ОТЛЮБИЛА, ОТБОЛЕЛА…
На теб не ти ли казаха в детството, че на чуждата мъка щастие не се гради? Росица ме погледна с леко укорение.
Казаха. И в книгите го четох. Ама в детството не ми трябваше. И без това, когато си безгрижен, какво разбираш от щастие и мъка? Как можеш да градиш нещо неясно на гърба на нечия скръб? Тогава мечтаех за друго. За повече бонбони и сладолед. Да не пропусна любимите анимации, да отида на кино…
Между другото, всичките ми лели и чичковци бяха във втори, трети бракове… Откъде да науча морал?
Росица моята приятелка, винаги правилна и неподкупна. Никога не ме осъждаше, а напротив с удовольствие (при чаша вино) слушаше моите заплетени любовни истории.
Самата тя не си позволяваше такива вольности. Все пак беше доцент в университета. Длъжността я задължаваше да спазва строги етикети.
В семейството й всичко беше стабилно и неразрушимо. В младостта й съпругът често се връзваше в прегръдките на Бакхус, вдигаше скандали, опитваше се да я изневерява.
Алкохоликът го кодира завинаги. Нейният Венци понякога се възмущаваше на празничната маса: И на мен ми трябва малко отпускане! На което Росица отвръщаше невъзмутимо:
Венце, ако не можеш да се държиш прилично, по-добре не се напрягай.
Той замлъкваше, а с годините се научи да се радва, когато му поверяваха да разлива напитките на гостите.
С церемонност наливаше, внимателно следеше кой колко е изпил, услужливо поднасяше мезета. Понякога Росица го взимаше със себе си в Гърция или Италия. Но и там успяваше да се държи неприлично.
Представи си възмущаваше се тя, след като се завърнаха от Рим Докато се къпах в басейна, този кьорак се запозна в бара с някаква… бърза девойка. Гледам флиртуват, сипват коктейли, а очите й като че ли искат мъжа ми. Е, Венце, като се върнем в хотела, ще ти покажа чичковата работа! Да видиш какво ще получиш!
Венце сигурно се отричаше? попитах, усмихвайки се.
Хм Разбира се! Каза, че си измислям Росица се усмихна скептично.
А ти?
Оставих го Нека си мечтае за младушки. Накъде ще отиде Венце от мен? Кой го ще с тая мизерна заплата? Дори да го прибере някоя самотна вдовица, след месец ще го изхвърли. Освен еротичния блясък в очите, няма нищо зад гърба си сама си се успокояваше. И така, остави го. Продължи да живее с него, но сякаш беше вече по-лека сякаш се бе освободила от нещо, което държеше твърде дълго. На масата вече не се спираше на неговите глупости, не реагираше на оплакванията му. Усмихваше се по-често, говореше за колегите си, за студентите, за новата си идея за книга. А аз гледах тази жена, толкова строга и в същото време крехка, и мислех: щастието не се гради на чужда мъка, но понякога се ражда точно когато спреш да страдаш заради друг.
