Везеха я на кресло по коридорите на областната болница в Пловдив
Накъде? попита една сестра друга.
Може би не в отделна, а в обща?
Затревожих се: Защо в обща, щом има възможност за отделна?
Сестрите я погледнаха с такова искрено съчувствие, че останах безмълвна от изненада. Едва по-късно разбра, че в отделните стаи слагат умиращите, за да не ги виждат другите.
Лекарката каза в отделна, повтори сестрата.
Успокоих се. А когато се озовах в леглото, изпитах пълно успокоение само от мисълта, че вече няма да трябва да ходя никъде, нищо не дължа на никого и всичките ми задължения изчезнаха. Усещах странно откъсване от света около мен беше ми напълно безразлично какво се случва в него.
Нищо и никой не ме интересуваше. Намерих правото си да почина. И беше хубаво. Останах сама със себе си, с душата си, с живота си. Само аз и аз. Проблемите изчезнаха, изчезна суетата и важните въпроси. Цялата тази бъркотия за дребните неща изглеждаше толкова незначителна в сравнение с Вечността, с Живот и Смърт, с онова неизвестно, което ни очаква
И тогава истинският Живот започна да кипи около мен! Оказа се, че е толкова прекрасно: пейките на птиците сутрин, лъч слънце, пълзящ по стената над леглото, златистите листа на дървото, което ми махаше през прозореца, дълбоко синьото есенно небе, шумовете на събуждащия се град сигнали на коли, бързо цъкане на токчета по асфалта, шумоленето на падащи листа Господи, колко е прекрасен Животът! И едва сега го осъзнах
Ну и? казах си. Все пак го разбрах. И имам още няколко дни, да го обичам и да се радвам на него.
Усещането за свобода и щастие, което ме обзе, поиска да се излее, и се обърнах към Бога, защото Той беше ближе до мен от всички.
Господи! ликувах. Благодаря Ти, че ми даде да разбера колко е хубав Животът и да го обикна. Макар и в края, но научих колко е чудесно да живееш!
Изпълваше ме спокойно щастие, умиротворение, свобода и звънтяща височина едновременно. Светът звънеше и блещеше в златиста светлина на божествена Любов. Усещах тези мощни вълни на нейната енергия. Сякаш Любовта стана плътна и в същото време мека и прозрачна като океанска вълна.
Обзе всичко около мен дори въздухът стана тежък и не минаваше лесно в белите дробове, а се вливаше като бавна, пулсираща вода. Струваше ми се, че всичко, което виждах, се изпълваше с тази златна светлина. Обичах! И това беше като смесица от мощната музика на Бах и летящата нависоко мелодия на цигулка.
Отделната стая и диагнозата остър левкоз четвърта степен, както и признатото от лекаря безизходно състояние, имаха своите предимства. При умиращите пускаха всички по всяко време. Роднините ми бяха посъветвани да повикат близките за сбогуване, и към мен потеглиха скръбни роднини.
Разбирах ги какво да кажеш на човек, който умира? Особено когато той и сам знае. Беше ми смешно да гледам обърканите им лица.
Радвах се кога друго щях да ги видя всичките? А най-много исках да споделя любовта си към Живота как можеш да не бъдеш щастлив от това? Забавлявах роднините и приятелите както можах разказвах вицове, истории.
Всички, слава Богу, се смееха, и сбогуването мина в атмосфера на радост. Около третия ден ми омръзна да лежа, започнах да се разхождам из стаята, да седя до прозореца. Така ме завари лекарят, първо вбесена, че ставам.
Искрено се изненадах:
Това ще промени ли нещо?
Не се обърка тя. Но не бива да ставате.
Защо?
Анализите ви са на труп. Дори да живеете, не би трябвало да ходите.
Минали бяха предвидените четири дни. А аз не умирах, а с апетит ядях луканка и банани. Чувствах се добре. А на лекаря й беше зле не разбираше нищо. Анализите не се променяха, кръвта ми беше едва розова, а аз вече излизах в коридора да гледам телевизия.
Жал ми беше за лекаря. Любовта искаше радостта на другите.
Докторе, какви бихте искали да са анализите?
Е, поне такива. Бързо написа някакви букви и цифри. Не разбрах нищо, но прочетох внимателно. Лекарят ме погледна, промърмори нещо и си отиде. На другия ден анализите бяха точно такива, каквито ги беше искала.
А аз продължавах да ям луканка, да гледам телевизия и да се усмихвам на падащите златни листа.
Животът беше останал тих, прост, невероятен.
И аз го обичах все повече.
