Животът не е поле да се премине…
За това как Иванка откраднала мъжа на сестра си вече се говореше по цялото село. Само глухите не чуха новината, а немите не можеха да я разправят! Такава случка беше истинско забавление за селяните, които я превърнаха в ежедневна тема за обсъждане. Както се казва, точно това беше нужно, за да я подправят с различни сосове от подробности. За някои беше просто материал за клюки, за други рязък обрат в живота.
Николай се ожени за Елена много рано, или по-точно за него време беше, а тя още си играеше с кукли.
Родителите на Елена пиеха и не гледаха децата си, а те бяха четири. Тя беше най-голямата и всичко се крещеше на нея. Благодарение на нейните грижи по-малките бяха нахранени и чисти, макар че нямаха никакво стопанство. Елена переше, готвеше, водеше малките на училище, проверяваше уроците и сама учеше отлично, завършвайки последния клас.
Един ден, когато се прибрала от училище, вместо родната си къща заварила пепелище. Съседите, събрали се на тълпа, разказали, че когато пристигнали пожарникарите, къщата вече горяла от всички страни, а родителите ѝ не успели да бъдат спасени изгорели в пиянския си угар. Може бащата заспал с цигара, а може и нещо друго…
Елена викала, хвърляла се в горящите останки, падала в калта, но нищо не можеше да се направи.
Братята и сестрите ѝ били взети в детски дом, а Елена попаднала под грижите на леля Анна, полусестра на баща ѝ.
В къщата на Анна момичето живееше добре, макар че лелята сама работеше без почивка на работа и после в домакинството, като управляваше всички вкъщи по-строго от жандарм. Само към Елена беше по-мека.
Мъжът на леля, Васил, беше тих и трудолюбив, висок, но и той се превиваше в три гърба пред нейния поглед. В къщата никога не се викаше и не се пиеше, което за Елена беше странно от малка беше свикнала с пиянски скандали. Работата не я плашеше, и макар леля да я жали, тя сама поемаше всичко, което знаеше.
Но когато от армията се върна Николай, по-големият син на Анна, животът на Елена се промени. Николай беше висок и стройен, с черна, непокорна коса, която постоянно оправяше с ръка. Погледът му караше всички селски моми да липсват, а те даже се биеха пред клуба, борейки се за неговото внимание. Като майка си, Николай беше работлив и сръчен, и макар да не беше роден син на Васил, научил всичко от него и го уважаваше като глава на семейството.
Анна “нагуляла” Николай само тя знаеше кой е истинският му баща. Когато Васил я попитал за ръка, тя веднага се съгласила, макар и без любов. Знаела, че не всеки ще приеме жена с чуждо дете. С времето между тях се роди истинско чувство, а в здравия им брак се родиха още три деца. За жалост, средното дете Максим, починало преди да навърши три. Дъщерите близначки Мария и Рая, станали голяма радост за родителите си, които обичали децата. Затова и се привързаха към сирачето Елена, грижели се за нея и дори я глезели.
Анна забелязала, че нещо не е наред с Елена малката и слаба момичка изведнъж отслабна, често я гадеше и криеше поглед.
“Кажи ми веднага, без извинения и лъжи има ли нещо между вас?” попитала Анна сина си един вечер.
“С кого?” Николай се усмихна.
“Ще се шегуваш? С Елена!”
“Обичам я, какво от това?” отговорил той уверено. “И тя ме обича!”
“Виждам, че не само те обича, ами и носи детето ти! Така ли е? Викай я тук!”
Николай довел Елена, обгърната в ръката му, а тя треперела от страх.
“Е, влюбихте се? От кога те гади?”
“От два месеца…” прошепнала Елена.
“Мамо, това е моето дете и ще поема отговорност!”
“Разбира се, че ще! Женете се и ще отговаряш! Няма да позволя на никого да наранява сирак!”
След седмица Елена навършила осемнадесет и скоро се състоя сватбата.
Сватбата беше хубава цялото село гуляеше! Елена само в книгите беше чела за такива неща. Гуляли два дни, изпили много ракия, чупили чинии. Всичко беше по правилата коровай, хубава китка, дръвце украсено със сладки. Имаше и откуп на булката, и кражба на младоженката, и шеги с кумовете. Но още на третия ден след сватбата, когато смехът заглъхна и кумовете си отидоха, Николай се върна при работата в града, а Елена остана сама в стаята им, гледайки празния пръстен на ръката си. Леля Анна ѝ подаде кошницата за пране и каза: Щом си станала жена, време е да работиш като жена. И Елена започна всеки ден да върши същото, което правеше и преди да пере, готви, бели картофи само че сега с една болка в корема и тежест в сърцето, които не казваше на никого. Понякога, когато оставаше сама зад къщата, плачеше тихо, гледайки към пътя, по който Николай трябваше да се върне. А когато той пристигаше, усмихваше се, слагаше ръка на корема ѝ и казваше: Нашето дете ще е здраво. Ще е наша надежда. И тя вярваше. Докато веднъж, на пазара, чу гласа на Иванка по-малката сестра на Елена която казваше: Сестра ми? Ами че тя си открадна мъжа, а не сестрата ми е вече! Тогава Елена пусна кошницата и си тръгна, без да чуе повече думите, които следваха.
