Днес си записвам това в дневника.
“Откъде ги имаш моите обеци?” попита ме жената, като видя снимка на приятелката й.
“Мари, виж какви снимки изпрати Даринка от почивката!” извиках аз от кухнята, разбърквайки захарта в чашата си с чай. “Загорела е като цигара!”
Мария Иванова си изтри ръцете с кърпа и дойде в кухнята, където аз прелиствах телефона, пиейки топъл чай.
“Покажи” каза тя и седна до мен, оправяйки си халата. “Къде са били, в Турция?”
“В Гърция, казва. Виж, ето плажа, а тук са в ресторант…” прелиствах снимките, коментирайки всяка. “О, а това е красиво! На екскурзия са били…”
Мария мълчаливо ги разглеждаше, кимна. Дарина винаги е умела да се представи добре, още в училище беше заводилка, душа на компанията. След академията дълго не се виждаха, после се срещнаха случайно в болница, разговориха се и от време на време си звъняха.
“Е, тази ми харесва” спрях се на снимка, на която Дарина седеше в кафене, усмихната към камерата.
Мария погледна екрана и усети как всичко в нея се стуши. На ушите на приятелката блестяха познати обеци малки златни розички с бисери. Същите, които аз й бях подарил за годишнината от сватбата ни.
“Откъде ги има тя моите обеци?” попита тихо, без да мръдне погледът си от телефона.
“Какво?” вдигнах очи, не разбирайки.
“Обеците. Розичките с бисери. На мен ми подари такива, помниш ли?” гласът й трепереше.
Наблюдавах снимката, намръщх се.
“Стига, Мари. Подобни, може би. Има ги навсякъде по бижутериите.”
“Не, не подобни. Същите.” Мария взе телефона, приближи снимката. “Виж, тук на лявата роза има драскотина. Помниш ли, като се закачих за вратата на шкафа?”
Мълчах, допивайки чая си. Чух как сърцето й започна да бие по-бързо.
“Иване, къде са ми обеците?”
“Откъде да знам? Ти си пазиш бижутата” промърморях, без да й погледна.
Тя стана и отиде в спалнята, до тоалетката. Отвори кутийката, претърси я. Обеците ги нямаше. Огледа всички чекмеджета, провери под тоалетката, огледа и банята. Нищо.
“Иване!” извика ме.
“Какво пак?” отвърнах недоволно.
“Няма ги обеците. Изчезнали са от кутийката.”
“Може би ги забрави някъде? В почивката изгуби?”
“В каква почивка? Миналата година отидохме при майка ти, не ги носих. А тази година изобщо не сме пътували.”
Излязох от кухнята, влязох в стаята и включих телевизора.
“Не знам, Мари. Може би ги даде на поправка?”
“Защо да ги давам на поправка? Все едно са нови.” Мария застана на прага, кръстосвайки ръце. “Иване, погледни ме.”
Неохотно откъснах поглед от телевизора.
“Е, какво?”
“Знаеш ли къде са ми обеците?”
“Не.” пак се вгледах в екрана.
Мария се върна в кухнята и седна на масата. В главата й се роеха мисли. Обеците изчезнаха, а сега са при Дарина. Съвпадение? Но такива бижута бяха рядкост, тя помнеше как дълго ги търсих в бижутерийния магазин.
Взе си телефона, отвори контактите, намери номера на Дарина. Пръстите й трепереха, докато пишеше съобщение:
“Дари, здрасти! Гледах снимките ти от почивката. Супер сте си прекарали! Кажи ми, откъде си взе тези красиви обеци? Розичките с бисери са страхотни!”
Отговорът дойде бързо: “Мари, мерси! Обеците са подарък от един добър човек. Отдавна исках такива.”
“А откъде ги купи? Искам и аз да си взема.”
“Не знам, аз не ги избирах. А на теб защо ти трябват? Мъжът ти не би дал лев за подарък, сама казваше.”
Мария остави телефона. Сърцето й чукаше така силно, че може би съседите го чуваха. Стана, отиде до прозореца, опита се да се успокои. Може би греши? Може би наистина е съвпадение?
“Мари, ще има ли вечеря?” извиках от стаята.
“Приготви си сам” отвърна тя, без да се обърне.
“Какво ти става? Изнерви се заради някакви обеци.”
“Заради някакви обеци…” повтори тя. “Това беше подаръкът за нашата годишнина. Двадесет години заедно.”
“Е, и какво? Изгубиха се и толкова. Ще купя нови.”
“Не в това е работата, Иване.”
Обърна се към мен. Аз седях в креслото, превъртах телевизията.
“Тогава в какво?”
“В това, че са при Дарина.”
“Е, и? Какво значение има?”
“Иване, ти ли й ги подари?”
Дълга пауза. На екрана се редуваха кадри от сериал.
“Не говори глупости.”
“Тогава как са стигнали до нея?”
“Откъде да знам? Може би си купи такива.”
Мария дойде до креслото, застана пред мен.
“Погледни ме в очите и ми кажи, че не си дал на Дарина моите обеци.”
Вдигнах поглед, срещнах се с нейния и веднага се отдръпнах.
“Мари, стига вече. Направи следствие от глупости.”
“Значи си й ги дал.”
“Не съм давал нищо.” гласът ми стана рязък.
Мария седна на дивана срещу мен.
“Иване, двадесет години сме заедно. Винаги ти вярвах. Ако има нещо между вас, по-добре ми кажи честно.”
“Няма нищо!” скачах от креслото. “Напълно се обърка! Намери снимка в интернет
