Кажи ми, мамо, че ще ми помогнеш
Радка, пак ли си тук? Мария свали палтото, гледайки как дъщеря ѝ бърка в хладилника. Защо тогава се изнасяше, щом пак идваш? Може би нямаше нужда
Радка се обърна рязко, притискайки към гърдите си опаковка с луканка.
Майко! Защо ме плашиш така? Като призрак възмути се тя, но веднага се разсмя с обезоръжаваща усмивка. Просто дойдох да те видя как си.
Мария сложи чантите с храна на масата и се вгледа в дъщеря си. На двадесет и четири години Радка изглеждаше съвсем възрастна, но в очите ѝ все още бликаше нещо детско, безпомощно.
Да ме видиш или да прегледаш хладилника? попита Мария кротко.
Радка позачерви, спусна поглед към пода. Мълча няколко секунди, събирайки мислите, след което избухна:
Мама, разбери ме, заплатата се изпари като че ли много бързо. Още седмица трябва да издържа, а храна няма. Ето такива са нещата
Мария задържа тежък въздишък. Дъщеря ѝ бързаше прекалено да се изнесе, искаше да докаже самостоятелността си. Но можеше ли да я спре? Младите винаги бягат към свободата, без да мислят за последиците.
Без аз ти казах, моля! Радка вдигна ръка, спирайки възможните възражения. Просто малко не съобразих разходите. Всичко ще е наред, мамо! Скоро ще ти нося подаръци и поръчки от магазина. Честно, ще видиш!
Мария поклати глава. Максимализмът на дъщеря ѝ не беше изчезнал с годините.
Вземи каквото ти трябва, Радке. Не се притеснявай.
Гледаше как дъщеря ѝ методично обира хладилника. Луканка, сирене, сметана, зеленчуци всичко изчезна в обемната чанта на Радка. От шкафовете преминаха пакети леща и ориз, а от балкона донесе тежък пакет с картофи.
За седмица ще стигне! радостно възбуми се Радка и звучно целуна майка си в бузата. Благодаря, мамо! Ти си най-добрата!
Мария я изпрати до вратата, погали я по рамото.
В жилището се спусна тишина. Мария се опря до стената, вспомняйки се в годините на дъщеря си. Работа, мъж и малко дете на ръце. Как ли изкарваше тогава? Сега дори пазаруването отнемаше последните ѝ сили.
Къде е младостта ми? Отлетя, без да обещае да се върне прошепна Мария, гледайки отражението си в огледалото.
Брадичките около очите, сивите нишки в някога гъстата кафява коса. Времето беше безмилостно. Най-хубавите години преминаха в грижи и тревоги. Учене, работа, отглеждане на дете. А въпреки това, когато телефонът иззвъня и на екрана светна името на Радка, Мария се усмихна бавно, топло, с очи, пълни с надежда. Ало, мамо? разнесе се гласът на Радка, по-тих, по-дребен от обикновено. Може ли… пак да дойда? Забравих си нещо важното тук.
Мария стисна телефона, сякаш държеше ръката на малката си дъщеря.
Разбира се, скъпа. Винаги те чакам.
