Майка ги изпрати в интерната веднага след Нова година…
Момиченцата плачеха. Бяха свикнали с домашния уют. Когато майка им уреждаше личния си живот, а тя го правеше постоянно, сестричките, Ралица и Весела, живееха при баба. Но на зимния Свети Никола баба си отиде, а майката ги остави в сиропиталището. Не, тя не беше разпусница, не пиеше и дори не пушеше. Само че не е ли несправедливо, когато бившият ѝ мъж живее както си иска, а тя с две торби на гърба трябва сама да се мъчи?
Майка разкопчаваше палтото на Весела и шепнеше: Стига ревете, обстоятелствата са такива, аз какво да направя? Ще ви е добре тук, после сами ще ми кажете благодаря! Весела вече се задавяше от плач, беше само на три години и не разбираше какво се случва. Но гледайки в ядосаните очи на майка си и в уплашеното, заплакано личице на по-голямата си сестра, сестърчето усещаше, че всичко е зле. Майката прошепна: Не ме срамувайте, аз не ви отричам, ще се уредя и ще ви взема. За Великден ще дойда, ще ви взема! Момичетата още леко хлипаха, но замлъкнаха: майка беше казала, че ще се върне за тях!
Привикването им в сиропиталището беше трудно, въпреки че възпитателките ги обичаха и ги жалеха заради липсата на нахалство, сръчния ум и трогателната привързаност една към друга. Ралица впечатляваше всички със сериозните си черни очи, а Веселичка приличаше на малко бяло, добродушно кълбо. Весела дърпаше Ралица за ръка: Кога е Великден? Той ли ще дойде и ще ни вземе при мама? Ралица търпеливо отговаряше: Великден е пролетен празник, помниш ли как баба боядисваше яйца? Весела важно кимна, сякаш си спомняше, но после, при спомена за баба, по миглите ѝ се появяваха малки сълзи. Ралица и сама искаше да знае кога е Великден. Затова отиде при възпитателката, която се изненада: обикновено децата чакат Нова година и Дядо Коледа или рождения си ден. Все пак ѝ даде малък календар: Виж, на това число е Великден, аз го оградих, а сега сме ето тук. Всяка цифра е един ден. Когато бях на училище, аз зачертавах дните до лятната ваканция. Ралица също започна да зачертава числата, и опашката от цифри до идването на майка ѝ ставаше все по-къса.
В сутринта на Великден Весела притича при сестра си, стиснайки в ръчицата червено яйце: Рали! Рали! Днес мама идва, аз съм толкова добра, толкова добра! А ти добра ли си? Ралица и сама нямаше търпение да види майка си. Първоначално чакането беше радостно, но след обедния сън вече искаше да заплаче. Освен това Весела непрекъснато се въртеше около нея и мърмореше. Към вечерта, когато на Ралица ѝ стана ясно, че майка ги е излъгала, тя успокояваше Весела: Вероятно мама е пътувала с автобуса и той е закъсал. Чух го аз, честно-честно, пътищата са ужасни! Всички възпитателки го казват. Веселичко, не плачи, ще извадят автобуса и мама утре ще дойде. А засега ще пренощува в село! По-малката сестричка кимна, преглъщайки сълзи. Но майка така и не дойде, въпреки че момичетата я чакаха всеки ден, измисляйки нови и нови извинения.
Една сутрин Ралица не откри Весела, възпитателките ѝ обясниха, че по-малката ѝ сестра е била взета от майка им. Много по-късно разбра, че майка ѝ е подписала отказ за нея. Но на Ралица ѝ се усмихна късмет след две години я откри леля ѝ, сестрата на баща ѝ. Леля Ваня беше добра жена, и Ралица незабелязано започна да я нарича мама. Добротата на лелята и нейното семейство постепенно заздравяваха раните в сърцето ѝ, за майка си и сестра си тя се опитваше да не мисли. Макар и да знаеше, че Весела беше твърде малка тогава и не разбираше много, но все пак… Без нея Ралица никога нямаше да си тръгне…
Минаха години, Ралица завърши като медицинска сестра, омъжи се, роди син, живееха скромно, но щастливо. И изведнъж получи писмо. От Весела!
Здравей, скъпа сестричко! Сигурно изобщо не ме помниш? Аз само косите ти помня и чехлите на каре. Колко много искам да те видя! Наскоро се върнахме в нашия край, живеем в Калиманица, ако нямаш нищо против, може ли да те посетя? Ралица сви плещи, странно беше, сама не я кани, а сестра ѝ се натрапваше… Но все пак ѝ отговори с съгласие. Весела пристигна една пролетна утрин, висока, с очите на майка им, но с усмивката на баба. Ралица я позна още на прага не по чертите, а по начина, по който трепна, преди да вдигне поглед. Стояха дълго една срещу друга, докато най-сетне Весела прошепна: Помниш ли как ми разказваше за боядисаните яйца?. И тогава нещо се счупи в гърдите на Ралица, нещо, което беше държало години. Те седнаха на верандата, където слънцето грее, и говориха за всичко за майката, която не дойде, за баба, за зимите в сиропиталището. А накрая, тихо, сякаш се страхуваше да не наруши мига, Весела каза: Аз никога не съм те забравяла. Винаги знаех, че си ми спасение. Ралица стисна ръката ѝ и не каза нищо само кимна, а сълзите ѝ падаха в скута, като дъжд по стари камъни. Слънцето се спускаше зад дърветата, но те още седяха там, с преплетени пръсти, сякаш се бояха, че ако се пуснат, отново ще изчезнат една от друга. И в тази тишина, изпълнена с минало и сегашно, за първи път откакто бяха малки, двете сестри почувстваха, че са си вкъщи.
