижите.
Ива обикна с времето мъдрата и спокойна възрастна жена, а тя стана най-ценното попълнение в семейството.
След седмица и половина дойде радостта роди се дългоочакваната Недялка. Докато Ива бе в болницата, синовете с удоволствие прекарваха времето си с Радка тя готвеше, помагаше в уроците. Петър и Ива бяха спокойни, че децата са в сигурни ръце.
Даниел, който беше по-буен, не можа да устои на убеждението на Радка тя дори не му повиши тон, а той забрави за боевете в училище.
Дойде денят, когато Петър отиде до родилното за майка и дъщеря.
Много ми липсвахте, мили мои! прегърна ги Ива.
Всичко е прекрасно! усмихна се малкият Виктор.
Мамо, печахме хляб с госпожа Радка! гордо се похвали Даниел.
Много вкусен, макар че тя казва, че във фурната не е като на пещта веднъж тогава беше най-хубав.
На края на този ден разбрах нещо понякога животът дава шанс да върнеш дълг на добротата. Важно е да разпознаеш този миг и да не го изпуснеш. Да помогнеш някому, който някога е повярвал в теб, един път и променил живота ти, е най-голямата благодарност, за която можеш да мечтаеш.







