2018-та година беше, когато аз, Румен Георгиев тогава 34-годишен, реших да се опитам да избягам от бедността. Сънувах го често една малка свинеферма в Рила, някъде над Самоков. Рекох си ще наема един запуснат парцел в планината и ще опитам късмета си със свине.
Всичките си спестявания похарчих. Дори теглих заем от Българската банка за развитие. Построих кошари, изкопах кладенец, купих 30 прасета.
На деня, когато качих първата партида прасета горе, казах на жена ми Красимира, тогава 31-годишна:
Чакай ме. След година ще си имаме наша къща.
Обаче истинският живот се оказва различен от историите за бързо забогатяване по телевизията.
Не минаха и три месеца и африканската чума по свинете плъзна из цяла България. Една след друга, близките ферми загиваха. Имаше съседи, дето пък подпалиха цели кошари, та поне да спрат вируса. Седмици наред пушек се носеше над гората.
Красимира се притесни много.
Да ги продадем, докато са живи молеше ме.
Но аз бях инат.
Ще мине и това. Само малко още да издържим.
От постоянното напрежение и безсънните нощи се сгромолясах. Дори ме приеха в болницата в Дупница стрес и изтощение. Останах повече от месец да се възстановявам при тъста ми в Сапарева баня.
Когато най-после се върнах в планината, половината ми прасета бяха изчезнали. Цената на фуража удвоена. Телефонът не спираше да звъни банката искаше парите си.
Всяка вечер, докато дъждът блъскаше в ламаринените покриви, се усещах все едно всичко се руши под краката ми.
Докато една вечер, след поредния разговор с кредитор, не седнах на пода и едва прошепнах:
До тук бях.
На сутринта заключих фермата. Дадох ключа на бай Тинко, собственика на земята, и се спуснах надолу по планината. Нямах сили да гледам края на труда си. За мен всичко вече беше изгубено.
Пет години не се върнах горе.
С Красимира се преместихме в София, станахме работници във фабрика. Животът прост, не богат, но спокоен.
Когато някой споменаваше за свинеферми, само се усмихвах горчиво.
Само дето си дадох парите на планината.
Но тази пролет бай Тинко неочаквано ми звънна. Гласът му трепереше.
Румене, ела горе Става нещо голямо във фермата ти.
На следващия ден пътувах над 40 километра по стария горски път. Треволякът почти го беше скрил, като изоставен от десетилетие.
Сърцето ми биеше от тревога.
Дали всичко се е срутило?
Дали изобщо е останала следа от мечтата ми?
На последния завой замръзнах.
Мястото, дето го бях зарязал бе живо.
Фермата вече не бе същата. По ръждивата ламарина бяха полазили пълзящи растения, дебела зеленина скриваше всичко. Кошарите се бяха слели с гората дървета пораснали, пътеката изчезнала.
Но това не ме изуми толкова.
Чух звуци.
Грух, грух
Почти вцепенен пристъпих към оградата, зарита в буренаци. Надникнах в старата кошара и се дръпнах смаян.
Имаше прасета.
Не едно-две много.
Едри, здрави. Около тях щъкаха и прасенца.
Тридесетте ми прасета от преди пет години се бяха превърнали в цяло стадо.
Не това е невъзможно шепнех.
Бай Тинко се приближи.
Това ти казвах, Румене. Не са изчезнали.
Но как оцеляха? продължих да не вярвам на очите си.
Старецът седна на камъка до мен.
Като си тръгна, няколко прасета останаха в кошарата. Счупиха оградата и избягаха. Мислех, че ще измрат в гората. Но не.
Огледах наоколо.
Зад кошарата се беше появил извор, който никога не бях забелязал. Около него бананови дървета, картофи, шипки, глог, диви ябълки.
Научиха се сами да оцеляват каза бай Тинко. И се размножиха.
Гледах стадото. Някои прасета ме гледаха сякаш ме разпознаха след толкова години.
Едно се приближи. Кожата му червеникава, белег на ухото точно като онова първото, което купих някога.
Точно това прошепнах.
Това беше първото ми прасе.
Нещо се стисна в гърдите ми.
Всичко, което мислех, че съм изгубил
всъщност бе оцеляло.
Не само живо още по-силно.
А сега какво ще правиш? попита бай Тинко.
Замълчах.
Погледнах към планината. Кошарата. Прасетата, които спокойно пасат, сякаш отминалите пет години нищо не означават.
Бавно се усмихнах. За пръв път от години.
Може би тихо казах,
може би мечтата още не е свършила.
И точно тогава разбрах нещо, което някога мислех, че съм загубил.
Понякога, дори и да зарежеш мечтата
тя пак те чака да се върнеш.
