– Ако малкото момче прилича на бившия – ще откажа … ще дам живот и ще откажа! – Безцветен глас изрече ЛераТя се завъртя към прозореца, където вечерният вятър донесе аромат на лавандула, напомняйки й за обещанията, които все още не бяха изкръстени.

– Ако бебето е като бившия ще откажа ще дам живот и ще откажа! безцветен глас изрече Радостина.
– Стига, скъпа, вече е късно да се събудиш, остава ти само да изчакаш срока, заключи лекарят, иначе без деца ще останеш.

Радостина излезе от кабинета, сляна се в дивана, за да се успокои. Сълзите се стичаха от обида Тя вдигна глава и видя как отвън есенният вятър безмилостно люлее клоните с последните листа.

Сякаш тя сама беше този клон безсилна и безпомощна, а бебето вече изглеждаше ненужно. Само преди три месеца тя толкова желаеше детето Как след това всичко се обърна.

Тя напусна консултацията, мине пред щастливата двойка: мъж обгръщаше жена, и двамата се усмихваха. Тази картина направи болката още по-остра. Радостина се насочи към спирката.

След като стигна до дома, запри се в своята стая и почти час не излезе. Майка й опитваше да я нахрани, но дъщеря мълчеше. Галина Петрова отиде в кухнята, седна и се замисли. Квартирите бяха обгърнати от тежко мълчание.

Независимо от това, Радостина се появи отново, седна отпред на масата, срещу майка си, и продължиха в мълчание още малко време.

Ако е като него ще откажа ще дам живот и ще откажа, безцветен глас отново повтори Радостина.

Галина Петрова се изпревъка, думите на дъщеря я събудиха:

Това вече не беше достатъчно! Валери, помисли какво казваш! когато искаше сериозен разговор, майка й използваше пълното ѝ име.

Здравата, работлива момиче ще отмине от собственото си дете от къде? Какво ще каже роднината? Какво ще кажат колегите ти? Как ще живееш? Какво ще кажат хората? И разбира се, детето не е виновно, че бащата е негодник.

Да кефя се на хората, които ме съжаляват? изкреща Радостина. В този миг изглеждаше като заловено в ъгъл животно. В големите кафяви очи страх, устните трепереха, раменете се спускаха.

Ще те съжалявам и ще ти помогна, отвърна Галина Петрова. И няма да позволя да изоставиш свойн внук

Само живееш в глад, заплатата не идва, каква помощ може да има?

Ще оцелеем, настоя майката. По време на лоши години хората оцеляват, а сега е мирно време 1989та година.

Радостина тяжко въздъхна. Сега вече й беше страшно, а пред нея се криеше неизвестното. Тя все още не знаеше, че деветдесетте години ще покажат своя зъл характер. Но днес знаеше едно: Владимир я беше изоставил.

Свалиха се преди половин година, а преди това са били заедно една година и половина. Нищо не предричаше беда за младата, красива двойка.

Радостина в детайли помни деня, в който Владимир се завърна у дома като съвсем друг човек. Той се опитваше да бъде послушен, както винаги.

Невъзможно беше да не се забележи неговото отдалечено поведение, мечтите му и погледът погледът на мъж, който вече е загубил любовта към Радостина.

Той вече знаеше, че тя е надежда, а това го разтърсваше, иначе щеше да си отиде веднага. Месеците Радостина го разпитваше какво се е случило, а едва когато Владимир най-накрая замине, научи истината.

Радостина се разтърси в истерия, когато дойде майката на Владимир и също разплака, без да очаква такава вратка от сина.

Тази история се вкоренява още от училищните години. Когато Владимир премина в последния клас, отиде на туристически лагер.

Там бяха тийнейджъри от цялата страна: ходеха на походи, живееха в палатки. Там той се запозна с Вика, влюбени се от първи поглед.

Две седмици не се отделяше от нея. Когато се разотидоха, размениха адреси. Но Владимир, преместил се в нов апартамент, изгуби нейния адрес и от нея не получи писма.

По-късно се смирила и се опита да забрави момичето. Но после осъзна, че тя е единствената му любов. Три години след това той се срещна с Радостина, мислейки, че Вика е в миналото, и за две години се ожениха, очаквайки бебе.

