В един ден, докато Борис връзваше вратовръзката пред огледалото, хвърли към съпругата си:
“Не забравяй да приготвиш снощен вечеря. Шефът идва, искам да му хареса.”
Радка кимна безмълвно, докато мажеше масло върху филия си. Глътът ѝ заседна в гърлото, когато той добави:
“И постарай се да изглеждаш по-спретната. Срам ме е да те гледам така.”
Вратата затрещя, оставяйки зад себе си мириса на скъп колоня и горестта на неказани думи. Радка погледна отражението си в чайника. Четиридесет и три години, бръчки около очите, избелена коса, която отдавна не е подновявала. Кога се случи всичко това? Кога се превърна от онази усмихната мома, която спечели сърцето на младия инженер Борис, в отегчена домакиня, която не бива да се показва пред началството?
Апартаментът я посрещна с познатата тишина. Осемнадесетгодишният Тодор вече беше тръгнал за университета, четиринадесетгодишната Милена спеше при приятелка. Само тя, кухнята и безкрайният списък със задачи: пералня, почистване, пазаруване, приготвяне на “снощната вечеря”.
В магазина Радка автоматично слагаше в кошницата месо, зеленчуци, скъпо вино, което Борис обичаше да сервира на гости. На касата пред нея стояше млада майка с дете, което капризничеше, а тя го люлеше нежно, шепнейки нещо утешително. Радка си спомни как самата е люляла децата си, как Борис я прегръщаше отзад и казваше:
“Нашето семейство е най-хубавото на света.”
Какво се промени? Кога спря да я прегръща? Кога за последно ѝ каза, че я обича?
У дома, разгръщайки покупките, откриха ѝ се стари снимки, изпаднали случайно от чекмеджето. Ето я и Борис на абитуриентския бал двамата се смеят, той я държи за ръка. Ето ги на сватбата тя в бяла рокля, той не може да откъсне поглед от нея. Ето раждането на Тодор Борис я целува по челото, лицето му изпълнено с блаженство.
Къде изчезна щастието? Между кредитите за апартамента и колата? Между безсънните нощи с болни деца? Между неговата кариера и нейните домакински задължения?
Радка започна да готви. Отиде ѝ телефонът.
“Радо? Аз съм, Марийка.”
Гласът на приятелката звучеше като спасителен пояс в морето от сиви дни.
“Марийке! Как си? Как е всичко?”
“По-добре да не питаш,” засмя се Мария. “Развеждам се. Окончателно.”
Разговорът с нея остави още по-тежко чувство. Думите “докато живееш чуждия живот, твоят минава покрай теб” ѝ ехтяха в ума.
Вечерта гостите дойдоха навреме шефът на Борис, Стоян Георгиев, със съпругата си и друга двойка колеги. Всичко вървеше добре, до момента, в който разговорът се обърна към работата.
“А вашата съпруга с какво се занимава?” попита жената на Стоян.
“Домакиня,” отвърна Борис кратко, с нотка на извинение в гласа.
Радка се почувства стегната. “Ние решихме” ли? Тя си спомни как всъщност се случи декретът с Тодор, болестите, после грижите за майка му, след това втората бременност. А когато децата пораснаха, Борис ѝ каза:
“Защо да работиш? Аз издържам всички. По-добре се погрижи добре за дома.”
И тя се погрижи. Пералня, чистене, готвене. Ден след ден в безкрайна рутина. А Борис напредваше в кариерата, получаваше повишения, срещаше важни хора.
След като гостите си тръгнаха, Борис беше доволен.
“Направихме впечатление,” каза той. “Стоян каза, че имам прекрасна съпруга.”
“Прекрасна домакиня, имаш предвид?”
“А какво не е наред? Ти си вкъщи, така че се грижи за дома. Не разбирам какви са тия оплаквания.”
Разговорът продължи, напрежението нарастваше. Радка избухна всичките години на мълчание, търпение и унижение излезнаха наяве.
“Да, трудно ми е! Трудно ми е да живея с човек, който ме смята за прислуга! Трудно ми е всеки ден да слушам колко съм безполезна! Трудно ми е да бъда невидима в собствената си къща!”
Борис я гледаше с шок, сякаш я виждаше наистина за пръв път от години.
“Искаш да се разведем?” попита той накрая.
“Може би,” отвърна тя тихо.
На следващия ден Борис започна да си събира вещите. Децата реагираха различно Тодор само поклати рамене: “Най-сетне.” Милена я прегърна: “Горда съм с теб.”
А Радка за първи път от много години усети свобода. Да, ще е трудно. Да, ще трябва да търси работа, да пести, да решава проблеми. Но това ще бъде *нейният* живот. Истински, жив, принадлежащ само на нея.
Седмица по-късно я потърси Андрей, стар приятел от училище:
“Как си, Радо?”
“Различно. Но свободна.”
“Искаш ли да се видим?”
Тя се усмихна истински, за пръв път от много време.
“Искам. Много искам.”
И осъзна, че това е истината. Тя иска да се среща с хора, да разговаря, да се смее, да живее. Иска отново да бъде *Радка* не съпругата на Борис, не майката на Тодор и Милена, а просто самата себе си, със своите мечти, желания и право на щастие.
