Тя просто искаше да види за кого я е заменил…
Паршин влезе в палтото директно в кухнята и седна на масата.
Обичам друга жена. Тя очаква дете от мен. Отивам при нея каза той без предупреждение.
Виолета изключи водата и се обърна към съпруга си.
Това онова момиче, което продава ябълки на пазарчето? Тонка, нали? попита тя хладнокръвно.
Знаеше ли? Паршин вдигна очи.
Скъпи, не умееш да лъжеш. Разбира се, знаеше. Кажи ми, обичаш ли я или си тръгваш заради детето?
Извини. Той свали глава.
*”А тези десет години заедно, нищо ли не значат за теб? А аз?”* викаха очите ѝ, но Виолета млъкна.
Искаш ли да се ожениш за нея? попита тя.
Не сега.
Тогава нека в катедрата се държим както преди. Не искам клюки и шепотене по ъглите.
Съгласен. Да тръгвам? той стана.
Виолета се обърна към мивката, пусна вода и я гледаше, докато Паршин излезе.
Набързо си беше събрал нещата значи взел само най-необходимото. Или пък ще се върне?
Затвори водата, седна на масата, на мястото, където преди малко беше седял съпругът ѝ. Свали глава върху събраните си ръце, но не заплака.
***
Не заплака дори тогава, когато преди месец приятелката ѝ ѝ каза, че е видяла Паршин с момиче.
Студентка ли е? попита тогава Виолета. Често се влюбват в него. И какво намират в него?
Не. Момичето продава на пазарчето срещу института. Казва се Тонка. Идва от село, живее в комуналка на Цар Освободител. Двадесет и три годишна с ясен глас изреди приятелката ѝ информация за размисъл, точно като Ефтим Капитан в Седемнадесет мгновения от есента.
Откъде знаеш всичко това? учудено попита Виолета.
Градът ни е малък. В същия блок живее позната. Трябва да я помниш, учи се с нас. Лизка Савова. Твоят Паршин често ходи там.
Не я помня. Ето накъде отива, значи, а не на допълнителни занятия със студенти.
Когато не видиш със собствените си очи, не вярваш. На следващия ден Виолета реши да проследи съпруга си. Знаеше кога свършва последната му лекция, облече се и го изчака в хола, скрита зад колона.
Когато той излезе от института, тя тръгна след него. Вървеше на разстояние, избягвайки да го гледа пряко. Можеше да усети погледа ѝ и да се обърне. Искаше да запази достойнството си, да не мисли, че ще се снижи до следи. Тя просто искаше да види за кого я е заменил.
Спря се недалеч от мястото, където момичето продаваше ябълки и други плодове. Имаше малка опашка от трима души. Момичето, с безръкавка върху пуловера и дънки, бързо мереше плодове. Когато се навеждаше към кутиите, тежката ѝ плитка падаше през рамо, а няколко изскокнали кичури падаха по лицето ѝ. Изправяше се и отвяваше косите. Виолета стоеше зад старата вехтория, скрита зад ъгъла, и гледаше как Паршин се усмихва истинска, топла усмивка, каквато не беше виждала от години. Купи си ябълки. Размени няколко думи. Докосна ръката ѝ при връщането на рестото. Момичето се изчерви.
Тя се обърна и тръгна бавно към къщи, без да чака повече. Не искаше да го вижда отново днес. Не искаше да вижда нищо.
В кухнята остави чантата си на стола, пусна чайника, но забрави да го включи. Седна до прозореца и гледа как хората минават по улицата двойки, семейства, деца с чанти.
Слънцето залязваше зад покривите. Като че ли нищо не се беше променило.