Вика се появи изведнъж. Тя също бе загубила адреса, но знаейки в кой град живее Владимир, публикува обява в местния вестник. Владимир я прочете, покани я в своя град и нае хотелска стая за нея.

Първоначално искаше да се срещне с жената, която толкова години не можеше да изтрие от съзнанието си. Срещата веднага ги сближи. Решението му беше трудно, но той го приел: да остави съпругата си Радостина, която чакаше бебе, и да отиде с Вика.

На работа всички подкрепяха Радостина. Новата колежка, която току-що започна, отбеляза с тъга:

Дете е щастие, а при нас с мъжа вече пет години нищо не се случва.

Точно така отвърна Радостина недоволно. Нямам радост от очакването на първото дете, само обида, че ме оставиха.

У дома Галина Петрова се опитваше да утеши дъщеря, за да смекчи тъгата и разочарованието. Една вечер влезе свекрушката и заплака. Тя искрено желаеше синът Владимир и Радостина да са заедно.

Вика новата съпруга на сина я не жалеше. Поне защото отнесе Владимир на хилядо километра. Разбира се, така си мислеше тя, а в действителност Владимир сам тръгна, защото така искаше.

От прегръдките на двете бъдещи баби, Радостина чувстваше и тежест, и облекчение. Най-страшното й беше как ще се изправи пред бебето.

Ако то наследи очите, носа, устните на Владимир какво тогава? Целият живот да гледаш детето и да си спомняш предателството? Това я плаши.

Когато Радостина се изпиши от болницата, не очакваше толкова много хора да я посрещнат. Бяха майка й Галина Петрова, бившата свекрушка Вира Сергеевна, близка приятелка с мъж, по-голямата сестра с племенницата и цялото ѝ малко работно обкръжение.

Всички искаха да задържат сина в ръце. И всички пожелаха здраве на майката и малкото. Когато вкъщи разкъсаха момчето, бившата свекрушка го вдигна, погледна внука, се усмихна и заплака, след което прошепна:

Викапан Владимир.

Мислеше, че Радостина няма да чуе, а тя чуха. Приближи се, вдигна сина и каза:

Не е Владимир, а Иванко така ще се казва твоят малък.

Свекрушката и майката издишаха облекчено: всичко е наред.

Двадесет години по-късно, през 2010 г., Иванко учи на трети курс в университета. У дома му растат две малки сестри, които обича от сърце. Когато са още бебета, помага на мама, е истински бавачка.

Валерия се е омъжи преди пет години, след раждането на Иванко: мъжът е добър отчим за сина ѝ, почти като роднина, и е баща и на две дъщери.

Дъщеря на Радостина я обича, но в Иванко не усеща същото. И моментът, в който в топлината обеща да остави новороденото в болница, ако прилича на бившия съпруг, дори да го мисли, е ужасен.

Владимир с Вика, към която имаше безумна любов, се разделиха след пет години. Вика с дъщерята си замина в чужбина. Владимир се омъжи отново, живее прилично, понякога вижда сина Иванко.

Валерия не се намесва, но към бившия съпруг е напълно безразлична, без чувства. Единствено биологичният баща на любимото ѝ дете Иванко

Благодарим ви, скъпи читатели, за харесванията и коментарите! Прочитайте с удоволствие.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

seven + three =

– Ако малкото момче прилича на бившия – ще откажа … ще дам живот и ще откажа! – Безцветен глас изрече ЛераТя се завъртя към прозореца, където вечерният вятър донесе аромат на лавандула, напомняйки й за обещанията, които все още не бяха изкръстени.
Така се случи, че Станимир го отгледа баба му, въпреки че майка му беше жива – истински добра и красива жена, обичана от всички, но поради работата си като певица във Варненската филхармония рядко беше вкъщи, а момчето живя с топлината и обичта на баба си в стария панелен блок. Години по-късно, когато баба му почина, Станимир все така усещаше липсата ѝ – дори майка му беше у дома, двамата сякаш бяха чужди. И точно когато малко след смъртта на баба му съдбата го отвя в друг град, в един съвсем непознат панелен блок той внезапно видя в прозореца силуета на любимата си баба – сякаш тя още го чакаше да се прибере…