Срещах се с един мъж вече година и половина. Постоянно казваше ти си ми семейството. Оказах се в болница за три седмици и той не дойде нито веднъж.
Аз съм на 48, той на 54. Казва се Никола. Запознахме се, естествено, през сайт за запознанства. Всичко започна много мило първата ни среща беше в едно малко бистро до Женския пазар, а на третата вече ми подари поръчан торта за рождения ден. На нея пишеше: За Марина от човек, който е щастлив, че се е родила. Познавахме се едва три седмици тогава.
Правеше впечатление на щедър човек, без да парадира. Понякога просто ей така носеше цветя без повод. Предлагаше да отидем някъде извън София, да сменим обстановката. Веднъж ми оправи капещ кран в банята, а даже плати ремонта на апартамента на майка ми. Имаше собствена работилница за техника, живееше сам.
Ти си семейството ми, Мари, каза ми почти след осмия месец, Имам порастнал син, бившата ми жена отдавна си живее някъде другаде. Ти ми остана само ти.
Повярвах му. Как да не повярваш на човек, който не само говори топли думи, но и ти носи торта с подобни надписи и без много шум оправя кранчета вкъщи?
Три седмици тишина така звучи предателството без нито една караница
Когато попаднах в болницата, първата седмица дори не ми беше тъжно. Знаех работилницата, клиентите, поръчките. Втората седмица започна нещо да ме гложди. А на третата вече ясно го осъзнавах него просто го нямаше и няма и да дойде.
В стаята с мен лежеше една жена Бистра Георгиева, към седемдесетте. Всяка събота мъжът ѝ ѝ носеше букет карамфили. Един ден ме попита:
Маринче, а твоят Никола кога ще дойде? Нито веднъж не го мярнах.
Много зает с работа е, казах ѝ.
Тя ме погледна през очилата си и тихо рече:
Всички сме заети, момиче. И моят Тошо работи. Но пак пътува през целия град, три трамвая и с болен гръб, само и само да дойде. Не защото иска а защото не може да не дойде. Ако човек може да не дойде значи може и да не остане.
Тия думи ги носих в себе си дълго. По-ясни и от хиляда съвета на психолог.
Изписаха ме в сряда. Вечерта Никола се обади:
Мари, изписали са те? Да мина в събота, да се видим леко?
Събота. След три дни. Току-що излязла от болница след операция, а той говори все едно предлагаш кино.
Не, Кольо. Днес.
Дойде след два часа донесе цветя, плодове и едно такова гузно изражение. Седнахме на масата в кухнята. Аз направо влязох в темата:
Кольо, защо не дойде нито веднъж?
Но нали ти звънях всеки ден?
Да, звънеше. Но така и не дойде. Три седмици. Двадесет и един дни. Имах операция, болничния наркотик, шевове, температура до 39. Лежах в обща стая и чаках да влезеш. Вечер звънеше и питаше: Как си?
Наистина мислех да дойда. Но толкова работа ми се струпа два огромни ремонта, майстор напусна, сам всичко въртях. Нямах време.
Цели три седмици? Дори един час ли не намери? Болницата работи до осем вечерта. На кола е под час. Една среща в 21 дни не можа?
Маринче, не разбираш как се чувствах. Притеснявах се за теб, наистина. Но не можех да оставя работилницата…
Не можеше или не искаше?
Замълча. Точно в тая тишина изведнъж ми се проясни нещо, което не съм искала да си призная година и половина за Никола да се тревожа и да съм до теб са различни понятия. И първото му стига за второто.
Знаеш ли, Мари, каза ми най-сетне тихо. Аз просто не умея с болници. Не мога да седя до легло, да гледам системи, бледи хора Вътре всичко ми се свива. Майка ми почина в болница три години не стъпих в лечебно заведение след това. Като ми каза, че си там… все исках да дойда, но щом се канех, нещо все ме спираше. Минаваше ден, после още един… и така цели три седмици.
Тази реплика изстудява всичко. Не не съм искал. Не не те обичах. Не нямах време. А не мога да съм до теб, когато е зле.
Кольо, казах му бавно, година и половина беше до мен, докато всичко вървеше. Кафе, торти, разходки извън града. Оправяше кранове, помагаше на майка ми с ремонта. Когато бях здрава, засмяна, изискваше се само да си в компанията ми. Но като стана наистина зле теб те нямаше. Звънеше но това не е едно и също. Да се тревожиш и да си до някого трудно се припокриват.
Вината си е моя, знам…
Не е точно вина, Кольо. Просто си такъв. Това е по-страшно от вина вината се поправя, характер трудно.
Букетът на чуждия мъж или истината от една болнична стая
Тая вечер си тръгна. А аз си седях на кухненската маса с чай и се сещах за Бистра и Тошо. Три трамвая, болен гръб и карамфили всяка събота. Не думи ти си семейството ми, а просто бе там, защото за него не можеше иначе.
За Никола явно може. Двадесет и един дни пак може. В думата може се крие цялата истина за цялата ни връзка.
След седмица получих дълго съобщение. Извинения, обещания, любов, страхове. Изчетох го до край но за първи път вече не усещах абсолютно нищо топло.
Случва се така: думи без дела са като тапети без стени красиво е, ама не можеш да живееш вътре.
Не му писах обратно. Не от обида, не за отмъщение. Просто защото най-накрая всичко си разбрах. Имам нужда от мъж, който ще дойде, не само ще звънне. Който ще влезе в стаята с торба портокали, не само да свикне да набира вечер телефона. Човек, за когото не може да не дойде.
Раната заздравя. Майка ми дори рече, че изглеждам по-добре след операцията. Може би, защото изкарах излишното не само от корема.
А сега ми се ще да ви попитам сигурно много ще се познаят в това:
Жени, случвало ли се е някой да се тревожи от разстояние да звъни, да пише, но да не дойде, когато е тежко? Простихте ли такова нещо, или си тръгнахте?
Мъже, честно: от тия ли сте, за които не може да не дойдат, или по-скоро ви е по- удобно един звън, вместо просто да тръгнете и да отидете при нея?
Не мога да бъда до теб, когато не е добре това извинение ли е, или край на връзката?
